ИЛЮЗИИТЕ СВЪРШВАТ…
***
Илюзиите свършват като вино.
Заблудите след време чак болят.
Аз бях щастлив, докато бях невинен
за тъжната гримаса на света.
Но сипах в улея последното си жито
и в шепата си сбрах брашното бяло,
а пак от воденицата долита
гласът на счупеното кречетало.
Животът - подареното страдание -
блести с цвета на есенните листи…
След толкова постигнати желания
възможно ли е още да сме чисти?
Сред тишината на забравените клетви,
пред Истината - таз вълчица гладна,
с крилата си, във храстите заплетени -
нима сме само ангели пропаднали?
И колко са щастливите - невинни
за тъжната гримаса на света?
Илюзиите свършват - като вино.
Заблудите след време чак болят.
***
Докато не си изплачеш земните очи,
ти няма дух да станеш.
Вл. Ходасевич
Небето е подгизнало - изглежда е валяло,
денят край мен е като мокър миг,
удавен в локвата - кафяво огледало,
размътено от вятъра или от детски вик.
Но моят свят не се побира в тази
печална локва, над която се навеждам -
избягала от корист, от завист и омрази,
във слънчевия диск душата се оглежда.
Прозряла своята безплътна същност,
лети над облаци, в пространства от лъчи,
но пак в калта край локвата се връща -
да си изплаче земните очи.
***
Розите на двора подивяха,
Зимата бодлите им изостри
и дрипите на Есента висяха
по иглите им до коледните пости.
Птици падат като буци лед -
от студа сърцата им се пръскат…
Птича песен - в кофите за смет.
Птичи полет - на асфалта мръсен.
Като тия птици - вкочанен -
спирам на живота си във края.
Колко рози подивяха в мен,
колко други стъпках, без да зная…
Вятърът и в тая черна нощ
над града размахва сребърни секири…
Масата, на нея - вино, хляб и нож -
като избора - живей или умирай.
***
Желание за добро има у мене,
но да го върша не намирам сили.
Ап. Павел
Пред себе си съм само грешен
и корени от радост няма в мене -
без корен радостта във хората расте,
а болката сближава - като погребение.
Каквото ми е дадено, без алчност съм го взел
и злобата не пуснах във сърцето,
но тя кръжи над мен като орел,
връхлитащ жертвата си право от небето.
И разгадавам двете вечни тайни -
Живот и Смърт - божествените мълнии…
Душа, като си вечна и безкрайна,
как само със добро да те запълня?
***
Изгубил вече предните си зъби,
Духът ми дъвче спомени и случки,
като мечок след дъжд събира гъби,
лови мухи, самотен като куче.
Досаден като старците, мърмори
за болестите си, невидими и тежки,
като пияница по цели нощи спори
със себе си за миналите грешки.
Безрадостен като пресъхнал извор,
с погнуса от нахалните пигмеи,
изправя се пред стария си избор -
да се смири или да подивее.
И запокитил тежките си пранги,
излита в миг от земната хралупа
със гълъбите, тия сиви ангели,
в които светлината се пречупва.
***
Гробовете си мъртвите разравят
и като луковиците през март поникват…
Под маската от гипс душата се втвърдява
и с нищо не успява да привикне.
И като статуя сред зимен парк застанал,
обърнал гръб на шумните площади,
напразно се опитвам да отгатна
защо човекът на земята страда.
Дали е нещо гордо или жалка
овца, затворена във земната кошара?
А Слънцето - небесната совалка -
над хълма на Аязмото догаря.
И вечерта повдига звездната си шнола,
разпуща си над сенките косите
и си захвърля дрехите на стола,
нетърпелива като Маргарита.
***
Светът е черно-бял, а цветовете -
красивите му дрехи - се променят,
тъй както свърши тоя синьо-летен
безумен празник, пълен със измени.
Светът е черно-бял: земята - черна,
а бели - костите и камъните в нея,
а ние все не можем да измерим
кръга, във който трябва да живеем.
Навън вали и щедрите олуци
по плочите небесната вода разливат -
ноември е, с познатите си звуци,
с еднаквите си цветове - във сиво.
Дъждът, проникнал в камъка, дълбае
във паметта му спомена си къс -
за този свят от черно и от бяло,
за всички нас - възкръсналата пръст.
***
Проклети дни. В ребрата се забиват -
оси, изпаднали във ярост.
Разтърсен от греха, светът се срива
и нищо не остава цяло.
И - риба в човката на чайка,
с откъсната глава - летя в небето.
Смъртта на всеки само е по мярка,
а неудобни - дрехите на битието.
Купувам със последните стотинки
тъга от магазинчето за спомени -
плик с избелели стари снимки,
прокъсани бележници, съдби поломени…
И вече не се питам сам
дали съм жалък, или просто смешен -
животът си отива - пропилян -
дано за моя син е по-успешен.
***
Я слушаю, как говорит молчанье
К. Балмонт
Като прокъсана и стара дреха
говорещи молци душата ми прояждат,
крадци на светлина очите ми отнеха
и дупките замазаха със сажди.
Зарових се в снега на зимния си сън
и нишките ми с този свят се късат,
а малките безсмислици отвън
избягаха с крачетата си къси.
Край мене Нищото разстила своя мрак,
сърцето пусна тъмните си щори -
под тежкия небесен похлупак
човекът с Бог не би могъл да спори.
Най-после тишина… Но в нея пак
на стиховете ехото се връща…
Дали съм гений, или пък глупак?…
Не е ли, впрочем, все едно и също?
***
И ето ме - застанал на чертата.
Над мен - небето, а под мен - пръстта.
Безсмислен съм - като Сизиф, когато
Скалата полети към пропастта.
Замръквам сам. Прегърнати в лехата,
лалетата догарят мълчаливо…
Всесилна, срещу тях върви тревата -
зеленият гробар на всичко живо.
С очи като луни, край мене се събират
души на ангели, които съм убил…
На двора пак, съвсем конкретен, спира -
след дългия си зимен път - април.
Отново същият - но сливата я няма…
Със птици и цветя - едни и същи…
Отвън старицата с бастуна - Мама -
затваря портата и бавно влиза вкъщи.
По-слаба от лале. Измъчена. Сърдита
на своя стар живот. Без капчица надежда.
И цяла нощ с безсъние разплита
на спомена прокъсаната прежда.
А там - на края на града - мълчи жената
със мраморната рамка на нежния портрет…
И само със привичен жест ръката
изписва може би последния си ред.
***
На Мама
Най-близки уж - така ще си отидем -
без да успеем малко да се разберем…
Седни на стола - искам да те видя.
Познаваш ли все още своя син у мен?
Седни до мене - остави сега
във гардероба погребалните си дрехи…
Виж колко старческа е твоята ръка
и колко много - мойте неуспехи.
И не плачи. Ти много, много плака -
за дом, за мъж, за синове, за внуци…
И ето, пак сама във чужда къща чакаш
гласа на тежки есенни капчуци.
Докрай ще си останеш все такава -
единствена, а обич не се връща…
Не казвай нищо - аз не заслужавам.
Ти само ми прости. На брат ми - също.
***
В памет на Майка ми
Небето вдига черните си шлюзи,
нощта тече - навсякъде - и в нея
пропадат мислите - житейските илюзии,
които искат в мен да оживеят.
Свещта догаря в купата със жито,
издига към тавана тънък дим -
в ковчега Майка ми, от болките измита,
лежи красива като херувим.
Свещта догаря - пламъкът трепери…
Какво да кажа? Цял живот не мога.
Едва когато Себе си намери,
човекът вижда Майка си и Бога.
***
Събота е - денят на всичките мъртви,
трябва при Майка си днес да отида -
гробът й сигурно вече е хлътнал,
пръст да му сложа, да го прелея с вино.
Свещ ще запаля и ще оставя
до главата й кърпа и шепа бисквити.
Дано само и днес не забравя
гребен и фиби - да си среши косите.
Мама ще дойде, ще ме накара
да й разказвам как са децата
и кротко накрая ще ми се скара,
че много пари съм дал за цветята.
Ще замълчи, когато попитам за нея -
дали е щастлива или и там е самичка…
И ще си иде, без пак да успея
да й поискам прошка. За всичко.
***
Он проклял мир и, вечно одинок,
замкнул в душе глубокие печали.
К. Балмонт
Заключвах във душата си дълбоките печали,
преди най-острата от тях да ме рани,
и тръгвах със монашески сандали
на пътешествия в измислени страни.
По пътя срещах великани и джуджета,
принцеси се превръщаха във жаби
и гледах как превива гръб Поета,
когато му посягаха на хляба.
Издигах кули от мечти и строфи
и вътре Самотата си затварях,
но тя, обула старите пантофи,
не спря със призраци да разговаря.
Тогава се отключвах за тъмните печали -
без тях животът ми напразно би преминал.
В мен тежки думи са се насъбрали,
но този свят до днес не съм проклинал.
***
И аз ще мина своя тъмен праг,
настане ли уреченото време -
с приятел ли ще тръгна, или враг,
обвит в мъгла, ще дойде да ме вземе?
На масата едно самотно цвете
ще рони листите си резедави,
отвън ще тропа вятърът, бюфета
ще скърца със прогнилите си стави…
Животът ще върви по свойте коловози,
разкаляни от подлост и измами
и ще цъфтят нетърпеливи рози,
безчувствени към всички земни драми.
Ще стигна по пътеките си сини
до моя дом, в познатата ми стая,
а вие тук ще бъдете невинни
едва когато аз ви оправдая.
ГЕРАН
Водата ни остави и избяга,
потъна вдън земя, под пясъка се сгуши…
Дори на дъното пресъхна вече влагата
и изворът сега е част от сушата…
Наоколо е юли - със стърнищата,
небръснатите бузи на земята,
която заприлича на огнище,
опърлило на вятъра крилата.
Изпръхнало и слънчогледово, полето
събира залеза във жълти снопи,
а геранилото подкарва по небето
стадата на космически циклопи.
Водата ни остави. Прокле ни и избяга.
Под залеза се скри и диша през тръстиките.
Тревата по очи на хълма ляга
и няма смисъл даже да извикаш.
