ВИВА
Два дена преди да пристигне смяната на екипажа Кънчо Благородния реши, че е крайно време да изпълни поръчката на майка си. Стана от койката, извади от чекмеджето на масата картонче, на което старателно бяха залепени десетина разноцветни конеца за бродерия и пробва да не се е разлепил някой. Цял месец, докато траеше ремонтът на кораба, всеки ден се канеше да свърши тая работа и все отлагаше. Струваше му се твърде глупаво един голям мъж да тръгне из дюкянчетата на Лисабон и да пита за конци, но вече нямаше за кога да отлага. Беше открил такова магазинче на „Сао Николао” - тогава мострите не бяха у него.
Кънчо погледна през филистрина. Няколко дена времето беше типично лисабонско - вали, когато си иска, когато си иска спира, но днес беше хубаво. Тежу влачеше жълтеникавите си води надолу към Кашкайш, а статуята на Христос от отсрещния бряг хвърляше косо исполинската си сянка към реката. /Христос служеше на Благородния за слънчев часовник/. Беше около три часа. Заключи каютата и слезе от кораба. Хвана трамвая до портала и след десетина минути слезе на Триумфалната арка - магазинчето беше от другата страна. „Дано само не е затворено” - каза си той. Като минаваше под арката, младежи му набутаха в ръцете жълт позив. Погледна непознатия текст, сгъна листа и го прибра в джоба си. Направи му впечатление, че улицата и тротоарите бяха осеяни с различни на цвят позиви.
Магазинчето беше отворено. Продавачката се рови доста, докато намери само два от исканите цветове. Кънчовото лице изразяваше неудоволствие, а продавачката се чувстваше едва ли не виновна, че не може да услужи. В края на краищата има и други магазини… Жената взе картончето, започна да чертае на чистата страна и след дълги обяснения Кънчо разбра - такъв магазин има на „Глория”, вдясно от „Рестаурадореш”, но той е също малък и затова е най-добре като тръгне сега оттук нагоре, да излезе на площад „Россио”, оттам да вземе метрото към „Сет Риош” и да слезе на площад „Парке” и после…
Половин час по-късно Благородния се луташе из лабиринтите на големия площад, заничаше португалските имена, показваше картончето на минувачите, докато накрая се озова пред търсения магазин. Беше огромен и… затворен. „Ами сега?” - каза си той и се огледа. Тротоарът беше постлан с познатите позиви. Кънчо погледна пак затворения магазин и тогава обърна внимание, че на витрината пред него някой беше написал с червена боя големи ръкописни букви М Р Р Р и над тях сърп и чук. „Сигурно някакви избори” - мина му през ума. Погледът му продължи нататък. Под прозорците на близката сграда един до друг бяха налепени около петдесет еднакви афиша. Там бе нарисувана една и съща пушка със забоден в дулото й червен карамфил и надпис „viva 25.ІV.1975″. Чак тогава Благородния се сети - португалската столица беше точно в навечерието на тригодишнината от революцията на „Червените карамфили”. Повъртя между пръстите си картончето, прибра го в джоба и тръгна през площада. Излезе на „Авенида да либердаде” и пое надолу към „Рестаурадореш”. “Може би - мислеше си той - онова магазинче на „Глория” е отворено”, но не таеше особена надежда. Когато наближи „Рестаурадореш” още отдалече усети нещо като тътен, а когато излезе на самия площад, той се слиса - огромната му площ беше задръстена от народ. Влезе в първото кафене, поръча си бира и се отпусна на един стол до вратата.
Вън, на площада, един глас от безброй високоговорители сипеше възторжени думи над главите на ликуващите хора. Когато гласът произнасяше с повишен тон „револусион”, множеството прекъсваше за миг речта и над площада се понасяше могъщ рев: „Вива!”
В кафенето нахълтаха няколко момчета и се разположиха на Кънчовата маса. Говореха възбудено и си показваха някакви значки и флагчета. Благородния надигна бирата и чак тогава едно от момчетата обърна внимание на унилото му присъствие, изгледа го с любопитство и попита нещо. Кънчо поклати неопределено глава. Момчето се досети, че е чужденец, посочи себе си и каза:
- Португез, португез!
- Булгаро! - посочи и Кънчо себе си.
Момчето се надигна от стола и разпери ръце.
- Булгаро! - викна то - Амиго! - изсипа се отгоре му поток шъткащи думи, доближи стола си до него и го тупна по рамото.
Наобиколиха го и останалите. Кънчо остави бирата и се изправи малко объркан от това внимание.
Отвън се понесе познатият рев. Момчетата вътре също се развикаха, подхванаха Благородния под мишниците и буквално го изнесоха на площада. Там те се присъединиха към ритъма на скандиращите - вдигаха юмруци, пускаха ги до рамото си и пак ги изхвърляха нагоре. Близкото до Кънчо момче видя отпуснатите му ръце, хвана дясната му длан, събра я в юмрук и я вдигна заедно със своята. Благородния усети как в него нещо се отпуши, гърдите му се издуха от поетия въздух и той зарева с всички: „Вива ла револусион! Вива! Вива! Вива!”
Когато виковете стихнаха и познатият глас поде своята реч, в главата на Благородния се промъкна като угризение мисълта за неизпълнената поръчка на майка му. „Тая „Глория” може пък да е съвсем наблизо?” - каза си той. Защо да не опита. Поне за оправдание пред себе си… И взе да обяснява на новите си приятели, че само след половин час ще се върне. Има неотложна работа. „Само след половин час, не повече - тука!” - сочеше той кафенето. Когато след десетина минути успя да се измъкне от площада, имаше усещането, че е преминал през ураган. Пооправи смачканите си дрехи и се спусна по малка уличка. Тя го изведе на площадче. Трябваше да го прекоси. Беше стигнал отсрещния тротоар, когато до него спря черна „костенурка”. От нея слязоха двама души. По-младият, дългокос, държеше в ръка снопче червени позиви. Той отдели от тях едно тесте и го хвърли. Тестето полетя няколко метра, без да се пръсне и тупна на паважа. Тогава дългокосият се спусна и взе да набутва червените листи в ръцете и джобовете на редките минувачи. Някои ги вземаха и отдалечавайки се ги хвърляха без да ги погледнат. Други направо извръщаха глави и подминаваха. Една жена дори отблъсна младежа от себе си.
Благородния пое инстинктивно един от позивите, също така инстинктивно вдигна юмрук и викна „Вива ла револусион!” И дългокосият вдигна ръка, но неговата остана с опъната длан и когато Кънчо викна отгоре му, той се стъписа, отпусна ръката си и го загледа втренчено. Зад гърба му, мъж с черна риза, който също бе слязъл от колата, хвана отпуснатата му длан и го блъсна встрани. В ръката му се появи гумена палка. Той изфуча нещо през стиснатите си зъби и връхлетя на Благородния. Палката се стовари с все сила върху рамото на изненадания моряк и закачи ухото му. Кънчо полетя назад, препъна се в тротоара и падна. Почувства ухото си като обрулено. Черноризият налетя втори път, но дългокосият го пресрещна, извика му нещо - двамата се напъхаха бързо в колата, форсираха я и профучаха нагоре към „Рестаурадореш”.
Към мястото на произшествието притичаха няколко души и заобиколиха падналия човек. Той продължаваше да седи на тротоара, разтриваше удареното си рамо и гледаше след изчезналата кола. Хората около него шумяха - питаха го нещо. Кънчо само поклащаше отрицателно глава. Една жена се опита да му помогне да стане. Тя също питаше и сочеше позива в ръката му, но той я отстрани деликатно и се надигна сам. Хрумна му, че го питат какъв е и каза: „Булгаро!”. Сега жената поклати на свой ред глава: „О, амиго, амиго!” - възкликна тя, издърпа позива от ръката му, разгъна го и го тикна пред очите му. В първия момент Кънчо не можа да разбере какво значи това. По-скоро не можеше да повярва - върху червения лист, над текста, вместо заглавие стоеше черен пречупен кръст… Изненадата му не трая дълго. Дръпна позива, смачка го и го хвърли на земята. Тръсна юмруци и забърза нагоре към „Рестаурадореш”. Натам, където изчезна колата.
Пред погледа му, на паважа, се изпречи тестето позиви, хвърлени от дългокосия. Засили се и ги ритна злобно, но не можа да ги уцели, препъна се и ги прескочи. Върна се две крачки и пак ги ритна с все сила - те полетяха, както си бяха на снопче и се изгубиха в тревата зад тротоара.
Насъбралите се хора го гледаха мълчаливо. Жената, която му бе помогнала да стане, се наведе и вдигна от тротоара някакво картонче с налепени на него разноцветни конци. Разгледа го, погледна отдалечаващия се младеж и извика:
- Сеньор! - тя размаха картончето след него - Сеньор булгаро!
Кънчо не я чу.
