Интервю на Красимира Василева с писателя Калин Донков

- Имате ли увереността, че със своето творчество допринасяте да се променя към по-добро животът ни?

- Ако един журналист с амбициозната си статия прати в затвора престъпници, той реализира честна и благородна цел. Но целта на писателя е по-голяма,  той иска да промени цялото общество. И в това е неговата драма, защото не може да види плодовете на своя труд. Остава успокояващото съзнание, че благодарение на цялата световна литература човешкият дух еволюира. Остават утешителните думи на един мой герой, че след всяка честно свършена работа светът не е вече същият.

- След толкова контакти с лошото у героите на „частните случаи” откъде намирате сили за обич към хората?

 - Въпреки нашия скептицизъм на хора от края на 20 век ние носим вярата в доброто. Никой не е лишен от непосредствен контакт с лошото - има потресаващи, сензационни случаи в това отношение, но дори и в най-лошия човек може да просветне непритворно добро.  А самата природа на творчеството е такава, че усилва радиацията на доброто начало в живота. По принцип литературата не може да бъде оръдие на злото.

 - Имате ли готовност да напишете нови „частни случаи”?

 - За мен цикълът на частните случаи е завършен. Те бяха породени от порасналия интерес на хората към тази проблематика и аз съм изразил една тревога на обществото. Бих искал отново да получа творческа задача от времето.

 - Къде търсите своя пример за нравственост?

- Писателят не може да разчита само на своите нравствени критерии, животът е много кратък, за да изхождаш само от своя опит. Затова различни хора са ми били пример за нравственост, има такива хора.

 - Мислите ли, че познавате душата на човека?

 - Всяко навлизане в душата на човека я прави по-малко познаваема, зависимостта е обратна.

 - Страхувате ли се от нещо, какво бихте казал за своето душевно равновесие?

 - Поначало творчеството се ражда от липсата на душевно равновесие и е път към него.  Моят страх се нарича по-скоро съмнение - дали това, което правя, е онова, което трябва да направя. Тази мисъл ме изпълва с истинска паника, каквато не съм изпитвал при реални жизнени опасности и стресове…

 - А страхувате ли се, че творчеството Ви би могло да бъде разбирано погрешно?

 - Мисля, че в това, което съм написал, съм бил по-добре разбран, отколкото в моите отношения в живота. Но изкуството въздейства даже и  когато не го разбираме достатъчно или спекулираме с него. Неотдавна една възрастна учителка по литература ми каза :”Вижте, литературата не се учи, тя самата ни учи”, и с това ми откри една голяма истина.

 - Кой според  Вас остава безсмъртен?

 - Ако става въпрос да се постигне безсмъртието на отделната личност, то това е една голяма загадка. Фактът, че се отрича опитът на Фауст и че всички формули са признати за несъвършени, доказва това. Но съм убеден, че всяко честно дело остава в този свят.

 - Какво представлява според  Вас възпитаният човек?

 - Търсил съм отговор на този въпрос  още като юноша и той ми служи и досега - за мен възпитаният човек е честният човек. Честността е основната съставка на всяка култура.

 - Мислите ли, че по-културният човек е по-уязвим?

 - Моето поколение бе възпитано да живее със самочувствието, че природата е едва ли не минало. Освен това вярвахме, че всички хора ще станат ангели, не се мислеше за проблемите, които  човекът сам ще си създаде. Но постепенно изтрезняваме от илюзиите за своето всемогъщество и като че ли в това отношение ни въздейства и мисълта за ядрените заряди…

- Впускането Ви в поезията има ли смисъл и на бягство от делника?

 - Човек иска не толкова да избяга от делника, колкото да му придаде ново значение. Когато пиша проза, обикновено се затварям някъде.  А стиховете си създавам по улицата, в делника.  Може би защото точно когато е потопен в него, човек успява да се добере до кристалите му. Поезията, дори когато изразява делника, ни отдалечава от него, за мен тя е празник.

 - Можете ли да говорите за себе си като за неприятел?

 - Това е почти творческа задача, тъй като в един момент от живота си човек трябва да погледне на себе си като на враг. Кузма Прутков казва, че  не бива да се боим от нищо, защото най-големия си неприятел носим в себе си.

 - Имате ли стихотворение, което да Ви разкрива напълно?

 - Нямам. Но всеки път започвам да пиша с очакването да го създам.

20 март 1987 г.