Емил Рупел

ТРОЯНСКИ КОН

В мислите,
във всеки нерв дори
дрипава безсъница се тътри.

Затвори клепачи - и се взри
по-дълбоко, мила, по-навътре!

Без да подозираш, ти прие
тихата сълза на тази драма -
да постигаш своя сън поне,
а в съня да виждаш, че ме няма.

Тук съм - ни напред и ни назад -
в центъра на твоя свят,
в нощта ти.

Аз съм вътре - в твоята сълза.

Тук съм,
чуваш ли - разбий сълзата!

ФИГУРНО ПЪРЗАЛЯНЕ

Душата стене и гребе, гребе
към гърлото… Ах, ти сега ли
реши да стигнеш своето небе?

Кръжиш и виеш яростни спирали.

И скок след скок,
и мах след мах
изгряваш в месец, в черна вис изчезваш,
напрягаш мускули, хвърчиш без страх -
а все си вътре, в ледената бездна,
в затворения кръг на своя свят,
в мъртвилото на чуждото спокойствие…

Защо?
Какво е туй!
Без дъх, без цвят
небето ти под тебе се е проснало:
сковават те изстинали лъчи,
ледът те стяга гладък и мъчителен…

Една безкрайна музика звучи -
и топли звуци капят от очите й.

ДОН КИХОТ

И най-накрая
залезът потъна в прах.
Увисна планината като грива.

Отпуснал бавен поглед, аз мълчах,
отивах си,
от всичко си отивах.

Понесени на гръб от сухите листа,
звездите тихо ставаха изселници.

Къде е Санчо?
Колко струва верността?
Сменена ли е вятърната мелница?

Невидими реактори замайваха
ума ми с тъмни атомни ядра
и смилаха въздишката на паяка,
оплел ме в своята игра.

Една комета метна златно копие
по моето сърце, обречено на взрив.

И мелницата хлопа, хлопа, хлопа…

Добре, че вятърът е още жив!

ЕСЕН

Вихърът търчи между листата.
И я вика, вика я на глас.
Нейната голяма сянка се отмята
и нахлува бавно в нас.

Облаците себе си сънуват,
тежко носят своя див талант.
Колко тъмни отражения пътуват
някъде по мъжките чела!
Бликат всички мигове, играят -
времето във вените бучи.
Трепват клепките съвсем открая -
тя отваря двете ни очи.

И далече между скреж и злато
мъдро я съзираме сама.

Тя се стапя кротко в светлината.
И самата става светлина.

ХАЛЮЦИНАЦИЯ

Преди
да дойде
полунощ
на дъното
на мойта чаша
жена ми още свети.

Трамваят идва с гръм.
Рискувам да изляза вън
от праведния строй на релсите.

А моят малък асансьор
без шум ме тегли към небето…

Дочувам вой на самолети.

Преди
да падне
дълъг мрак -
жена ми дълго свети.

КЛЮЧ

                 На Митко Г. от Ловеч

Дълбока е земята. Той се сепна -
и стисна ключ от Божия закон…

Дори да вия вече е нелепо -
човекът търси моя тих поклон.

Не го разбрах. Отиде си неясен.
Сега ме дави грозна пустота.

Отключи сам земята си. Прибра се.
И стана още по-дълбока тя.

МИКЕЛАНДЖЕЛО

Разместила,
понесла всеки миг
една река извайваше Флоренция.
Бълбукаше покой.

А той -
с прегракнало длето
разцепи вековете.

Реката стихна
и засвети…

Оттатък
ръкопляскаше морето.