Славимир Генчев

ГОРЧИВ МЕД

Виждам, че който
търси късмет,
никога
не чувства вина.
Щом планината отиде при Мохамед,
тя не е никаква планина.

Не на всекиго да е човек
му отърва.
Не всеки гледа
да не се мине.
Когато последните станат първи,
последиците
стават причини.

Нима пчелата има заслуга,
че жилото си
оставя бързо?
Истината, разбира се,
е съвсем друга:
умира, който я търси.

Какво от това,
че светът е безкраен
и се крепи на магия?
Не съществуват
големи тайни
за оня, който не крие.

Той знае точно какво е нарамил
и колко свят е поел.
Затова няма нужда
от оправдание
и може да бъде цел.

ПРЕМИНАВАНЕТО НА СТАРАТА ЛЮБОВ В ЛЮБОВ

Любовта
е особен дар -
хем измъчва,
хем радва.
И понякога е сватбар,
който
не гледа сватба.

Разделени от планини,
автобуси
и незабрави
бавни нощи и вечни дни
като пленници отброявахме.

Нито имаше в нас вина,
нито имаше друг виновник.
Но така пък
от моя жена
ти ми стана
съвсем любовница.

Любовта
има скъпи очи
и разбира кое си струва.
Даже нещо да премълчи,
ясно думата й се чува.

С нея аз съм напълно нов,
както и ти -
непозната.
И се вижда, че е любов -
даже изпод ръждата.

ИЗ БИОГРАФИЯТА НА ЕДИН ПРОВИНЦИАЛЕН ПОЕТ

           „Когато разберем, че сме само земя,
            ние ставаме скитници.”
            „Странникът извайва песен,,
            гол до кръста като зима.”

Тези стихове са от Хрим.
Хрим Христовски от Джурово.
Беше кучият син
талантлив като буря.

Как взривяваше Хрим
цели аудитории
с варварския си химн
за безсмъртния Зорба!

Но животът
го завъртя
нейде да даскалува,
та не превзе Града,
както некои други…

Тъй, разпънат на кръст
между Клио и Талия,
писа стихове с хъс,
преподава на халите

и изпълни свят дълг
към беззъбите старци -
хвана им пресен вълк
и в новела ги вкара.

Нямат го за поет
куп поети-ментета,
дето вардеха ред
пред
едни кабинети.

Аз не знам и един
ред от тях -
синекурите,
както помня
от Хрим,
Хрим Христовски от Джурово.

РЕКВИЕМ ЗА ХРИСТО ФОТЕВ

Когато стигнеш истинския бряг,
когато спуснеш котвата завинаги,
когато се превърнеш само в минало,
на мачтата издигнал черен флаг,

когато безсловесният пейзаж
обрасне с патетичните ни статии,
а слънцето като самотен страж
застане край небесната ти статуя,

ще се отрони ли от твоя глас
неповторимото: “Кога ще тръгна?”!
Остана незавършен цял Бургас.
И не достига сребърният въздух.

Но ти си тръгнал.
Вече си на път.
Навсякъде около теб е космос
от съвместими елементи - смърт,
живот, любов, съмнения и острови.

Пристанища с нетрайни имена
прелитат покрай стихналите гари
и бавен влак, натъпкан с тишина,
по релсите се влачи като гарван.

Поел си възхитителния риск
да бъдеш мъртъв - и да станеш нужен
на всеки хоризонт, вълна и бриз,
които продължават да ти служат.

Щом слънцето изпусне струйка дим
и се разпадне бавно тишината,
превъзмогни съдбата си на статуя -
и нека до живот да помълчим.

БЛИЗКА РАЗЛИКА

От години не правя гимнастика
и живея
несъобразно.
Гледам винаги ясно,
надясно,
не предреждам и не се пазя.

Виждах използвачите
как допълзяват -
лъсваха като въшки на връх,
от който навреме бях слязъл,
за да не стана такъв.

Понякога разликата
е много близка -
като между дървета и дърва.
И денят, и нощта
имат слънчев произход.
Никога не забравям това.

Където врявата е самозванска,
а липсва определена вина,
има думата голямата тишина.
И то от последна инстанция.

Отговарям и без да ме питат
защо съм останал без дъх:
който обича височините,
той вечно си носи и връх.