АЗ И МОРЕТО
подбор: Галина Вълчева
АЗ И МОРЕТО
Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.
ВЛАК
Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг
че слънце в моя ритъм се е скрило.
Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да връщам там мечтата си зелена.
Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.
Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.
11.2.1977
ЕТО МЕ ДНЕС…
Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магични котлета.
Дълго пих кръв от зелени насекоми.
Живо месо от издъхващо птиче
ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,
за да добия сърце дяволиче.
После презрях и магии, измислици.
Стига съм търсила - казах - наслуки.
И пожелах да ми станат орисници
всичките живи човешки науки.
Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!
ЛУНАПАРК
Светлините са изплели светла кошница
и люлеят лунапарка си във нея.
И дърветата в зелените си нощници
не заспиват, а се смеят и се смеят…
По челото ми пробягват сенки алени
на усмивки и червени карамфили
и ме шарят със очите си запалени
тези малки и добри автомобили.
И от светлото си щастие изтръпнала,
напоена от вълната ярка,
аз превръщам се запалена от блясъка,
във немирна светлина от лунапарка.
1976
МПРЕТО СЕ БОРИЧКА…
Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.
Как искам все да бъде като мене -
не кротко като пролет или есен,
а лятото от своите оксижени
да дава пулс на синята му песен.
Това море за мене е светиня -
развихрено, възторжено и младо
и всяка моя болка ще угасва
пред него, щом докрай я изповядам.
СЛИВАНЕ
Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.
Те пясъците бели зацелуваха
и топло електричество им вляха.
До будното пристанище доплуваха
и в неговото светло се преляха.
То стана като мида-черноморница,
на бисери стотици светлината
затворила в плътта си животворница,
на звуци и на светлини богата.
И чувствам - на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи, с ръце към морската небрежност.
С ДЪЖДА
От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.
Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.
Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.
Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.
ПОСВЕЩЕНИЕ
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
ПОЕТ
Попитай детето: „Какво е живота?”
и вгледай се в ясните детски очи:
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.
„Какво е животът?” - попитай младежа.
Ще чуеш: „Това е красивият ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!”
А старецът грохнал ще каже горещо:
„Обичам живота красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен.”
Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
„Животът това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта.”
1975
