СПОМЕН И ДИСТАНЦИЯ В ПОЕЗИЯТА НА ПЕТЯ ДУБАРОВА
Петя Дубарова е „цяла поетеса” по рождение, затова и личността, и словото й винаги излъчват поезия. Стремителността на изказа в стиховете й запечатва „задъханата радост” на младостта, а притчовото звучене на нейните текстове е част от голямото стихотворение на слънчевото й присъствие в живота и в смъртта. Затова, на пръв поглед, вероятно би било странно да се говори за спомена, като характеристика на тази поетика. Особено като се има предвид краткото битие на авторката и фактът, че детето и младият човек все още нямат особено силна потребност да си спомнят миналото. Но симбиозата между творец, лирически герой и лирически говорител в поезията на Петя Дубарова съпътства философски дистанцирания поглед, от чийто ракурс дискретно, но последователно, се манифестира идеята за един предварителен спрямо момента на случването си спомен. Още повече, че в стихотворенията на Петя експресивните функции на лирическия глас, а защо не и обсегът на лирическия взор, изглеждат свързани със стремежа към определен тип рецепция, т.е. важно е не само какво се казва и вижда в текста, но и каква визия оставя то в паметта на читателя. Споменатата троичност пък сякаш репродуцира уникално, космополитно гледище за темпоралните житейски прагове, за собствения земен път и дирите на личността, като острови на утехата: „Аз следвам на времето светлия ход / и искам, как искам след моя живот / пак някой да трепне, внезапно спасен, / открил в моя стих своя пристан зелен. /” (Стихотворението е без заглавие, датирано: 1977). Нещо повече, при нея също се наблюдава локализирането на времето и обособяването на топосни гнезда на спомена, пряко обвързани с по-глобаното виждане за света: за младата поетеса „домът” не е закрепостен в обичайните си граници, той е подвижна, свободна субстанция, релевантна на многоизмерната същност на човешката душа. „Родни къщи” за Петя са пространствата на духа, които тя желае да обитава и след смъртта си. По-долу ще стане дума за конкретиките на тяхното съществуване в нейната поезия.
Лирическият глас у Петя Дубарова не парцелира времето в клишираната отсечка минало, настояще и бъдеще: „…аз не ще се оставя на времето само / да ме носи през дни, ту назад, ту напред… /” (Стихотворението е без заглавие, датирано:12.09.1977). За него е чуждо умозрителното кръжене около установените понятия, но му е присъща логиката на символа - и като архетип, и като нов, свеж, ненадеен образ. Той извайва бъдещето на спомена така, както назовава и настоящия миг - с мъдрата хедонистична смелост на детето: „Защо не съм добър среднощен влак? / Тогава аз на всеки бих раздала / завръщане. Но бих поела пак / по релсите на радостта си бяла. /” („Влак”). В поетиката на Петя Дубарова животът е знак за ритъм и превъплъщение, меняща се същност без начало и край, но и нематериално пространство на дома и приютеността на човешката душа, затова и лирическата героиня мисли житейското движение не като пространствено-темпорална величина, а като възможност за присъствие в спомена, т.е., за нова житейска реалност, по-добра и по-пълноценна. Абстрактното битие на природните елементи, което няма много общо с традиционните представи за топоси на завръщането, у Петя Дубарова придобива точно този смислов континюитет: за нея завръщането не е придвижване в пространството, а приобщаване към вселенската хармония, домът не е конкретен топос, закрепостен в обвързаността си с материята, а състояние на духа. Думите „живот” и „пулс” са възлови акценти в тази поезия, заедно с производните си, те преизпълват стиховете на Петя, облитайки ги като „щастливи пчели”. Сред тяхното жужене няма да чуем класическите трели на предшестващите поетически поколения за творческото и житейско наследство, което човек оставя за потомците. Обикновено последните са продукт на сантиментални мотиви, характерни за всяка поетическа традиция, и проявяващи се като циклични императиви в нечия автобиографична равносметка. У Петя Дубарова непрестанното „завръщане” към домашното, към свидното пространство на живота става още в рамките на сегашността, на реалното му протичане, чрез няколко ключови образа, съответстващи едновременно на четирите му основни елемента - земя, огън, въздух и вода. Тяхното единство е център на оптимистичната философска дълбочина и вярата в безсмъртието: / …А бавният ход / на дните, годините тук на света / отрежда ни светъл живот след смъртта…/” (”Моят ад”). В този смисъл, редът на обговарянето им по-долу е съвсем условен, защото те са практически неразчленими в контекста на поетиката й.
Нека започнем с огъня, /“…искам да съм огнено момиче…”/,често символизиращ интензивното и осмислено от високи естетически стойности живеене, което оразличава индивида сред човешката гора. Слънцето, огънят и жегата определят лятото като сезонния символ на младостта. От своя страна, тя се мисли като резонен домашен топос, „родна стряха” и възможност за приютяване на истински свободния дух, така че присъствието й в поезията на Петя е естествено. В стихотворението „На петнадесетгодишните” всички компоненти от визията на младостта са допълнени от интересен подход към времето, характерен за стила на Петя. Подчертава се не еднократността на някакво действие, което има зададен финал, а началото на безкраен цикъл, в който ще се завърти вселената: „…а съм само една и за пръв път съм млада, / като грабната в миг от дървото сълза, / като пламък, изригнал от девствена клада, / като лумнала бързо нагоре лоза. /” („На петнадесетгодишните”). Образни ядра като меда и слънчогледа пък, като знаци, огледални на лятото и слънчевата светлина, са част от желания спомен за личността, който би намерил своята вечност в кръговрата на изгревите и залезите:. „…и аз ще бъда жива, вечно жива, / защото мойто слънце няма да залязва. /” (”Да съм слънчево момиче”). Метонимията не е трудна за разшифроване: както е известно, в езическото разчитане на слънчевия символ това небесно светило често е въплъщение на безсмъртието и Вечността, на Бога. В Библията пък слънцето не е Бог, но е негово творение. А цялото стихотворение „Да съм слънчево момиче” е поетически вариант на живеенето в божествената младост, на „горенето”, особено характерно за активните духом и надарени свише натури.
Цветовите маркери на светлината са нюансите на златното, червеното, жълтото и оранжевото, които асоциативно се вграждат в класическия соларен символ, така характерен за поезията на Петя Дубарова. Естественият им визуален ефект е много силен по принцип, а поради интензитета и богатите си корелации с всички светлинни източници, в текстовете на Петя тези цветове се възприемат като имащи съществена роля и по отношение изграждането на спомена-проблясък, оставящ красиво, светло усещане. Като че ли с най-голяма семантична динамика в този контекст се отличава червеното, заради пулсациите му като източник на живота, чийто „проводник” е кръвта: слънцето е „червено, добро и светло, като гълъб ален” (тук като онтологическа се явява и реминисценцията за светия дух, материализиран като гълъб); вените на слънчевото момиче са „слънчево червени“, макар то самото да прилича на „златен слънчоглед“; „дъхът” на слънцето също има червения цвят на кръвта; червени са лятото и жаравите на есента. Заради агресивната действеност на червеното, то някак естествено се вписва в представата за кипяща младост, дори лятната червена рокля, лежаща в есенния гардероб, е провидяна като маркер на неспирното житейско движение. Към атрибутите на лятото и слънцето се включват всички възможни ракурси на светлината, като базисна характеристика на останалите небесни тела - „светлите огнени езици” - луна и звезди, както и създадени от хората източници на светлина като фара, свещта, лампата и прочие. Всички те, както и изобщо нестандартното използване на палитрата в творчеството на Петя, нейното „хилядоцветие” са били и заслужават отново да са обекти на детайлно изследване.
Очевидно е защо соларната тема, наред с морската, са заявени от самата лирическа героиня като най-силни доминанти в автентичната й житейска история. Нейната личност и слънчевото момичешко присъствие са припознати като паралелни знаци, а съкровеното й желание е те да останат такива и в бъдещия разказ за нея: „Аз искам, щом издъхна уморена, / то - слънцето - със мен да не изстине, / а светло като мойта кръв червена / да блесне над земи и над градини. // Да литне между хората щастливи, / за себе си и мен да им разказва…/” („Да съм слънчево момиче”). Много близко като философски субстрат и концепция е стихотворението „Желание”, писано през 1974 г. Там е закодиран сходен поетически жест, метафора на безсмъртието: лирическата героиня желае да стане посестрима на слънцето, за да свети и в спомена за себе си. Тя улавя вибрациите на вселената чрез сензорите на косите и босите си нозе, двете крайни точки по вертикала на човешкото тяло, съответстващи на полюсите в Световното дърво. Уловената от тях енергия побира, само в два стиха, цялата философия на живота-път: „…и носят ме бурно две боси нозе / по бялата светла пътека./ ” („Желание”).
Един от аспектите на използвания в това стихотворение метафоричен епитет „синя нива” е реминисценция за небето и морето като пространства на безсмъртието, при това - не по-малко подходящи да приютят духа на момичето от останалите топоси на дома. Засега ще се концентрираме върху втория образ. Преди всичко, трябва да се обърне внимание на митологизираната и същевременно поливалентна визия на морето - може би най-импониращата за Петя „родна къща”, макар поетесата да не се ограничава в класическата представа за пространството: тя припознава като „домове” всички посочени природни елементи. От една страна, морската тема не може да не бележи с регионалния си колорит стиховете на талантливата авторка, а и да не им придаде силно романтична атмосфера, сама по себе си отвеждаща към спомени. Специфичният букет от сензорни вибрации, излъчвани от крайбрежието, винаги отключва сантиментални пориви, доловими в повечето от образците на маринистичната поезия. И „огненото” момиче е отдадено на обичта към морето, както на стремежа си към лято и слънце: „…а съм всъщност и морска и в мойте зеници / властно вдига морето зелени стени…/” („На петнадесетгодишните”) . А, както ще видим, линията на ценностно успоредяване на небесното и морското пространство е целенасочена. В писмо до приятелка, живееща в София, Петя искрено й се чуди как понася грохота на столицата и споделя, че не би могла да се раздели с Бургас и с морето. И наистина - те са нейният дом - това е впечатлението, което оставя не само поезията й. Например импресията за „мечтата по дома, побиращ цялото море” е ясно афиширана позиция, че това е пространството, където лирическата героиня на Петя се чувства приютена, където трябва да търси своите корени и затова е готова да го брани и да воюва за него. Безграничността на морето е символ на безкрайността на живота. Стремежът на лирическата героиня да бъде едно със слънцето сякаш е удвоен: пожелано е сливане, този път с водната безбрежност. Тя и атрибутите й, свързани със сушата, очудняват, дори сакрализират профанно-ежедневната емоция. Тук за пръв път наблюдаваме някакви ремарки, отвеждащи към усядането, като белег на заселване, засаждане, установяване някъде в пространството и припознаването на конкретни негови атрибути като „родни”: „И чувствам - на пристанището блясъка / превръща ме във водорасло нежно, / посажда ме завинаги във пясъка / с очи, с ръце към морската безбрежност./” („Сливане”). Явно инициирайки собствените си творчески сили със съзидателността на морето, лирическата героиня в „Морето II” сякаш прегръща с нежния си момичешки поглед цялото възхитително многообразие от подводни обитатели, родени от „ морето с морска обич” и „в пристъп на любов”. Миди, раковини, рачета, медузи, риби, водорасли, пясъци, представят на читателя един свят, „богат като аквариум“. Тук тялото и душата й се сливат изцяло с пулса на живота, чието начало, както всички знаем, демиургът е решил да постави именно в морските води.
Но поетесата не спира дотук: с тембъра на своите пчели-стихове, тя вдъхва юношеска енергия и на неживата материя: олицетворява фара, пристанището, кораба, рибарските мрежи, дори ги противопоставя на живата плът на морето, съчувствайки му за драстичните, болезнени съприкосновения с крайбрежните плавателни съдове: „ Един възторжен кораб рязко вряза / брадата си в спокойното море и своя път със диря отбеляза… /” („Благородство”). Дирята”, „следата”, „белегът”, както е известно, също принадлежат към смисловия ред на спомена, а образите на пътя и морето са традиционно тъждествени на живота в художествената визия за света. Разбира се, едва ли ексцерпираните тук значения са били докрай осъзната идейна стратегия от страна на лирическия глас у Петя Дубарова, но имайки предвид дарованието й, предполагаме, че те, така или иначе, са кръжали, поне в латентна форма, около лайтмотива на конкретното стихотворение. В крайна сметка, внушението на текста е позитивно заради благородството на опрощаващото море. Нещо повече: чрез подобен на прошката жест и в следващите стихове на младата поетеса неуморно ще се „помиряват” не само морето и корабите, но и ще се съчетават срещуположните вертикални точки на Световното дърво - висините и дълбините. В друго, неозаглавено стихотворение на Петя от 1976 г., близостта между двете символни редици преминава в необичаен, мил с детското си излъчване зрителен фрагмент за палавата игра между противоположните субстанции: „Морето се боричка като коте / със слънцето, попило във вълните…”. Стихотворението завършва с откровение-изповед, едновременно сакрализиращо и младостта, и родната, всеопрощаваща морска шир, единствен лек и за най-тежките рани: „Това море за мене е светиня - / развихрено, възторжено и младо / и всяка моя болка ще угасва, / пред него щом докрай я изповядам./” (Стихотворението е без заглавие, датирано: 1976).
От друга страна, освен вездесъщата персона на морето през всички сезони, младата поетеса интуитивно използва и друг аспект от образа на водата - класическите му, архетипни доминанти на женски символ. А в поетиката на Петя Дубарова женствеността подтекстово обладава двойствен потенциал: на приласкаваща, умиротворяваща, майчински гальовната същност и на изкусително-стихийното, страстно присъствие на жената-сирена, покровителка на мистични светове. Към тях се прибавя и сянката на съзряващото езическо полудете-полужена с фатален чар, отпращаща към маргиналиите между дяволско и божествено присъствие: „Ето ме днес съвършено разлистена. / Дяволска сила във жеста ми свети. / А във очите ми тайни и истини / врат като билки в магийни котлета. / ” (Стихотворението е без заглавие, датирано: 1979). Тази, вече тройно маркирана поетическа линия, вероятно логична за граничната възраст на авторката, често пресича момичешкия й свят. Но тя не уронва финеса на неговата девича визия, напротив, подсилва автентичната сила, поравно полягаща се и на невинното детско излъчване, и на напъпилата многолика женственост: „Нося синята кръв на жена индианка, / с бясна сила в мен ври Оцеолова власт. / Вижте, вижте сърцето на моята сянка / многосърца, стоцветна, различна съм аз…”/. (”На петнайсетгодишните”). Тук, на фона на описаната цветна същност на лирическата героиня, любопитен щрих е синият цвят на кръвта у тази чуждоземна жена, с която се намеква едновремено за аристократизма на ритуалното единение с благородната същност на естеството и за първичната, предцивилизационна стихийност на поривите.
Така или иначе, проявлението на някоя от битуващите в художествената реалност женски същности винаги е провокирано, има причина, но Петя отдава предпочитание на позитивите, като например майчинската обич на морето към неговите деца - вълните: „Морето не заспа до сутринта./ За мъртвата си рожба дълго плака…”. („Убийство”). Разбира се, предпочитанието отново не е случайно, защото връщането към детството и майката по-често поражда добри, умиляващи спомени. Вариации в образите на водата и вълната, като алегория на женствеността, можем да срещнем навсякъде в стиховете на Петя Дубарова, не само в тези с морска тематика. Съзнанието на лирическия говорител тук по свой начин „помни” паратекстовите нюанси в тези архетипни връзки. Не случайно, в изключителното си стихотворение, посветено на дъжда, открила дарбата си да разбира езика на естеството, лирическата героиня радостно ще възкликне: „… защото е изкуство под дъжда / да можеш да говориш със водата. /” („С дъжда”). По „хилядоцветните” улици на любимия Бургас момичето „се впуска” като вълна. В „Убийство” картината на смъртта на вълната е потресаваща като отзвук на екологичните катаклизми, предизвикани от хората: „ Една вълна - красива и добра, / отровена полегна върху кея / и тъжни чайки с чайкови пера / закичиха и гроба й и нея. /” Дори в блатото водата има свое очарование, което може да бележи паметта и да се завръща като спомен-следа с позитивна енергия: „ Но блатото смълчано завибрира, / полюшнаха се топлите води, / от дъното им радост заизвира, / а тя остави кръгове-следи./” („Водно конче”).
Могат да се намерят още много примери, но като че ли най-наситено е внушението в персонификацията на морската вълна, видяна като влюбена жена-нимфа. Затова и избрахме едно сравнително ранно стихотворение на Петя - „Морска вълна”, писано през 1973г., за да направим смисловия преход в обговарянето на посочените четири елемента на живота като одомашнени топоси, като пространства на съкровеното човешко приютяване. Стигаме до визията за земята в поетиката на бургаската русалка, която е интересна именно с липсата на традиционните архетипни препратки: земната твърд като алегория на утробата, която ни ражда, и където се завръщаме при корените си. В текстовете на Петя Дубарова оптиката е обърната: майчините функции са иззети от морското тяло, чиито „рожби” са вълните, а земната твърд има мъжки функции. Вече стана дума за това. Корените на лирическата героиня са засети в пясъчното дъно на морето и тя расте по-скоро като корал и водорасло, отколкото като дърво и цвете. Това означава, че и спомените за предците й, а и тези за нея самата, трябва да се търсят в гласа на дълбините. Тя възприема земята като пристан, даващ опора, като бряг, любим-избраник за вълната. Именно драматичната любовна среща и сливането помежду им стои в центъра на изображението в споменатото стихотворение. В него, както в цялата поезия на Петя, поразява изключителният усет към детайла. Благодарение на него, необходимостта от описателност в сцената изчезва и по най-синтезирания път желаното внушение плисва пред очите ни. Дълбочината на женската природа, както и страстния любовен стремеж към отдаване на любимия, лирическият взор у Петя Дубарова удивително точно разпознава в жеста на разпуснатите женски коси: „Разплела, разпуснала буйни коси / вълната се хвърля в брега си…/” (1) („Морска вълна”). Именно този щрих, този кратък фрагмент, се оказва незаличимата следа в спомена за тяхното така вълнуващо взаимно проникване.
От „квартета” на природните елементи-домове за лирическата героиня на Петя, остана необговорен само въздухът. Негов смислов партньор е небето - не само с асоциациите за сакрално-религиозните си божествени селения, но и с всички свои традиционни атрибути: вятър, птици, чайки, гларуси, пчели, дори петли (този образ също заслужава обглеждане), облаци, небесни тела, като тук е и високото пространство на молитвения дом: „Препъна се във облака небето / и падна като купола на храм…/” („Настрение”, 1978). Разбира се, всички те са придружени от характерни звуци, миризми и цветове, както и от изненадващите им комбинации в разгърнати метафорични блокове. Както е отдадено нужното внимание на морските обитатели, така никой небесно-въздушен символ не е пренебрегнат. При внимателен „обход” на всички Петини текстове, не са трудни за забелязване „взаимоотношенията” между небе и море, глъбини и висини. Както вече бе споменато, те са успешно партниращи си знаци. Нещо повече, в стихотворение като „Нощ”, писано през 1975 г. например, двата типа образи изобщо не „помнят” своята контрапунктна същност, напротив, изглеждат априори „сплотени”. Единството им, и като персонификации, и като цветови символи, изглежда онтологическо в потока на поетическата реч и преминава в усещане за покой и хармония: клоните „отпускат зелени длани”, нощта излива „синя хлад”, ветровете се боричкат „съвсем като петли”, морето заспива „в легло от пясък”, а небето бди над него и над всички останали твари съвсем като вечно будния Бог-Отец, вездесъщият закрилник. В контекста на цялостната поетика на Петя подобен поглед не е необичаен, предвид многократно посочената идея за вселенската хармония, за безкрайния житейски цикъл, в който споменът за личността не е пространствено-темпорална категория, а обект на нетленни сензори.
Всеки един от посочените по-горе символи има толкова ярка собствена мрежа от смисли в конкретния контекст, че не би било възможно да се разплете и нищожна част от нея в рамките на това изследване. Но има един спасителен семантичен възел, който обладава центросремителни в идейно отношение сили за всички „крилати” и „въздушни” образи: абстрактната представа за свободния дух, неуловим, непобедим и недостижим в потенциала си да лети над тленните неща и в същото време да им бъде дом. Именно той надмогва и помита с трансцеденталната си мощ преградите между корени и криле, помирява жаравите на плътта и солените морета на душата: „Но вижте ръката ми нервно изящна! / Това не е длан на момиче. / Отдавна с кръвта ми в надбягване страшно / озъбено дяволче тича. // Какво съм? - момиче, жена, дяволица? / Не зная, но в клетки и стави / суров и кален като северна птица / духът ми свой ръст извисява - / плътта ми надраства./” (Стихотворението е без заглавие, датирано: 4.4.1979).
Ако ни бъде позволен един, меко казано, далечен паралел, има нещо Омар-Хайямовско в поетиката на Петя Дубарова по отношение глобалната взаимовръзка между природните елементи и припознаването им от лирическата героиня като естествена, родна, домашна среда. Тази хипотеза не почива на амбиция за дълбока научна съпоставка между две така различни поетики, а само на изследователска хрумка относно някои техни сходства. Стори ни се уместно скицирането им в контекста на интересуващата ни тема. Културната памет в текстовете на двамата поети, по изненадващо сходен ментален път, визуализира спомена за дихотомията между дух и тяло. Това единство на антагонистични субстанции и в двата случая придава нюанс на мистицизъм в стилистиките на Омар Хайям и Петя Дубарова. Разбира се, под това мистично общение с невидимото разбираме не окултизъм, а надрелигиозно и надсоциално усещане за живота, което сближава две толкова различни цивилизации, епохи и принадлежащите им личности в полето на художествената условност. Вероятно на тази паратекстова същност на словото се дължи и митологизирането на личностите на поетите, призвани да оставят дълбока диря. На повърхността на стиховете им се полюшва уж ненатрапчива реч, която изглежда лесно постижима като смисъл, но всъщност ни потапя в глъбините на словото. Дори само като експликация на поетическа експресия между текстовете на великия персийски поет и крехкото дете на морето има изненадващо родство. Сякаш и двамата усещат пулса на вечновъзраждащия се живот в един и същи ритъм и закодират неговия мъдър кръговрат в стихотворни притчи:
„…защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз, от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.”.
„…Животът - това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта…”
Петя Дубарова
Небитието във вода ме зароди.
Духът ми изгоря на клада от беди.
В света от край до край се нося като вятър:
В земята да се спра съдбата отреди.
Омар Хайям
И ако небето в стиховете на Петя „простира брегове”, то в сиянието на спомена за себе си, още приживе, тя простира вселени от думи по начин, който би бил непосилен за обикновено момиче на нейната възраст. Изграждайки концепцията на предварителния спомен за словото и за живота си, тя показва способност да се дистанцира от света така професионално, както може да го стори избран от самото слово човек. Същевременно, филигранната визия за света на едно момиче не дължи свежестта и непостижимостта си от друга поетика само на дарованието, но и на емоцията - както приляга на младостта и на поезията. От своя страна, това означава, че тя ясно е оценявала таланта си и отговорността пред него. Няма как думите на Петя да не предизвикат патетичност и да не ни приютят: те греят, блестят като водни капки, реят се над нещата, но си и тежат на мястото, за да ни уверят, че тя не вярва в смъртта, а в спомена за живота.
—————————–
Бележки:
1. Малко встрани от темата, но като реплика, кореспондираща си съвсем хармонично с тези разсъждения, а и с Петиното стихотворение, се изкушавам да цитирам, без допълнителен коментар, един стих от съвременен поет, може би не много известен за широката аудитория. Името му е Ивайло Терзийски, а стихът е следният: „Раздухваш ти и чар, и къдри / далече, ала щом до мене си, / разюзданите си коси / на кок, на кок заплиташ мъдро…”.
ЛИТЕРАТУРА:
Андреев 1988: Андреев, В. Соната за Петя Дубарова. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1988.
Барт 1991: Барт, Р. Въображението на знака. София: Народна култура, 1991.
Галонзка 1994: Галонзка, В. Митологизиране на културните региони. В: Опитомяване на скорпионите: Поглед на един чужденец към българската литература. Шумен: Глаукс, 1994.
Дачев 1997: Дачев, М. Семиотика на цвета в поетическия текст. София: Народно събрание, 1997.
Добрев 1996: Добрев, Д. Справочник на символите в българския символизъм. Шумен: Глаукс, 1996
Елиаде 1998: Елиаде, М. Трактат по история на религиите. София: Лик, 2002.
Лосев 1989: Лосев, А. Проблемът за символа и реалистичното изкуство. София: Наука и изкуство, 1989.
Паси 1983: Паси, И. Метафората. София: Наука и изкуство, 1983.
Сборник с доклади Творчеството на Петя Дубарова от Национална литературнонаучна конференция. Пловдив: Издателска къща Жанет 45, 2002.
Топалова 2006: Топалова, Д. Явлението Петя Дубарова. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2006.
