Георги Н. Николов

Старите хора, доколкото са останали тук-там у нас, казват: „Денят се познава от сутринта.” А по какво - българската година? По всичко старо и втръснало като сценарий… Защото още с първите си дни в новия календар се наместиха вече гледани филми. Някои с продължение - като избора на конституционен съдия. Други - с предизвестен финал. Защото стачката в Сопотските машиностроителни заводи е наивна надежда, че някой ще чуе зова на 3 хил. местни работяги. В медийното пространство се каза, че протестите разваляли имиджа на фирмата пред потенциалния купувач. Че той няма да храни толкова излишни гърла, които и сега получават пакети от Червения кръст. И че трайната тенденция за мир в света стеснява оръжейните пазари, та затова съкращения ще има до дупка. Държавата, както обикновено, пързаля стачните водачи с вицове за „спешни мерки” и „разговори с банките”. Колкото да минава време и щом човешкото стадо бъде изритано на улицата, тя няма да има проблем. Впрочем, няма и сега. Целият регион между Карлово, Сопот и прилежащите села ще бъде затлачен в откровена, бърза социална смърт. Който може, ще се пресели в столицата, или зад граница. Останалите ще чакат смешни социални помощи, други ще крадат. Немалко ще се преселят без време в отвъдното. Но това не стряска българското правителство. То вече има опит в масовите убийства на поданици. Във Врачанско, Видинско, Родопите и пограничните райони поминък практически липсва. Също и здравеопазване. Без надежди за каквато и да е положителна промяна. Изключение прави Черноморието, ала временно. Щом край турския град Инеада се издигне планираната АЕЦ, само мутанти ще почиват по ласкавите ни южни плажове. Е, това си има и добри страни. Защото местните след безплатното облъчване ще светят нощем като джобни фенерчета. Така ще намалят сметките си за ток. За онколекарства - едва ли, но Здравното министерство и Здравната каса и сега не прекаляват с щедростта си. Трудно някой помни кога за последен път е рязана лента пред новопостроена болница. Виж, пред нови гробища ножиците щракат денонощно. Над цялата страна се носи апатия, безкрайно отчаяние и трупна миризма.
И на тлъсти афери, узаконени по терлици. Историята с 29 дка несебърски дюни, харизани на свои хора, изкара на светло поредното стадо овластени плъхоци. Не се учудваме, че байряк развява Земеделското министерство. Което с действията си илюстрира цялата държавна фекалка. Вкараните по Коледа из дюните багери показва, че далаверата е била считана за вързана в кърпа. После, когато се размириса, на сцената излезе, облечена в бяло, платената невинност. В Несебър министър Найденов толкова се чуди това дюни ли било, или пясъчни възвишения, че местните пожелаха да го нашамарят. Кметството пък грижливо крило градоустройствения план. После стана видно, че парцелът тихомълком бил изваден (разбирай - официално откраднат), от държавния горски фонд. След това, по чиста случайност, го получава роднина на вътрешния министър. И т.н., а държавата губи три милиона лева. Докато скимти, че няма пари за бедни, болни, пенсионери и за нищо, което би облекчило хала на обикновения българин. Това безочие е само част от общо три хиляди и двеста подобни далавери, подготвяни за задкулисно узаконяване. По цялото крайбрежие, със и без дюни. По него вече има латифундии, заградили километри плажна ивица. Която по закон е държавна, но у нас държавата се олицетворява с „аз” и близка приятелска компания. Точно този тандем налага монопол върху всички печеливши дейности в българската икономика, гонейки с алчността си чуждите инвеститори. Свидетели сме на парадокс. Уж държавата не се меси в пазарните механизми, нито ги управлява. А се оказва, че точно нейните хрантутници-мутряги и безгръбначни приближенци са на входа и изхода на паричните потоци. Как няма да има сива икономика? Политически и стопански феодализъм - също. Все още неогласени хрумки за смяна на парламентарната република с президентска - също. Тероризиране на народа по правилото на моркова и тоягата - също. В случая - само с тояга. Морковът е прибран в Националната агенция по приходите и се вади само на големи празници. За да бъде показан като обещание за бонуси на хилядите наивници. Които си въобразяват, че могат да оскубят от държавната костенурка някой лев. После се прибира отново. Защото се задават избори и политическите лъжи се нуждаят от много картонени моркови. Повечето, разбира се, вече изтъркани от употреба…
Но, докато има държава, нейните блюстители на правдата се скапват да й служат. Може би поради благородна заетост, според Сметната палата, тази година нови стотина поклонници на личната кесия са „забравили” да декларират туй онуй. Шефът на Енергийния регулатор - апартамент от 168 квадрата плюс 17 квадрата паркинг място. Директорът на Здравната каса - недвижими имоти и 22 хил. лв. Провинциална магистратка - 400 хил.лв. Столична чиновничка не разбрала, че мъжът й спечелил 300 хил лв. и не ги упоменала. В тая благочестива чета крачат народни избраници, юристи, администратори, министерски говорители… Сближава ги амнезията, когато трябва да декларират и платят добитите тлъсти хапки. Сплотява ги общата държавна софра, на която ние слагаме, за да пълнят търбуси именно те. Сред несимпатичните деменции няма безработни, социално слаби, майки, инвалиди, наркомани, клошари. Те също имат задачи. Докато гладуват и обясняват на децата си как щастието не е в парите, могат да се съсредоточат върху предстоящия глупейши референдум. И да изяснят сами за себе си - трябва ли им атомна енергетика вместо тока, който не могат да си плащат? Да подкрепят ли, докато бъркат в смрадливия контейнер, кандидатурата на Македония за ЕС? Или срещу предадени празни бутилки си купят свободните съчинения на Алабал Кралимарков, под заглавие: „Остроумия срещу накокържената Тройна коалиция. Как изгубих изборите през юли, дето сега ще дойде. Следизборно почесване там, дето не ме сърби”. Варианти много, поданици - донякъде. Сред тях и децата, които се оказват сред най-бедните деца на планетата. Вместо детство в страната на неограничените тяснопартийни възможности им се предлагат лигави анкети: „Обичаш ли банани и кога ги яде за последно? Дразниш ли се, че другарчето ти в класа има скъп джи ес ем? Не си ли мокриш крачетата с тези стари обувки? Какъв ще станеш, когато (ако въобще някога) пораснеш?” Отговорите са ясни и без продаващите се на парче социологически жрици: „Ще пласирам наркотици, после ще стана кмет, после: депутат. Или, ако ми е кеф, министър-председател. Ще си купя дюни на жълтите павета. Дразня се не от вехтите патъци, а от лъщящите ви фалшиви мутри. И си заврете банана… знаете къде. В задните си дърти социологически проучвания…”
Всъщност, нищо от споделеното тук е от съществено значение. Защото Световната банка и Евростат продължават да алармират глухите държавници за най-страшното. Стопяването на нацията е факт, който не може да се скрие. За пръв път от 1945 г. сме под 7 млн. и продължаваме да падаме надолу. Към 2060 г. съотношението българи - роми - други в най-добрия случай ще е по 1/3. Дали? През изтеклата година се родиха 22 хил. бебета по-малко. А тази година? Следваща ще има ли? Оказва се, че в 50% от малките и средни населени места превес в броя имат турци и роми. Българите се изтеглят към големите градове. Но там са се устремили и други. В това число - емигрантските общности, тихомълком увеличаващи числеността си. Каква работа имат нови безимотни пришълци у нас? В страна, където хаосът е господар зад изгнилата фасада на финансова стабилност и благополучие? Никаква - просто заемат освободено жизнено пространство. Работоспособните българи пък поемат към чужбина. И ще дойде ден, когато ще станат мнозинство именно в диаспората. Надяваме се, че в нея не ще намерят хранителна среда политиците, които за 23 г. докараха народа си до просяшка тояга, а България - до некролог върху вратата на сринат общ национален дом. Може ли да има промяна към добро, в обратната посока? Категорично „не”! Как да стане? Естествено, не с черни колани по карате, нито с ритане на квартален футбол. България няма икономика, социална политика, здравеопазване. Няма никакви ясни, защитени държавни приоритети. Няма елементарна грижа за личността. Няма никакво уважение към обикновения човек, нито към достойнството му, нито - към елементарните му нужди. В очите на собствените си народни избраници е навлек, който досажда с молби да живее. Вместо да пукне след изборите. Отново с пусната за мъчителите си бюлетина. Да, надеждата умирала последна. Ако собственикът й не я превари. Политическите партии се раздират от кавги и взаимна неприязън. Стъпкана е дори евтината демагогия, че нещо се прави за народа. Прави се само за знайни апетити на безпардонни властолюбци. Какъв народ? За какво достойнство дърдорим?..
Ще дърдорим, защото сме още живи. И ще пазим правото си на хляб и уважение не с извинителни усмивки, а с улични шамари към наглеците. Без партии. Без ошишкани синдикалисти и кабинетни добротворци. Можем и сами!.. Всички мирни рецепти май се изчерпаха. Някой ще посочи ли поне още една мирна рецепта, забравена в пазвата на безкрайното ни, българско, „овчо” добруване? И срещу колко сребърника ще го стори?..