Иван Кръстев

ВАСИЛЬОВДЕНСКА ПЪРТИНА

1.

Един Васильовден ли мина?
Но нещо пак ме мами днес
да сляза, мой заснежен лес,
из теб по бялата пъртина.

И сякаш тръгвам край хралупите
със гугла, кривната от сняг…
Мрачи. Вечерният калпак
до раменете ме захлупва.

Дочул детинските стъпунки,
зашушва мечешки лесът.
Сред здрача в клоните висят
звънливи сурвакарски пуканки.

И както се клатушкам в преспите,
от път и мисли умълчан,
пред мен разпукналият дрян
като червена жар ще блесне.

2.

Вървя по мечата пъртина
с уши, измръзнали до плач.
И слушам някакъв кълвач
как бий със своя клюн изстинал.

-Довиждане, учен професоре!
Не спирай своето писмо!
На рамо с дряновия сноп
към село аз се спущам весел.

Пиши по твоему на габъра,
че днеска малкият Иван
дохожда във леса за дрян,
тъй както му заръча баба.

Па запиши на нея страница,
че цяло село се гласим -
с петел и сладка млечна баница
да срещаме Свети Васил.

Че утре с писана сурвакница,
с калпак, с кравайчета на връв,
ще нося благослова пръв
по близки и далечни вратници!

3.

Нощес над белите села
ще спусне свойто стреме месецът
и кучетата с весел лай
на повратки ще го калесат.

И никой няма да заспи -
момите с китки от босилек
вън, под лозници и липи,
ще гледат за Свети Василя.

А вътре старите по простому
с котлето, както всяка зима,
на дълго чакания гост
ще благославят тихо името.

Среднощ ще лавнат стръвно псетата.
И вече с див, тревожен лай
ще виждат горе на небето
не месец, а голям кравай.

След туй ще дойдат сурвакарите
по белия заснежен път
и трижди ще благословят
софрата, людете, България!

ПЪТНИК

(Из “Свети Ивановата нощ”)

1.

Леко трепват звънливите щранги,
украсени от лунен варак.
Двата коня - два сребърни ангела -
ме понасят по равния сняг.

А коларят с усмивка широка
си говори, размахал камшик:
- Я ги гледай, познавам си стоката -
ще преминем гората за миг.

Все летим, а зад двата шейнера
ляга пътят с разсечена гръд.
Отдалеч, вкочанен, кантонерът
ни извиква: “На добър ви път!”.

- Хей, коларю, побързай за гарата -
да заварим среднощния влак!
- Ще го стигнеме. Царски се кара
в тоя едър Ивановски сняг!

2.

През просторна земя да пътуваш
с тия бели, крилати коне
и да гледаш, до плач развълнуван,
как се ражда това ширине;

как се вият в нощта коловозите
сред салкъми и снежни копи…
И с душа, упоена от возене,
върху мекия кош да заспиш!

3.

Моят сън като лист се разгръща -
мама, будна, се кани в студа
всеки ъгъл на старата къща
да поръси с черковна вода.

По ивановски Старият сръбнал,
е излязъл пред селския хан
за “хаир” със пищова да гръмне -
да помага светият Иван!

Сетне, лапнал лулицата костена,
той се връща със някой кумец
и, “полезли” далечния гостенин,
разговарят за моя светец…

- Хайде, ставай! Дойдохме на гарата!
Ти из пътя май дремна - на крак?
Пред конете се смее коларят,
кривнал остър лисичи калпак.