Анита Коларова

сатира

СМАЛЯВАНЕ

Отрязаха ми косата.
И бучката на гърдата.
В името на Живота
заизкачвах Голгота.
И още рязаха:
във вестника - пасажа,
в магазина - грамажа,
в пощата - телефона.
Попаднах във мъртва зона.
Позагрубя играта
с отрязаната заплата.
И с пенсията най-вече…

От Човек станах човече!

НЕЖНА РЕВОЛЮЦИЯ

Танцувахме в зори
„Последен валс”.
Ковахме чанове
за кравите на Чарлз.
Сополи бърсахме
за лейди Ди.
Бозахме от некърмили гърди.
От обещания
и вулканичен прах
открихме
формула за нежна сплав:
от магмата направихме си гел -
постигнахме
метежната си цел!

НОВОГОДИШНО МЕНЮ

Хайде ставай, сурва, сурва,
балкански юнако!
Чер хайвер недей сънува
и от пиле мляко!

По традиция прастара
отрупват се маси.
Баници т а м вдигат пара.
Т у к куркат стомаси.

Литва от шампанско тапа
над кристална купа.
Някой тлъста пуйка лапа.
Друг сал зеле рупа.

С мащерка, съдба злочеста,
да запарим чая.
Баба знае две и двеста -
спазва обичая!…

ЗАБРАНЕНА УЛИЦА

Като некролог на място лобно,
като копче в тогата на мрака,
като дребна, глупава подробност,
черно-бял, възправяше се знакът.

Важен знак! Един такъв, от тия,
дето казват: няма път направо!
Щеш не щеш, ще трябва да завиеш
или в дясно, или пък наляво.

Но и двете улици резервни
се оказаха непроходими…
Как напразно късах свойте нерви,
вече до болезненост раними.

Закъснях фатално и нелепо,
а приятелчета дяволити
минаха край знака като слепи
и си натовариха колите!

АРМИЯ НА СПАСЕНИЕТО

Ний идем за вас, талибани.
Нов ред въдворяваме ние.
Когото нахраним - нахраним.
Когото убием - убием!

МОНОЛОГ НА СЪЛЗАТА

„Пред врата внушителна, която
параграф е тапицирал вещо,
чакам дълго жалка, уморена
от несъстоялата се среща.
Как тежи вързопчето несрета!
Сол блести в браздата ми тревожна.
Институция с правото на вето,
аз сълза съм - кротка и нищожна.
Ако капна или се търкулна
някак си по-гъвкаво и кръшно,
ще съзреш ли ти от свойта кула
толкова човешката ми същност?
Най-банално питам, битието
с новите уроци още уча.
Някой спуска все пред мен резето
и превърта хладнокръвно ключа…”
Като сфинкс мълчи в самозабрава
въпреки въпросите, вратата.
Не усеща тя как натежавам
и как бавно тръгвам към реката.
А реката пролетно се вие
и потоци сбира страховита.
Като всяка истинска стихия
всичко тя по пътя си помита!…