Мария Узунова

В самия край на изминалата 2008 г. на книжния пазар се появи едно интригуващо заглавие, плод на дългогодишните занимания на Николай Марков с темата за отношенията между българи и латини през ХІІІ в. Изненадата от прочита й е особено приятна заради важността на представения средновековен извор – хрониката на участника в ІV-ия кръстоносен поход Р. дьо Клари, но и вследствие живия и увлекателен разказ на автора. За сетен път и за щастие на читателите, Н. Марков е останал верен на себе си – вместо строго, академично изложение, е избрал да разлисти документа и да го осветли задълбочено, но без да игнорира чисто художествената, естетическа страна на нещата. Основно негово достижение са нетрадиционните възстановки на събитията и опитът му да навлезе в душевността и да разкрие светогледа на героите си.
След като преди година направи прекрасно, билингвистично издание на Хрониката на Р. дьо Клари, сега авторът се задълбочава в проблема, като се спира на податките, пряко свързани с историята на Балканите и на българските земи. С непресторена искреност, в увода той споделя, че след превода на хрониката, ръцете го засърбели да се потопи отново и да отдели повече внимание на многопластовия калейдоскоп събития, оживял изпод перото на рицаря. Следвайки тази цел, още в началото той запознава аудиторията с личността на съставителя на хрониката и излага известните биографични данни за този не особено заможен рицар, участник в ІV-ия кръстоносен поход. Същевременно, се стреми да вникне в неговото мислене и космос и да прецени достоверността на разглежданата хроника. Като отчита някои несъмнени слабости – дължащи се на ниския социален статус и недобра информираност на самия дьо Клари, както и на подхода му често да преразказва чути истории, без да е техен очевидец, Н. Марков откроява немалко черти на хрониката, които я превръщат в ценен извор. Интересно е например, че в нея са предадени настроенията, страховете и разговорите на участниците в похода, на обикновените другари и сподвижници на Клари от армията, което внася автентичен и демократичен поглед към събитията, без опити за официализиране на историята. Въпреки известна пристрастност на пишещия рицар и опитите му да обяснява неблагополучията на похода с вината на отделни предводители, като например маркиз Бонифас дьо Монфера, в документа са възпроизведени вярно и точно организацията на похода, отношенията между рицарите, обсадните техники и водените сражения. Отчитайки известна необективност на изложението, Н. Марков дава висока оценка на хроникьора, който без да прикрива личните си симпатии и използвайки на места емоционален тон, запазва общата правдивост.
Специално внимание е отделено на сведенията, осветляващи моменти от българската история. Привличайки всички познати му извори и основно хрониката на Н. Хониат, Н. Марков разглежда известието за предложението на българския цар Калоян от февруари 1204 г. да помогне на рицарите срещу Византия. След прецизен сравнителен анализ на фактите, той застъпва виждането, че дьо Клари е придал неверен нюанс на преговорите, поради неразбиране на отношенията между владетелите и подлага на сериозно съмнение твърдението, че българският владетел е имал намерение да изпадне във васална зависимост от бароните. Смята, че именно недобрата информираност на рицаря с йерархическите структури на тогавашното феодално общество е причината за подобни грешки. Сходна „кръпка” в хрониката според него е и разказа за гостуването на Пиер дьо Брашио през лятото на 1206 г. при българите. За разлика от множество историци, приели досега почти безкритично посоченото сведение на хрониста, Н. Марков посочва редица логически и времеви несъответствия и доказва, че епизодът е привмъкнат в хрониката на дьо Клари, който не е могъл да бъде негов пряк очевидец. Подобен характер по всяка вероятност имат и данните за смъртта на цар Калоян и на маркиз дьо Монфера, както и описанието на женитбата на латинския император Анри с дъщерята на българския цар Борил. Авторът се спира на известието за сватбата на императора и опитва да установи за коя българка става дума – за дъщерята на Борил или за неговата племенница и дъщеря на цар Калоян. Съпоставяйки мненията на редица изследователи по въпроса – Дюканж, В. Златарски, К. Иречек, Ив. Божилов и др., той застъпва мнението, че посочената българка е била дъщеря на Борил. Относно името й обаче, Н. Марков предпочита да не прави догадки и сензации, докато то не бъде потвърдено от други, по-сигурни извори.
В следващите части на книгата, придържайки се плътно към фактологията, авторът си поставя по-специфична цел – да обрисува духовния мир на участниците в кръстоносните походи, твърде сложна и нелека задача, с която обаче разчупва историческите рамки на труда и се доближава до културологично изследване. Той представя впечатленията на дьо Клари и на останалите рицари от Константинопол и акцентира на начина, по който те виждат столицата. По такъв начин опитва да разкрие манталитета, познанията и опита им за възприемане и оценка на дадена чужда култура и изкуство. Намеква за „малкия свят” на дьо Клари и другарите му, концентриран върху военните преживявания и тясно свързан с живота и дейността на сюзерена. Наречен не без чувство за хумор „екскурзоводът”, дьо Клари е представен именно като гид, маркирал набързо и схематично забележителностите на византийската столица. При това, Н. Марков изтъква неговата лаконичност, беден език и мислене, повлияни от суровия военен бит. Като лайтмотив през целия разказ преминава описанието за несметните богатства на града. Нееднократно Н. Марков обръща внимание на елементарния и шаблонен изказ на хроникьора и на факта, че той се впечатлява основно от наличието на благородни метали – злато и сребро, а не толкова от естетическата страна и изящество на многобройните мозайки, фризове, колони и чудеса на византийската столица. Сред малкото обекти, поразили западния рицар със своето великолепие били невероятните колони – Юстиниановата, Теодосиевата и тази на император Аркадий от 402 г., елемент, характерен за архитектурата на византийската столица, какъвто рицарят явно не бил свикнал да вижда в родината си.
Специално внимание в хрониката е отделено на данните относно най-известните константинополски църкви. Р. дьо Клари останал впечатлен от богата украса на базиликата “Света София”, с колони от мрамор, порфир, яспис и олтар, изграден изцяло от злато и разноцветни емайли. Същевременно, той не казва нищо за външния вид и импозантността на това чудо на куполната архитектура от времето на император Юстиниан. Според автора е необичайно, че и описанията на константинополските дворци са твърде схематични и непълни. Той обяснява тези явни пропуски с неспособността на скромния рицар да пресъздаде адекватно подобно великолепие, с каквото очевидно се сблъсквал за пръв път в живота си. Съчетавайки исторически и стилистичен анализ на текста, Н. Марков изтъква постоянното повторение на думата “богат” и словосъчетанията “направен от сребро” и „целият от злато”, без някакви по-детайлни описания. При това обръща внимание на факта, че друг – доста по-прозаичен паметник – хиподрумът, е описан изключително подробно от дьо Клари. Наистина, той му е отделил голямо внимание, представяйки не само размерите, но и броя на седалките и използваните за декорацията му статуи. Очевидно, освен че е впечатлило рицаря, това съоръжение е било доста по-близо до собствените му познания и интереси. Авторът разглежда и разказа за прочутата Златна врата в Константинопол и анализира пасажа за намиращите се върху нея два огромни медни слона, като го сравнява с известните данни на други западни автори по въпроса – например на арабския пътешественик от ІХ в. Ибн бен Яхия.
Сред важните теми, застъпени в хрониката на дьо Клари, Н. Марков откроява тази за множеството реликви, намерени и разграбени от поклонниците в Константинопол. С изключителна ерудиция и фин хумор посочва известните копия на тези “уникални” реликви и невъзможния брой на частиците, за които днес се твърди, че произхождат от оригиналните находки. Отнасяйки се с респект към изложените в хрониката факти, той се опитва да възстанови пътя на митовете за реликвите и тяхната еволюция – настъпилите допълнения и изменения през вековете. Като реконструира преданията за светите реликви, той проследява най-ранните им споменавания в изворите, както и по-късните описания, направени от поклонници. Откроява като уникален разказа на дьо Клари за мандилиона – кърпата, върху която се отпечатало лицето на Спасителя. Прилагайки сравнителен анализ, Н. Марков застъпва възгледа, че той е плод на градска митология и проследява зараждането му на базата на образци от апокрифни източници и истории на хронисти. Особено интересна е трактовката му за споменатата в хрониката туника на Христос, като твърди, че тя е останала в Константинопол чак до превземането му от османските турци през 1453 г., а кръстоносците са отнесли в Западна Европа само късчета от нея. Изтъкнати са неправдоподобните описания на рицаря във връзка с пазената в Константинопол чудотворната икона на св. Димитър, която той очевидно не е виждал лично.
Като специалист, занимавал се дълги години с християнските реликви, Н. Марков анализира различните познати изображения и споменавания на реликвите в изворите. Представя причините за зародилия се силен интерес на западните рицари към реликвите и ограбването на огромен брой от тях след походите – именно вследствие този подход днес тръненият венец се съхранява в катедралата Нотр Дам в Париж, частици от черепа на Йоан Кръстител били поделени от рицарите-победители и се озовали в “Св. Марко” и в катедралата Нотр Дам в Амиен. След обстоен преглед на „митарствата” на находките, авторът изтъква пиетета към реликвите както у източния християнски свят, така и у западния му събрат. Това сериозно го отличава от тенденциозните писания на автори като Е. Дворянова например, която в романа си “Земните градини на Богородица” рисува твърде саркастична и едностранчива картина на православния свят, тачещ множество мними реликви, но не обелва и думичка за отношението към тях у неправославните. На практика, Н. Марков изтъква общия стремеж у средновековните владетели за придобиване на реликви, свързани с образите на Христос, Богородица и Йоан Кръстител, вследствие убеждението, че притежаването им би узаконило и осветило властта на съответния монарх. Според него именно стремежът за придобиване и притежание на части от реликвите довел в началото на ХХ в. до състоянието, че претендиращите за “автентичност” чудодейни кърпи и савани са 42 на брой, а най-известният днес синдон несъмнено е Торинската плащаница.
Последната глава има аналитичен характер и осветлява по нов начин някои черти на феодализма на Балканите. В тази част Н. Марков се спира на подялбата на придобитата от кръстоносните рицари собственост и на разпределението й. Съществен негов принос е изясняването на понятието за фиефите като форми на феодално владение и йерархична субординация на западноевропейското общество. Той представя различните видове феодални владения в Западна Европа от средата на ХІІ в. и настъпилите по-късни промени, когато и неблагородници можели да придобиват фиефи. Важна заслуга на автора е опита му на базата на дадената от хрониста стойност за фиефите да изчисли равностойността им в пари и съответно да представи приблизителната печалба на рицарите от походите. Сравнявайки византийските и латинските парични мерки и единици, той я оценява на значителна за времето си сума, с която редовите участници в походите можели да закупят 2713 декара първокласна земя, достатъчна за развитието на нормално и добре устроено феодално стопанство.
Книгата е ценно четиво, хвърлящо светлина върху механизмите на кръстоносните походи – организация, договорености между владетелите, обсадни техники, разпределение на завоюваните територии и блага и не на последно място предлага чужд поглед върху българската история. Същевременно, авторът подсказва, че погледът на един чужденец, макар и открояващ любопитни детайли, не винаги е максимално правдив и точен. Както е внушено и чрез корицата на книгата, нерядко той гледа само през тънкия процеп на рицарския шлем и вижда мъничка част от действителността. При това вижда твърде избирателно – с интерес към богатствата, които го хипнотизират и мамят и остава сляп и индиферентен към реалната красота, съвършенство и културни достижения, с които се сблъсква. В последната част на труда са включени откъси от хрониката на дьо Клари, а многобройните библиографски бележки към всяка глава свидетелстват за скромността на автора – да даде голяма част от проучванията си не в основния текст, а в бележки и същевременно са ценно помагало за всеки специалист. Без да натоварват излишно текста, те показват перфекционизма, ерудицията и вещината на съставителя на книгата. Единственото, което можем да пожелаем на Н. Марков е да не спира с писането и все така да бъде гонен от неспокойство към любимите си тематики и герои!