(Електронна книга)

 

Научен център за православна култура и изкуства “Свети архангел Михаил”

 

 

 

Христо Трендафилов

 

ИНИЦИАЛИ

 

ЧЕТИРИ КОЛЕКЦИИ

 

 

 

Изход към Москва

Завръщане в Санкт Петербург

Бездъннo езерo

Български шевици

 

 

 

 

Литературен свят, 2009

 

 

 

Северна луна

Колко пъти, съзерцавайки ослепителната, фригидно-фосфорна питерска луна, съм се мъчил отчаяно да я определя с някакъв образ. Преди още да бъдат написани, нарекох тези бележки “Северна луна”. После осъзнах, че след:

Нет, не луна, а светлый циферблат…

на Манделщам, е по-добре да се съсредоточа първо в бележките.

 

Невски проспект

Невский проспект есть
петербургский проспект.
Андрей Бели, “Петербург”

Защо всеки ден съм на Невски проспект? Има толкова други улици – митове в този призрачен град? Сигурно следвам несъзнателно домашната традиция – в българския град има обикновено една главна улица, по която е разположено кажи-речи всичко значимо. Тази особеност се чувства и до днес в градовете, където се раждат и съзряват Българското възраждане и българската нация: Пловдив, Търново, Шумен, Габрово.
Но има и нещо друго. Чужденците и изобщо пришълците се насочват към централната улица или със самомнението на първооткриватели, или с комплексите на гости от провинцията. Неслучайно именно малорусинът Гогол и московчанинът Андрей Бели обезсмъртиха петербургския Невски проспект.

 

* * * *

Академичните анекдоти са редки, но наистина непреходни. Ето един, подслушан от устните анали на Санктпетербургския университет.
Александър Веселовски, големият преобразувател на литературознанието през XIX век, е обичал да заявява различни лекционни курсове, но не е идвал да ги чете. Предпочитал е да си пише трудовете вкъщи. Оплакванията стигат до тогавашния ректор на университета – Андрей Бекетов, известен ботаник и дядо на поета Александър Блок. Той извиква в кабинета си Веселовски и започва предпазливо:
- Александър Николаевич, говори се, че някои професори не си вземат занятията…
- Как си позволяват! Сволочи! – избухва Веселовски и излиза, затръшвайки вратата.

 

Страсти евразийски

Пред хотел “Метропол” в Москва милицията ме взе за арменец, на Белоруската гара ме сметнаха тревожно за чеченец, на Черьомушкинския пазар ме заговориха на грузински, машинописката в катедрата призна, че три години ме е мислила за грък, една украинска аспирантка-езиковедка убедено твърдеше, че съм евреин, на Червения площад чернокожа американка се опита да ме посвети в Христовата вяра, а шофьорите на таксита на Ленинградската гара ме приканваха приятелски с думите: “Джигит, да тръгваме.”
Само един ром на Московската гара в Петербург без колебание реши, че съм българин.

 

* * * *

По ръкописа от ХVІ век – капка восък. Застинала сълза по сбръчкания лик на времето.

 

Театрална Москва

Когато се опитвам да си припомня театралните постановки, които съм гледал в Москва, винаги най-напред избликва сиянието на Театъра на куклите на Сергей Образцов. Не помня нито пиесата, нито каквото и да е било друго.
Само сиянието.
Виж, спектакъла “Енергични хора” по Василий Шукшин в Театър “Маяковски” си го спомням много добре – и сюжета, и играта на актьорите, и цели реплики.
Но там сияние нямаше.

 

* * * *

1992. Преподавам на студенти от Санктпетербургския университет българска литература от 80-те и 90-те години на XIX век. Изглежда поради тази причина непрекъснато умувам над въпроса: коя творба на българската литература играе ролята на национална Библия? “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски; “Под игото” на Вазов или “Записките” на Захари Стоянов? И както обикновено става, задавам си същия въпрос и спрямо руската литература. Не обичам диалозите по изключително важни въпроси, смятам, че всеки трябва да изгради мнението си в съкровен диалог с фактите, а не с другите. Тук обаче не издържах и попитах академик Панченко имат ли русите своя национална Библия? Допусках, че като медиевист той ще посочи най-стария руски летопис – “Повест за изминалите години” (“Повесть временных лет”), или “Война и мир”, където, според Дмитрий Лихачов, Лев Толстой следва традициите и метода на староруските летописци. Ала Панченко отговори без всякакаво колебание:
- Има, естествено. Пушкин, целият Пушкин.
Ако е така, то значи и ние можем да приемем най-доброто от творчеството на Вазов за национална, при това многожанрова Библия: “Под игото”, одите в “Епопея на забравените”, повестите “Немили-недраги” и “Чичовци”, разказите “Една българка” и “Иде ли?” и т.н. В своята съвкупност те не само показват формирането на националното ни съзнание, но и направо го налагат. А това, че творчеството на Вазов на няколко пъти е подлагано на ревизия (кръгът “Мисъл” го смята за повърхностен и тенденциозен, социалистите – за дребнобуржоазен чорбаджийски поет, дискредитират го днешните ентусиазирани радетели за нов канон, клерикалите – винаги) прилича на най-обикновено богомилско-еретично неприемане на Светото Писание.

 

Изборът

Бяха ме предупредили, когато се връщам от България, да избирам внимателно таксистите на Варшавската гара. Всичко става, в тия времена и т.н. И аз избирах. Така, че веднъж трябваше с почит да изслушам разговор върху логическия неопозитивизъм на Витгенщайн между шофьор с вид на бандит и един от пътниците. Друг път, след дълго умуване, взех най-сетне такси, чийто крайно подозрителен шофьор се оказа електроинженер. Когато разбра, че съм българин, веднага ми каза, че е чел романа “Тютюн” (името на автора не помнеше). Не бил лош като цяло, но съдържал много вода. После премина към детективския жанр и спомена, че е чел с интерес няколко романа на Богомил Райнов. Е, не са кой знае какво, но ние и такива нямаме – заключи примирително, но авторитетно той.
Дадох му приличен бакшиш.
И спрях да избирам шофьори.

 

Една лекция на Лотман
(Теория и история I)

Юрий Лотман идваше рядко и делово в Москва – обикновено за да се срещне със своите съмишленици-семиотици и най-вече с Борис Успенски. Те му организираха лекция в Московския университет, която не се разгласяваше официално, нямаше никакви обяви. Така стана и през ноември 1982 г., когато в една от просторните зали на първия етаж на Филологическия факултет (стекляшката) се събраха не повече от 20 души. Главно аспиранти и млади асистенти.
Лотман изглежда стоеше отдавна на катедрата – нисък, с високо чело, айнщайновски мустаци и внимателни, добри очи, които издаваха характер.
Лекцията започна, но няколко пъти бе прекъсвана от закъснели мераклии. Успенски, който беше водещ, не издържа и излезе, за да постави на вратата бележка с надпис, предупреждаващ да не се влиза повече.
- Трябва да се спазва академизмът – каза с едва сдържан яд той.
- Аз пък мисля, че е академично да ги оставим да влизат, когато си поискат – отвърна малко лукаво, но решително Лотман.
Лекцията беше върху руската литература през епохата на Екатерина Втора. Ученият говореше тихо и леко заеквайки, без каквито и да е риторични ефекти и нашумели термини. Наблягаше много умело и убедително върху важните моменти и обобщенията.
После започна дискусия, но никой от малобройната публика не се престрашаваше да се изкаже. Тогава Успенски стана и направи забележка върху един детайл от лекцията:
- Това е отдавна известно.
- Няма значение, нали пасва на концепцията – отговори хладнокръвно Лотман.
Двамата явно разиграваха едноактен научно-възпитателен спектакъл, който трябваше да внуши на утрешните кандидати на науката, как да водят спор – бързо, точно, аргументирано и без да се прекъсват. Неусетно атмосферата се отпусна, един аспирант събра кураж и се включи в разговора с въпрос, засягащ личните му творчески планове.
- Смятам да проуча семиотиката на руския символизъм. Откъде да започна?
- Изчетете първо цялата несемиотична литература по въпроса. А после изберете малка и конкретна част (кусочек) от материала и я изследвайте – отговори без ни най-малко да се замисли вицепрезидентът на Световната асоциация по семиотика.
Постепенно започвахме да осъзнаваме защо лидерите на съветската семиотика четат не теоретични, а исторически лекционни курсове: Лотман – по история на руската литература в Тартуския, а Успенски – по история на руския литературен език в Московския университет.
Именно те, теоретиците, ни накараха да осъзнаем простата истина, че конкретният материал е avant tout chose.

 

Завръщане от Лондон

В Петербург пристигна дъщерята на Сталин – Светлана Алилуева. Информациите за визитата й бяха твърде кратки: идва от Лондон, от приют за бездомни.

 

Питерските анархисти

Струва ми се, че тяхната група се състои от двама-трима души. Единият е сигурен – вече четири години стои пред Гостинния двор. Стои неотлъчно, облечен в овехтял черен шинел, препасан с дебел, тъмен колан, с черно знаме в едната ръка и няколко броя от анархисткия вестник в другата. Анархистите участват във всички митинги, независимо кой ги организира, и тяхното черно знаме забележимо се откроява сред многото други, най-вече червени знамена. Там, на фона на всеобщата анархия, скромната група на анархистите изглежда твърде организирана. Едва ли се надяват да агитират за каузата си – просто им се ще да поприказват с някого в пренаселената самота на Дворцовия площад.
Питерските анархисти – симпатична и ненужна изрезка в бързо повяхващия албум на нашия Fin de siecle.

 

Ego sum via, veritas et vita

Декември, 1991. В Москва пристигна знаменит американски богослов-мисионер. Духовната му беседа наистина предизвикала удивление – в препълнената зала е обяснил аргументирано, че Иисус е бог на християните.

 

* * * *

В един от подлезите на Невски проспект тълпата е обградила двама съвсем млади музиканти. Пеят провлачена белогвардейска песен, в която се откроява рефренът “червени сволочи”. Малко по-встрани от тълпата, в песента се вслушва и изключително набит господин на средна възраст, с мазно, подчертано източно лице, с голяма чанта в ръка, натъпкана догоре с продукти. На физиономията му е изписана явна подозрителност и притаена тревога. Накрая си тръгва колебливо, поклаща с укор глава и процежда:
- Далече отидоха тия.
Бе декември 1991.

 

* * * *

Литературният теоретик, стиховед и пушкинист Борис Томашевски на няколко пъти е предлаган за академик. Естествено, трябвало е да попълни подробна справка: име, биография, списък на публикуваните научни трудове. Ала той упорито е отказвал да направи това с думите:
-Ако те, в Академията, не знаят как се казвам и какво съм написал, то що за академик ще бъда аз?

 

* * * *

Старите майстори на Фромантен. Как са нужни такива книги днес, когато целият свят се е наежил до смърт! Те ни връщат с неописуема мекота във великия свят на човешкия делник.
Старите майстори – пришълци от Златния век, които съживяват за кратко неговото отдавна стинещо тяло.

 

* * * *

Студентите от специалността “Българска филология”, на които преподавам в Санктпетербургския университет, имат добра литературоведска подготовка и сравнително бързо и умело анализират поезия. Но когато им прочетох едно от любимите си стихотворения на Вутимски, и особено след последната строфа:

Навярно няма скоро да се върнат
хаджиите у нас от Божи гроб.
И влажен мъх ще зарасте по къщите
на стария ни двор от турско време,

те дружно се отказаха да му правят разбор и само замечтано повтаряха:
- Какво хубаво стихотворение…

 

Емблематика на щастието

Сигурно е вярно, че най-емблематичният мач на българския национален отбор по футбол е победата над Германия с 2:1 на Световното първенство в САЩ през 1994 г. Е, и аз го гледах по достоен за неговата представителност начин.
Гледах го в просторната чакалня на Московската гара в Петербург, в компанията на няколкостотин души. Повечето от тях бяха пътници, но една част, между които и аз, не пътуваха за никъде, и бяха платили неголяма сума, просто за да гледат мача. Телевизорът бе поставен върху висока, стигаща почти до тавана, стойка. Картината обаче бе много лоша, фигурите на играчите едва-едва се мяркаха и това правеше гледането непоносимо. Още повече, че и немците поведоха с гол от дузпа на Матеус. Недоволството бе пълно и някъде към 60-ата минута се появи облечен в синя престилка техник. Той се покатери върху висока разтегателна стълба и известно време човърка нещо, но безрезултатно. Дойде и втори техник – ефектът бе същият. А на терена ставаше все по-напрегнато и ропотът растеше. Руският коментатор, при цялата си обичайна обективност, явно съчувстваше на нашите в опитите им да изравнят. Препоръчваше им да пробият немската отбрана с технични солови акции и искрено се дивеше, че българите вече на три пъти са нанесли опасни удари с глава (Сираков, Костадинов, Трифон Иванов). Тогава от публиката се изстъпи оплешивял и изключително мургав зрител на средна възраст, и със знаци-индекси помоли техника да му разреши да опита и той. Последният вдигна насмешливо рамене, мургавият зрител отривисто се покатери по стълбата и без особена подготовка нанесе на телевизора две мощни десни крошета; след това за капак стовари върху капака един нечист удар с отворена длан. Картината изведнъж се подобри (би било пресилено да я нарека отлична), публиката хорово акламира самозвания техник и той слезе победоносно от стълбата. Малко след това Стоичков изравни от фал, а след още три минути Лечков покачи, отново с глава. Мачът свърши и не вярвайки на станалото, тръгнах, почти олюлявайки се към изхода. Тогава зърнах мургавия техник, който, проправяйки си път през тълпата, съвсем определено се насочи към мен. Небръснат, потен, плешив и засмян, той се обърна развълнувано към мен на почти чист български език:
- Аз съм от България и страшно се радвам на победата!
Дружно решихме да полеем успеха и дълго пихме пиво “Балтика” пред един павилион на гарата. Черпехме безогледно и навъртащите се наоколо бомжи. Преминахме постепенно от футбола към социалната проблематика. След като разбра в общи линии, че съм преподавател в университета, той ме изгледа с нескрито съжаление (знам ги аз даскалите) и ми предложи допълнителна работа като метач към една английска фирма – три пъти в седмицата по 4 часа. Не е много баровско, но ще ти плащат по 5 долара на час – разкри той и моралната, и материалната страна на бъдещата работа. Остави някакъв телефон и мургавината му потъна в бялата петербургска нощ.
В метрото, на път за квартирата, си мислех, че понякога и щастието не идва само: за три часа станах свидетел на историческата победа над световния шампион, срещнах великодушен сънародник-ром със самобитни технически умения и получих съблазнително предложение за по-пълна професионална реализация.

 

Притчите на Лихачов

16 март 1993. По повод на доклада, прочетен в Пушкинския дом, Лихачов направи няколко методологически екскурса.
Най-красивите научни концепции са и най-верни: според физиците красиво конструираните самолети летят най-добре.
Докладите, които се четат в научното звено, не трябва да отразяват крайния резултат от изследването, а по-ранен, работен етап. Тогава критиките са най-полезни.
Докладите да са съвсем конкретни (конкретно литературознание), а не общи – от рода на “Проблемът за (…) в системата на културата”. Конкретните доклади предизвикват конкретни забележки, общите водят към напълно безполезни общи съображения.
Слушателите да са добре подготвени предварително за предстоящия доклад. Тук Лихачов разказа за починалия през блокадата историк Василий Леонидович Комарович, който редовно е посещавал заседанията на техния Сектор по староруска литература. Веднъж обаче проф. Комарович отсъствал от заседанието и вечерта Лихачов го попитал защо не е дошъл.
- Защото не успях да се подготвя добре за доклада.
- Ами нали не ти щеше да докладваш, а друг?
- Не, аз винаги се готвя по няколко дена за всеки доклад и само тогава идвам. Иначе няма никаква полза – нито за докладчика, нито за колегите, нито за мен – заключил Комарович.

 

Осми март, 1995

Впечатли ме радиоразказът на известна петербургска сексоложка, който се различаваше от традиционната осмомартенска лъчезарност. Тя изнесе и коментира следните факти.
1. Средната продължителност на живота на мъжете в Петербург е 58 години.
2. Най-честите й клиенти са бизнесмените (новите руснаци).
3. Нараства мъжкият егоизъм, който се изразява в акцент върху:
а) яденето;
б) секса;
в) собствените занимания.
На жената се гледа като на неодушевен предмет.
4. Жените желаят близост четири (а не два) пъти седмично.
5. Между предпочитаните мъже преобладава типът “Херкулес” (оплодил за една нощ 40 девици), повлиян от киното и изобщо от масовата култура. Изчезва типът “Казанова” – обичан от жените заради емоционалната му всеотдайност.
6. Засилва се ревността на жените към съпрузите им бизнесмени.
Последваха разговори със седемнадесетгодишни момичета, които поразяваха със суровия, стигащ до цинизъм, реализъм на житейската им позиция. Не искат да раждат деца, докато не се устроят материално. Това е камък на шията – категорична бе една от девойките. (Последното желание много трудно се съгласуваше с подвига на Херкулес.) Да имат свободен живот, да се омъжват по пет пъти и т.н.
- А как се раждаха през войната – заключи с горчивина водещият предаването.

 

Гениите на Византия

1982, Москва. На поредното заседание на Сектора по староруска литература в Института за световна литература прочете доклад Сергей Сергеевич Аверинцев. Темата бе византоложка, нямаше много въпроси, но и на тези, които бяха зададени, той отговаряше с такива обширни екскурси из световната култура, че не запомних нито тях, нито отговорите. Единственият въпрос, който всъщност запаметих, беше:
- Имало ли е във Византия гении?
Зададе го ръководителят на Сектора, Андрей Робинсон.
- Знаете ли, учението на Кант за гения се появява късно, така че едва ли можем да говорим за гении във Византия – с този и други аргументи, които не запаметих, отвърна Аверинцев.
Робинсон го изслуша търпеливо и запита отново:
- В такъв случай и Омир не е гений?
- Знаете ли, новите изследвания в класическата филология убедително сочат, че Омир не е автор на “Одисея”, колебливо започна Сергей Сергеевич, преди да навлезе в нов културологичен екскурс.
Десет години по-късно изнесох старобългаристична беседа пред ученици от елитната английска гимназия във Варна. Една осмокласничка ме попита същото: имало ли е гении във Византия.
Варненското образование ли крачи с ускорени темпове, или византийският консерватизъм е вечен?

 

* * * *

Докладите му са винаги твърде интересни. Това вече отегчава.

 

* * * *

В Нева някой е изсипал жълтици.
Дали това са кубетата на Исакиевския събор, или пък
иглата на Адмиралтейството блещука от дъното?

 

* * * *

С Борис Успенски се запознах лично през есента на 1981 г. в аспирантското общежитие на Московския университет. Вече бях слушал цяла година лекциите му по “История на руския литературен език” и посещавах семинара, воден от него и друг известен филолог – Виктор Живов. В стаята ми нахлу Флорентина Бадаланова, аспирантка по фолклор, която не само го познаваше, но и вече бе близка с него, и ми каза, че Успенски й е дошъл на гости и иска да ме пита нещо. “Нещото” се оказаха българските и по-точно старобългарските псувни, тъй като ученият събирал материал върху историята и семиотиката на руската ругатня. (Тя бе публикувана по-късно под заглавие “Митологически аспект на руската експресивна фразеология”).
Не бях кой знае какъв спец в областта, но все пак разполагах с немалък, предимно пасивен запас от псувни, натрупан през ученическите години и особено в танковия батальон, където служих. Много го зарадва първата, зафиксирана в православен славянски текст псувня, влахо-българската грамота на воеводата Александър от 1432 г.:

“да кто ще сльгати, да мy ебе пьс женѫ и матере мy”.

Тя потвърждаваше тезата на Успенски за ролята на култа към кучето като етап във формирането на руската експресивна фразеология. Стигнахме до по-съвременни ругателства и се наложи да обяснявам на търсещия максимална точност езиковед практическо-ситуативните им основи. На места изпитах затруднения. В един момент у мен ревна и балканският глас и допълних разказа си с две румънски и по една сръбска и турска псувня. Неусетно разговорът премина и върху други теми и сложи началото на продължаваща и до днес връзка.
Функциите на псувнята се оказаха наистина много.

 

Изкуство и мит

Моят абхазки спътник ми разказва с горчиво увлечение за погребението на прекрасния полузащитник на “Динамо” – Тбилиси, Виталий Дараселия – един от тези, благодарение на които грузинският отбор спечели Купата на носителите на купи през 1981 г. Скоро след това той загина при нелеп инцидент.
Разказва за погребалното стълпотворение, за плачещата звезда на отбора Давид Кипиани, за паметника, който са издигнали на Дараселия неговите земляци абхазци. На него той е по екип, с фланелката на сборния отбор по футбол на СССР.
Спомних си за погребението на Аспарухов и Котков през 1971. За намерението на някои да издигнат паметник на Гунди преди изборите през 1990 г.
Ех, ако изкуството запечатваше само митове, родени от идеални подбуди…
И ако имаше такива митове…

 

* * * *

Преразказът на класически литературни произведения с чисто познавателна цел изглежда рисковано. Особено пред чужденци.
Когато описах накратко сюжета на “Крадецът на праскови” пред руски колеги, чието мнение високо ценя, те бяха единодушни: повестта и най-вече нейният финал силно напомнят на сапунен сериал.

 

* * * *

През 1983 г. завеждащият ръкописния отдел на Държавния исторически музей в Москва – Иван Василиевич Льовочкин, ми показа Изборника на цар Симеон, по преписа, изготвен през 1073 г. за киевския княз Светослав. Току-що бе реставриран и се пазеше в специален сейф.
Приличаше на превързан воин, от чиито рани изтича светлина.

 

Вие, българите

Какво казаха за нас през 1993 г. двама от елитното руско хуманитарно “Поколение 1937”:
Борис Успенски: Вие, българите, сте много талантливи, но не умеете да довеждате нещата докрай.
Александър Панченко: Вие, българите, сте много талантливи, но ще направите голяма наука едва след като повярвате в себе си.
Дълго дирих обобщението на тези две изказвания, докато осъзнах, че няма нужда.

 

Константин-Кирил на XX век?

Отдавна ми се струваше, че пътят на Роман Якобсон в науката и особено научно-организационната му дейност в различни страни са модерен аналог на мисиите на славянския просветител Константин-Кирил: Московски лингвистичен кръжок, ОПОЯЗ, Пражки лингвистичен кръжок, филологически обединения в Скандинавия и САЩ. При Кирил – мисии при араби, хазари, моравци и панонци, в Херсон и Рим.
Навсякъде Якобсон пренася идеи и основава кръжоци и кръгове. А многото му, написани не само с научна дълбочина, но и с истинска любов, статии и студии върху поезията на Кирил? Плод на случайност ли е всичко това, на мисионерска типология, или и на стремеж към съзнателна поведенческа идентификация?
През 1984 г. споделих крайно предпазливо тези свои съпоставки с американската славистка от гръцки произход, Юлия Алисандратос, която бе негова възпитаничка. Тя обаче отговори без никакво колебание:
- Разбира се, че е така. Роман Якобсон не просто го обичаше, но и направо се смяташе за нов Кирил.

 

* * * *

В поведението на Александър Блок личи рядко срещаното при поетите академично възпитание, личи академическият човек. Син на професор и внук на академик, зет на Менделеев, роден в Ректорския дом (флигел) на Петербургския университет, автор на интересна работа върху руските заклинания и на задълбочени критически статии, Блок дори завършва своя творчески път със стихотворение, посветено на знаменития Пушкински дом:
Имя Пушкинского Дома
В Академии наук!
Звук понятный и знакомый,
Не пустой для сердца звук!

 

Пепсикалистът

Москва, юни 1992. В подлеза на станцията на метрото “Охотний ряд” (бившата “Проспект Маркс”) нисък и пълен, с обло, зачервено лице младеж свири на акордеон и въодушевено пее песни на Висоцки. От време на време той отпийва от голяма пластмасова бутилка с тъмна течност. Възрастна жена го посъветва загрижено да пие по-малко.
- Не, аз не съм пияница, а пепсикалист – отговори невъзмутимо младежът.

 

27 април 1995

По радиото – соната от Хайдн.
Мисля за Пейо и Мариус.
Няма ги.
Сам.
Днес – девет години от Чернобил.

 

FILOLOGIKA, 1995

В Москва излезе първата книжка на новото научно списание “FILOLOGIKA” – масивно и представително, с демонстративно висока цена от 30 000 рубли (5 долара). Целите на изданието са формулирани в предговора: руската хуманитаристика преживява тежки времена – терминологичен произвол, разгащеност в мисленето, външно ефектни, но лишени от сериозни доводи тези. Оттук и нуждата от издание, което да се строи върху класическа филологическа методология и строга терминология, и да бъде алтернатива на прикритата зад постмодернистични декларации дилетантщина, да се бори с популизма и политизацията.
При толкова много и добри намерения, изданието изглежда обречено.

 

Магически реалисти

6 март 1994 г. Радиодраматизация на Гоголевия “Нос”. Артистът почти рецитираше текста на периоди и по този начин съвсем ясно се открояваха намесите на разказвача. Все едно, че слушах сладкодумния глас на Радичков.

 

Ягичевата славистика

Някои от книгите на смятания за епоха в славистиката Ватрослав Ягич поразяват и с внушителния си обем – “Разсъждения на южнославянската старина за църковнославянския език”, “История на славянската филология”. Тези позитивистично-фараонски начинания наистина имат вид на пирамиди. Безинтересни за туристите.

 

Динамика на патриотизма

Мощни родолюбиви токове ме разтърсиха до Белоруската гара. От една ограда неголям афиш приканваше московските меломани да посетят концерта на “световноизвестния цигулар Минчо Минчев (Германия)”.

 

* * * *

В полунощ звъни Панченко от Академическата болница. Изтръпнах. Оказа се, че му донесли за рецензия докторска дисертация от Ростов на Дон. Навсякъде чуждици, чуждици.
Лакеи, лакеи, лакеи! – вика в изстъпление академикът.

 

Класикът с ватенката

Интересни неща за професора по класическа литература Аристид Доватур разказа Милена Всеволодовна Рождественска от Пушкинския дом.
Бил е много години в сталински лагери. Оттам се връща с ватенка, която упорито продължавал да носи, носел я в Ленинградския университет, навсякъде. Загрижени колеги дори му купили палто, но ефектът е бил нулев.
Както се изяснява после, в “Ракова болница” Солженицин го е обрисувал как в лагера чертае върху снега гръцката азбука и учи другите. Заради тази простъпка е хвърлен в карцера.
В Университета срещу негов старогръцки текст е написан донос. Придвижен по канално-административен ред, текстът отново е стигнал до него, тъй като никой друг не е могъл да го прочете.
Самотен, без семейство, Доватур е обичал да работи в своите семинари само с момчета; за студентките не е имал високо мнение. В книжарниците е преглеждал най-внимателно какви книги са си купили неговите студенти и ако нещо е липсвало, им го е купувал сам.
Тъй като много от студентите му не са посещавали лекциите по марксизъм-ленинизъм, той е ходел вместо тях, записвал е старателно всичко и им го давал.
Всичко това Милена Рождественска разказа, тръгвайки от друг факт – тия дни е починал Яков Боровик, също известен професор-класик. Починал е на 98 години, четейки коректури.
Поразява устойчивостта, жизнеността, житейската екстраординерност на класиците-античници. Спомних си за Алексей Лосев и Олга Фрайденберг, за нашия Александър Балабанов. Те живеят в един друг свят, в света на най-автентичната цивилизация – старогръцката. И когато неизбежно навлязат в реалния свят, се олюляват като Бодлеровия Албатрос на фона на грубите моряшки подвиквания.
Но продължават да носят с чест своята ватенка.

 

Чапаев, Петка и другите

Чапаев и Петка – руска травестийна версия на Дон Кихот и Санчо Панса (така както Шерлок Холмс и д-р Уотсън са донякъде английската им версия). Най-силното в нея е народно-анекдотичната стихия: нито идеологизираният роман на Дмитрий Фурманов “Чапаев”, който конструира съветския мит, нито постмодерната творба на Виктор Пелевин “Чапаев и Пустота”, която го демитологизира, могат да й съперничат.
У нас Дон Кихот обрисува Санчо и си отиде на 11 май 1897.

 

Майско утро

Вятърът гъне синьо-зелените райета на вълните.
Майско утро във Финския залив.

 

Семинарите на академик Перетц

И в Киев, и в Петербург академик Владимир Перетц е водил научен семинар, в който е било изключително трудно да се попадне. За да намери място в него, кандидатът е трябвало да премине през няколко кръга:
1. Изпит по два западни езика, приеман лично от Перетц.
2. Една година работа върху определен проблем.
3. Някои от кандидатите получават покани и отново държат тежък изпит, вече по специалността, при академика.
Преминалите успешно през кръговете започват да се занимават в семинар, който се е провеждал в неговия дом, в сградата на днешното петербургско кино “Барикада”. Работата още в студентски години е формирала учени с публикации. В семинара са вземали участие и други известни учени, всички студенти и преподаватели са били равни в обсъжданията.
И в Киев, и в Петербург в семинара израстват много известни руски литературоведи. Те са изброени в посвещението “На моите ученици” в книгата на В. Перетц “Краткий очерк методологии истории русской литературы” (1922).
Естествено, участието в семинара не е било абсолютна гаранция за успех – казват, че един Лихачов не е успял да попадне в него.

 

* * * *

11 април 1995. Започна седмицата на българския филм в Петербург. Сред делегатите бяха нашият заместник-министър на културата и кинорежисьорът Г. Стоянов. В полупразния киносалон “Молния” на Болшой проспект, Петроградска страна, пръв взе думата директорът на мероприятието Лозински. Той подчерта, че през годината, когато киното празнува своето столетие, в Петербург са проведени вече седмици и фестивали на френския и американския филм, на филми от Европейската общност и седмицата на българския филм се вписва органично в тези инициативи.
Филмът? Нещо като телевизионен театър, заснет в изоставена къща. Както и преди две години, когато бе премиерата на “Пияният ангел”, и сега бе поднесена изстинала каша от безсмислици и цитати, скрити и явни, липса на каквато и да е композиция. Всичко това силно затрудняваше артистите, сред които бяха Велко Кънев (как се мъчеше той, попаднал в примката на мътните режисьорски амбиции), Наум Шопов, Павел Попандов. Те имат опит в претворяването на абсурдизма, само че в нашенския (битовата неразбория) и когато им се поднесе опит за европейски абсурдизъм, го играят пак по нашенски. И в киното, доколкото го има, протича същият процес като в литературата – европеизъм, бабам европеизъм.
Изобщо – сив и скучен напън за скъсване с националната традиция (или за нейното преосмисляне), който трябва да отрази облика на съвременния българин – разкъсан от противоречия и загубил каквато и да е социална ориентация. Опит, който навява досада и още повече – тъга, прибързан и неводещ за никъде, но все пак показателен за страшния вакуум, в който е попаднала българската интелигенция и българинът изобщо.
Как трябва да се отнасяш с традицията, показаха двете анимационни филмчета на Доньо Донев, с които започна прожекцията. Абсурдизъм, но дълбоко национален, на фона на добре подбрана народна музика, естествена връзка с анекдотичния фолклор и литературната традиция (Елин Пелин, Чудомир). Тези филмчета да гледат и да изучават нашите целеустремени кинорежисьори и кинодейци, защото едва ли само безпаричието трови българското кино.
Освен това в Питер, сред аристократичния сецесион на Петроградската страна, трудно можеш да впечатлиш, камо ли да излъжеш някого.

 

* * * *

Потъна един от символите на Петербург – новата отводнителна система на града напълно изключва наводненията.
Някои скърбят по удавения символ.

 

Жириновски като психологически тип

15 декември 1993 г., 8,30 ч. Предаване по Радио Санкт Петербург, в което се коментира изборният успех на Владимир Жириновски. Според директора на Института по психоанализа в Петербург – Михаил Александрович Решетников, Жириновски не е фашист, както някои твърдят, а традиционен руски националист. Между него и Елцин има много общи черти, те действат емоционално и изобщо техните изяви са плод на обществени емоции. Но Елцин бил повече интровертен тип, който само от време на време давал израз на чувствата си, докато Жириновски бил чисто екстравертен тип. За политиката по-успешен тип е този на Жириновски – заключи Решетников.
По-нататък той потърси психоаналитични доводи – Жириновски въплъщавал образец за мъжественост (някои биха казали мъжкост) и за него гласували най-вече жени.
Риторикът сигурно би открил и друго негово оръжие – безотговорните заявления и квалификации. А те са вече ярки метафори, чиято гръмка неосъществимост се откроява над ординерния и балансирано-скучен политически език.

 

Една хомилия на Невския

Близо до пеещите и подскачащи привърженици на Кришна, едно съвсем младо и синеоко момиче рекламира разни индийски книжки на петдесетгодишен господин (зачервен и с калпак). Момичето едва успява да се вмъкне от време на време, защото говори все той. Говори с бавна и почти тържествена убеденост:
- Няма друг такъв светец в нито една религия, светец, който да е превърнал водата във вино. Както той в Кана Галилейска. Така е допринесъл за разпространението на пиянството. И не е никакъв християнски светец, защото е създал своето учение за юдеите, а не за нас. Те трябва да го тачат, тях е искал да избави от бъдещите Содом и Гомор. И какво нахалство – да се нарече божи пратеник. На такава наглост само юдеите са способни…
Хората хвърляха съчувствени погледи към синеокото момиче и се стапяха в пъстрия човешки килим, застилащ Невски проспект.

 

Оптимизми

Юни 1992 г. Предадох на Лихачов някои неща от българската медиевистка Климентина Иванова. Докато той на свой ред надписваше за нея новите си книги, ме изгледа внимателно и каза:
- Виждате ли, целият свят се обединява, а ние се разединяваме. Не знам докъде ще доведе всичко това.
- Аз все пак съм оптимист – изговорих с неочаквано и за мен бодър тон.
Лихачов отново ме изгледа, този път със смес от признателност и доброжелателна ирония.
- И аз съм оптимист. Само че, на голямо разстояние.

 

* * * *

На лекциите ми по “История на българската култура” в Санктпетербургския университет идваше редовно и една аспирантка – историчка от Волгоград.
Веднъж тя ми каза много любезно: “Вашата гледна точка – гледната точка на българите, учили в Русия, не е интересна за нас. Тя силно напомня руската гледна точка. А аз искам да чуя българската.”

 

* * * *

9 май 1992. Пред една от многобройните сергии около станцията на метрото “Чорная речка” се разрази яростен спор между продавачите и неколцина пенсионери. Естествено, става дума за високите цени.
- Мръсен спекулант – крещи енергична старица към един от по-младите търговци. – Такива като вас през войната ги давеха като плъхове.
- Да, аз съм мръсен спекулант. А не е ли виновно държавното ръководство? – отговори момъкът.
Неговият съсед, с вид на невменяем, е по-рязък и откровен:
- Занимавам се с това, което е изгодно.
Трета от търговките бе наречена “проститутка”.
Скандалът полека-лека взе да стихва.

 

Живи и мъртви

1994, Москва. Работех в ръкописния отдел на Ленинската библиотека и с радостен трепет разгръщах най-стария руски препис на трактата За буквите от Черноризец Храбър, Московски, 1(145) от XV век. Особеното в този препис е, че в неговия край са поместени думите на Храбър: “Още са живи тези, които са ги видели”, т.е. още са живи учениците на Кирил и Методий, тези, които са общували непосредствено с първите славянски просветители. Същият ръкопис съдържа и две други известни творби на старобългарската литература, Небеса и Шестоднев на Йоан Екзарх, и това още повече усилваше гордото усещане за славянска класика при досега с него.
В Българския културно-информационен център разказах възбудено преживяното в библиотеката на неговия директор Константин Еленков, който, макар и да се занимаваше с литературна критика, пазеше добър спомен за нашата средновековна книжнина, внушен му вероятно от лекциите на Петър Динеков и упражненията на Донка Петканова. Той обаче ме изслуша нервно и каза също така възбудено:
- Всичко това е много интересно, но ти сигурно не знаеш, че вчера взривиха с пощенска пратка-бомба един от най-талантливите руски журналисти, Дмитрий Холодов, от “Московский комсомолец”.
И Еленков ми показа с нарастваща напрегнатост и едва сдържан укор новия брой на този вестник, в който на първа страница бе публикувана голяма снимка на убития 28-годишен журналист. Русокосо, почти детско, но решително лице. Забележителна за годините му професионална биография, бил е в Афганистан, Чечня. Зачетох се в написаната с много любов и болка статия на колегите му редактори, а изразът “още са живи, тези, които са ги видели” странно прозираше изпод буквите й, докато накрая потъна отново в герана на миналото.
Там, откъдето изплува за миг, подлъган за миг от нашето историческо любопитство, и където се завърна, поразен от нашето “сега”.

 

Утопия и образ

Образът на Левчев “Аз, общият работник от фабриката за надежда” явно е навеян от Маяковски, който в “Домой” (У дома) декларира: “Я себя советским чувствую заводом вырабатывающим счастье” (“Чувствам се като завод съветски, който произвежда щастие”).
При Левчев е казано по-скромно. Вместо завод – фабрика, вместо щастие – само надежда, и накрая – ако Маяковски се чувства направо завод, Левчев е просто общ работник.
Дори в подражанията на Утопията се чувства скромността на българския национален характер.

 

Проект за илюстрация
към книгата на Бердяев “Извори и смисъл на руския комунизъм”

Фотография на Добролюбов и неговия баща – свещеник. Дагеротипът е запечатал предтечите на руския комунизъм: в лоното на православната Църква израства фанатичният полуинтелигент и разрушител.

 

* * * *

Малко са сякаш вицовете, които роди перестройката.
И освен това бързо остаряват.
Например:
Коя е единицата-мярка за демокрация в Русия?
Eдин Елцин.

 

1984, Москва

И вот тут-то кончается водка.
И нужно ее немедленно
достать, так как самое важное
еще не сказано.
Вс. Некрасов, “Записки зевачи”

На гости в студентското общежитие на Литературния институт “М. Горки” на Второй Гончаровский переулок. Там ходех сравнително често, едно – да се видя с познатите български поети (по това време в института се учеха двама – петокурсникът Червенко Крумов и второкурсникът Бойко Ламбовски), и второ – с надеждата да науча нещо ново за съвременната руска литература. Предстоящото обсъждане и защита на кандидатската дисертация поглъщаше цялото ми време.
Тази вечер сме в стаята на Хамзад, поет от Кабардино-Балкарската автономна република. (Почти всички студенти бяха творци от съюзните и автономни републики, особено от средноазиатските и кавказките). В един момент се случи нещо ужасяващо – водката свърши, и това заплашваше приятно-безсъдържателния разговор, който водехме. Оказа се, че никой от присъстващите няма запаси, а и никой не изяви жертвоготовност да търси в полунощ таксиметрови шофьори, които предприемчиво продаваха на четворна цена предварително купени (за по 3-4 рубли) бутилки водка. (Месечната студентска стипендия тогава беше около 90 рубли, а на аспирантите-българи – 140.)
Нямаше как, съсредоточихме се върху поезията и нашият домакин предложи да изрецитира своя епическа поема – най-напред на родния си език, а после в собствен превод на руски. Декламираше бавно и патетично, явно поемата следваше духа на тюркския героически епос. Един от тези тържествени реторични периоди завърши с думата “куйрук” и Сава Сивриев, който също бе сред компанията, вежливо прекъсна автора:
- Извинявай, Хамзад, “куйрук” означава опашка (хвост), нали?
Хамзад спря да рецитира, изгледа удивено, после прегърна поривисто Сивриев, когото виждаше за пръв път, и развълнуван почти до сълзи, изрече:
- Точно така. Откъде знаеш това? Ти си истински приятел!
След това с не по-малка решителност стана, отвори вградения гардероб, наведе се, надигна поставката за обувки и започна да рови. След малко стана и сложи гордо върху масата две бутилки “Пшеничная” под бурните аплодисменти на компанията.
Разговорът продължи с ново въодушевление и комай всички се съгласихме, че времето на епическия герой не е отминало.

 

Удоволствието от “Шестоднева”

20 юни 1994, Петербург. Разглеждам благоговейно “Шестоднева” на Йоан Екзарх Български по препис от XV век на Кирило-Белозерската сбирка. Почеркът е великолепен, но самият ръкопис е с разбити корици, без закопчалки, листовете са обгорели и покрити с петна. И точно това му придава достолепие. Удоволствието от ръкописа.
Пътят до книжовника обаче е далечен и неясен. Трябва да се преодолеят наносите на 500 години, които делят преписа от оригинала. Стигаш уж до дъното на…, но започват нови дълбини – трябва да се проучи отношението на Йоан Екзарх към редица други славянски и гръцки текстове от X век.
Всеки древен текст всъщност е бездънен кладенец, в който на определени равнища се мяркат смътните очертания на някаква физиономия. За кратко. Очертанията чезнат в други пластове, и отново.
Перспективата да стигнеш до края е толкова голяма, колкото да прекосиш безпрепятствено с дилижанс Дивия Запад.
И все пак удоволствието остава. Не това, за което говори Ролан Барт.
А от “Шестоднева”.

 

* * * *

В печата се дискутира кога е основан Санктпетербургският университет. Дали през 1724 г. от Петър Първи, или през 1819, с указ на Александър Първи.
И в двата случая обаче тази година (1994) е юбилейна – ще се честват 270 или 175 години от създаването му. В поздравлението на руския президент не беше посочено за коя от двете годишнини става дума.

 

* * * *

Великите култури умело налагат своите лъжи, малките нескопосано бранят своите истини.

 

* * * *

Декември, 1991. На Невски проспект се появиха първите порнографски списания. Доста неугледни, черно-бял печат, отблъскващи фотоси. Младите ги отминаваха с презрение и насмешка, старите – също, клатейки с укор глава. Пред тях се спираха само мъже на средна възраст, между 40 и 50 години. Спираха се, като преди това се оглеждаха крадешком – свенливо и същевременно подозрително. Прелистваха ги набързо и без да купят нещо, с облекчение се вмъкваха в безкрайната стоножка на проспекта.

 

* * * *

1993. Говорих на студентите-българисти за драматургията на Йордан Радичков. Нарочно акцентувах върху предговора на автора към “Лазарица”, където са описани перипетиите около поставянето на пиесата и по-точно спорът, дали героят да остане на дървото (каквато е волята на Радичков), или да слезе, както упорито настоява творческият екип. Студентите бяха в пълно недоумение, че изобщо е възникнал такъв въпрос.
- Ако героят слезе от дървото, пиесата престава да бъде изкуство – изрази общото мнение един от тях – Станислав Савицки, известен с пристрастията си към модернизма.

 

Долче вита

Невски проспект, ноември 1993. Пред Гостинния двор обикновено се събират прокомунистически и изобщо опозиционно настроени спрямо Елцин люде. Ето и сега един от тях, към петдесетгодишен мъж, разпалено пита: “Кажете ми, откога не сте вкусвали руски шоколад, а? Няма и да вкусите, защото всичко се изнася на Запад.”
“Пазарна икономика” – изстъпи се значително по-малък от него опонент.
В отговор петдесетгодишният изпсува звучно. До тях се спря трийсетинагодишен минувач, послуша малко и каза: “Псувнята още не е доказателство.”
Проследих го със симпатия, а в главата ми изплува възхитеното лице на тригодишния ни син Петьо, на когото през 1981 г. донесох от Москва един огромен шоколад “Бабаевский”.

 

* * * *

18 май 1995. В петербургския Дом на дружбата се състоя особен род честване на Деня на славянската писменост и култура. Беше вписано в рамките на рекламна акция за българския туризъм и БГА “Балкан”. Говорихме с българския консул Константин Алдев за делото на Кирил и Методий. После имаше голяма пресконференция, на която всички питаха само за туризма – обекти, цени и т.н. Поне някой да бе предложил дестинация “По стъпките на Кирил и Методий и техните ученици”…

 

* * * *

Определението “литературовед – теоретик” днес не просто звучи гордо. То е почетна титла, нещо като “хаджия” през епохата на османско владичество.

 

* * * *

1993, април. Гостувахме на художник, славещ се като най-добрия майстор на екслибриси в Петербург. Сигурно остана с впечатление, че съм много мълчалив човек: непрекъснато ме разпитваше за демокрацията и икономическия просперитет на България.

 

Романс за гранатомет

1995. По Радио Санкт Петербург обсъждат проявите на така наречената духовна опозиция. Известен социолог обяснява защо по апартамента на Жана Бичевска е стреляно с гранатомет:
- Когато тя пееше сладникави романси, на никого не идваше през ум да я безпокои. Но когато пропя духовни песни, например на йеромонах Роман, тогава стана изведнъж много неудобна.

 

Смъртта на изкуствоведа

1960. Умирайки, Александър Беноа изпада в безпаметност. В откъслечните му и непонятни бълнувания се долавяла само една дума – Ермитаж.

 

* * * *

Какви банкноти са се печатали през периода 1917-1924 г. в тези провинции на Руската империя, които обявяват независимост? За тях любопитни неща разказа петербургският историк Ростислав Всеволодович Николаев.
В Туркестан например, поради липса на злато, са обезпечавали парите с опиум. Така е пишело върху тях. Другаде, поради дефицит на хартия, са печатали копринени пари. Някъде пък са правели така: залепяли са върху картон пощенски марки и това е била тяхната стойност. В Далечния изток са пускали в обращение антиалкохолни пари. С тях, като с талони, е можело да се нахранят членовете на съответното антиалкохолно общество.
Бедността превръща народите в поети.

 

* * * *

Бабелмандеб (тъй ли беше?)
Алеко, “До Чикаго и назад”

През май 1989 г., на среща с Кабинета на младия писател, в присъствието на голяма част от Политбюро на БКП и доста други избрани люде, Тодор Живков (в отлично настроение), разказа следния актуален за времето си виц.
- Името на кой български град отразява най-точно духа на перестройката? – запита той, и след малко доволен си отговори сам: Батак.
Жак Дерида пише, че през март 1990 г., в Института по философия в Москва, неговите руски колеги са превеждали без каквато и да е ирония думата “перестройка” с “деконструкция”.
Сякаш започнах да проумявам същността на деконструктивизма.
Ала перестройката си остана загадка.

 

* * * *

Да спориш и да мислиш – две толкова различни неща.

 

Археографът поет

В един от пътеписите си знаменитият пътешественик – археограф и богослов, Порфирий Успенски, цитира стиха на гръцкия поет Антипатър от Солун:

Щурците са пияни от росата.

Човек наистина се опива от росата на този образ.
И си мисли, че само учен с тънък усет за поезия би се впечатлил от него.
За археографа, изглежда, поезията е жизнена необходимост. Инак може да затъне в прозата на каталози и преписи.

 

* * * *

В Москва, пред сградата на първата руска печатница на Иван Фьодоров, солиден на вид кавказец се обърна към мен с думите:
-Ти си арменец, нали?
Поклатих отрицателно глава. Тогава той ме запита нещо на грузински, на което отвърнах по същия начин.
- Пфу, не знае никакви езици – обобщи неприязнено кавказецът и ме остави да гледам родилния дом на руското печатно слово.

 

Сънят на Медуза

Събудих се с натежала от кошмари глава и дълго се мъчих да си спомня какво съм сънувал.
Изведнъж се олюлях – заседание на Народното събрание!

 

* * * *

Над желтизной правительственных зданий
Манделщам, “Петербургски строфи”

На път за Петерхоф ни показаха Обуховската болница за бедни, в която лежи полуделият Херман, главният герой на Пушкиновата “Дама пика”. Нищо особено, типична сграда от първата половина на XIX в., в типичния за Петербург от това време жълтеникав цвят. И с приближаването към нея все по-ясни ставаха стенанията, които се носеха от един от прозорците, и с жалостива, но упорита провлаченост чезнеха във въздуха над болницата: Тройка, седморка, дама!

 

За изворите на “Люти чушки”

Най-парливата от чушките на Радой Ралин – “Сит търбух – за наука глух”, присъстваща още във фолклорния сборник на Петко Рачев Славейков, изглежда, превежда руската пословица “Сытое брюхо, к ученью глухо”.

 

Два социални знака

1993. В Русия два от критериите за социална диференциация са транспортът и цигарите. Върхушката се вози в собствени коли или таксита и пуши “Марлборо” и “Филип Морис”. Средната класа използва маршрутни таксита и пуши български цигари (стават все по-редки).
Бедните ползват градския транспорт и пушат руски цигари от рода на “Беломорканал”.
Аутсайдерите, тия, които ще ти кажат: “Братко, да запалим по една”, се скитат пеша.

 

Паметниците на Жуков

Май, 1995. Във връзка с 50-годишнината от Деня на победата се забелязва стремеж към увековечаване на съветските пълководци. В Москва и Петербург бяха открити паметници на маршал Жуков, в Ереван – на маршал Баграмян.
Жуков е една по своему сложна фигура. В нея са съчетани и традициите на големите пълководци от миналото, и на суровия военачалник от сталинско време, и на обикновения руски солдат, подофицера, носител на два георгиевски кръста от Първата световна война, и дори на политика от 50-те и 60-те години. Естествено, това прави невъзможно скулптурирането на всички тези качества в един ипостас, могат да се фиксират само отделни негови черти.
В паметника на Манежния площад в Москва е даден Жуков победителят, участвал в ключовите битки през Втората световна война, с някои елементи от Медния конник и парада в чест на Деня на победата. Конят е неестествено тънък и изящен и сякаш не се съчетава с мощната фигура на маршала.
В петербургския паметник на Жуков, издигнат в Парка на победата на Московски проспект, е представен спасителят на Ленинград, в скромна военна униформа от 1941 г. И сякаш е по-близо до изначалния образ на унтерофицера.

 

В Ермитажа

Мурильо, Йовков, Антониони.
Какви поети.

 

* * * *

8 октомври 1994 г. Едита Пиеха, популярна и у нас през 60-те петербургска естрадна певица, сравни музиката на своето време с добре уреден супермаркет, днешната – с битак.
През 60-те години живеехме по-добре – ласкаво отсече изпълнителката, която и тогава пееше “Человек идет и улыбается, значит человеку хорошо!” (“Върви човек и се усмихва, значи на човек му е добре!”)

 

* * * *

Бедното ръкописче, №52 от сбирката на Волковския молитвен дом! Окъсано и окаяно, без корици, без никаква грижа за него и само загубило вяра в себе си, с изподрани страници, дрипаво, завито и завързано с най-проста хартия, изписано с грозен бързопис, то зъзне като никому ненужен дядка в старчески дом. Зъзне и очаква със смръщена надежда свиждане. А идва ли изобщо някой? За цялата си тъжна история (постъпил е в Публичната библиотека през 1940 г., както личи от подписа на Евгения Гранстрем) ръкописът е четен само от Лидия Баранкова през 1972 г. и от мен – през 1995.
Десетки хиляди подобни ръкописи пълнят шкафовете на библиотеките.
А неугледното Волковско старче е приютило под печалния си образ Йоан-Екзарховия “Шестоднев”.

 

6 юни: Пушкин и Ботев

Русите честват най-великия си поет на 6 юни, в деня на неговото раждане, това е светъл празник, Рождество, ние честваме на 2 юни смъртта на гения си, неговото разпятие. Те честват поета, ние – героя.

 

Поданството на културата

Март, 1992. Вървим през Кронверкския парк с Панченко към Пушкинския дом. Академикът е в лошо настроение. Потресен е от намерението на правителството да върне на някои бивши съветски републики техни произведения на изкуството от колекциите на Ермитажа. По този повод Лихачов изпратил телеграма до президента, че ако това стане, ще приеме етиопско поданство. (В старата руска литература “етиопски” означава “неправославен”.) И друг път той е казвал, че там няма необходимите условия и специалисти за поддържането им.
- А аз ще изляза на барикадите, които непременно ще бъдат издигнати – заключи гневно АлександърМихайлович.
Ермитажът остана непокътнат.

 

* * * *

До мен в Публичната библиотека е разтворил лъскави албуми с репродукции на Дали изследвач на авангардизма. Със своите овехтели и пожълтели книги на слависти от ХІХ век приличам май на отшелник, съжителстващ с шоумен.

 

Възпитателен роман

По Радио Санкт Петербург върви предаването “Класиците на рока”.
Днес то е посветено на “Ролинг Стоунс”. 1963: първото им предизвикателство към Истеблишмънта.
Тогава убиха Джон Кенеди.
Бях в пети клас и се учех все по-лошо.
После убиха Ли Харви Осуалд.
Последва войната във Виетнам.
Свалиха Никита Хрушчов.
Приеха ме в Комсомола.
Камъните се търкаляха неудържимо.

 

* * * *

Февруари 1993. След кратко боледуване почина Лев Дмитриев от Сектора по староруска литература на Пушкинския дом.
По този повод секретарката на Лихачов ми каза: “Знаете ли колко много съболезнователни телеграми пристигнаха от България? И знаете ли защо? Защото той приличаше на българин – беше изключително скромен.”

 

* * * *

Декември 1982. В Ленинградския педагогически институт “Херцен” изслушах цикъл лекции на Сергей Аверинцев върху творчеството на Вергилий. Разказвачът – чрезмерно ерудиран и сладкодумен, аудиторията – многобройна. В началото на втората лекция той се обърна към слушателите с думите:
- Изхождайки от естеството на въпросите, които ми бяха зададени през почивката, съм длъжен да ви призная: аз много малко знам.
Беседата продължи с разбор на композиционните несъвършенства в Гьотевия “Фауст”.

 

* * * *

Панченко разказваше, че коментирайки в статия пасаж от романа “Евгений Онегин”, е имал непрекъснатото усещане, че някой вече го е анализирал именно по този начин.
И наистина открива своя анализ в английския коментар на Набоков към творбата на Пушкин. Ако ноосферата на Вернадски съществува, тя е обиталище на големите.
Техният дух живее в едно иреално озарение, в което и живи, и мъртви се познават. Реалната действителност пречи на тази връзка, цензурира я сурово и завистливо и единственият начин тя да бъде осъществена, е интуицията. Чрез интуицията Панченко е провидял, че неговият коментар е вече изказан, и е оставало само да се промъкне през загражденията на действителността, за да стигне до него.

 

* * * *

Да четеш в метрото “Богословието” на св. Йоан Дамаскин – има ли нещо по-абсурдно от това?

 

* * * *

Блок, Врубел, Майерхолд – трите лица на Демона.
На Демона на творчеството.

 

* * * *

На 2 март 1993 г. се проведе заседание на Сектора за староруска литература в Пушкинския дом. Доклад чете Гелиан Прохоров, интересен, с много допускания. После сбирката прерасна в общ и свободен разговор, нехарактерен за благовъзпитания, етикетен стил на Сектора.
Лихачов похвали всички, че се връщат към традиционната, чисто научна линия. По повод на една покана за участие в конференция на тема “Православие и литература”, той направо забрани на членовете на Сектора да участват в нея. Според него тя била израз на политическа конюнктурност и пошлост. Както винаги, Лихачов потърси аргументи в миналото на Сектора, и припомни как преди са ги агитирали да участват в марксистко-ленински конференции. На тези покани тогавашният ръководител на звеното – Варвара Павловна Адрианова-Перетц, неизменно е отговаряла: “Ние в такава пошлост няма да участваме.”
Някои благовеят пред Лихачов, други го смятат най-вече за отличен организатор, трети – за човек, който не понася големи, самостоятелно мислещи фигури.
Накрая, както обещах на журналиста-подвижник Илия Пехливанов, му подарих новия брой на вестник “За буквите”. Пое го вяло и благодари с добре култивирана сърдечност:
- Дълбок поклон.
Наближава 90-те и в очите му се долавят вече отраженията на другия свят. Но се оживява от младежки порив, когато започне да споделя за бъдещите си планове. Днес например обеща, че през есента ще прочете доклад “за концептите в старата руска литература”. Когато заговори за наука, избягва конкретиката, а търси универсалното. Това придава на изказванията му вид на притчи.

 

Знакът на Перун

В Екатеринската градина, около паметника на знаменитата императрица и дванадесетте й велможи, през почивните дни се събират и митингуват различни организации и движения.
Най-често това е група от провинцията, която скандира шумно патриотични лозунги и критикува социалното лице на демокрацията. Емблемата й напомня пречупен кръст и аз попитах току-що приключилия словото си оратор, какъв е нейният смисъл.
- Това е знакът на Перун – охотно отговори той, с тон на човек, на когото многократно са задавали този въпрос. Понечи да обяснява по-подробно, но аз му благодарих и си тръгнах.

 

Из вицовете на перестройката

Най-разпространеното ястие по времето на перестройката – каша в глава.

 

Москва, май 1993

I

Кремъл. Над Спаската кула пламти яркочервена звезда. Наблизо горят златните кръстове на църкви и храмове.

II

В ръкописния отдел на Ленинската библиотека, от чиито прозорци се открива поразителен изглед към Кремъл, са окачени два календара. Единият представя карта на Кремъл от 1600 г., а върху другия е сниман съвременният Кремъл.

III

26 май, пред паметника на Кирил и Методий в Китайгород. Привечер. Приближава се старица, поглежда към фигурите на светите братя и ме пита:
- Миличък, кажи там какво е написано, не виждам нищо.
- Това е паметникът на Кирил и Методий, знаете ги, нали?
- Не, не ги знам.
- Те са създали нашата, славянската, азбука.
- Ох, това сигурно е било отдавна, нали?
- През девети век.
- Ох, благодаря ти, миличък, благодаря.
И тя се отдалечи бавно в гаснещия московски ден, безкрайно стара и добра. Сигурно на път за своя Матрьонин дом.

 

Житие и страдания грешнаго Софрония

Те, чужденците, анализират житието на Софроний, ние, българите – неговите страдания.

 

Кучета на Невски проспект

Кучета, кучета, навсякъде кучета, които чинно водят своите стопани.
Масовата поява на кучета в града е остатък от неговото рустикално минало, плешив спомен по буйната природа. Всички моди, които се сменят в домашното отглеждане – костенурки, змии, плъхове, котки, папагали, рибки (представени са кажи-речи всички зоологични класове – риби, влечуги, птици, млекопитаещи), са израз на градския копнеж по някогашната природност.
В Москва някой дори е отглеждал лъв, но го застреляли.
Кучета на Невския? Самотни овце, които унило търсят паша по изстиналото поле на булеварда.

 

Постоянните читатели

По наблюдения от Ленинската библиотека в Москва (днес – Руска държавна библиотека) и Публичната библиотека в Санкт Петербург (днес – Руска национална библиотека).
Представени в не много системен вид, това са няколко типа люде:
1. Големи учени.
2. Маниаци, които не спират да наливат знание в бездънните кладенци на своята посредственост.
3. Провинциалисти, решени твърдо да се издигнат в местния ВУЗ.
4. Аспиранти, заразени от аспирантската болест (да четеш безспир, без да пишеш).
4.1. Заразените само в начален стадий аспиранти идват и за да “хванат гадже”.
5. Чужденци (особено – немци) – големи, малки, млади, стари; трудят се показно.
6. Застаряващи самотници, за които библиотеката е Бюро “Запознанства”.
7. Средна ръка хора и средни учени, чийто домашен бит е нещо отчайващо.
8. Старци, за които библиотеката – и особено пушалнята, е дискусионен пенсионерски клуб; тук съм слушал и ожесточен спор, дали Гьобелс е приличал на маймуна.
9. Инвалиди с много достойно поведение.
10. Българи (почти изцяло от провинцията).
11. Луди, които не знаят това.

 

Поезия и истина

20 март 1995. Говорихме с Панченко за неговия предговор към книгата на Пейо Димитров “Петър Черноризец”, която подготвям, заедно с други негови ученици, за издаване. Иска да научи повече неща за живота на Пейо, за да си изясни как обикновеният българин се превръща в мислещ интелигент, способен да сътвори цяла школа. Развих му някои наблюдения за Балкана и особено – за подбалканските полета, като оптимална възпитателна среда за българските интелектуални изригвания в миналото. Панченко видимо се оживи и свърза казаното с “пасионарните тласъци” от теорията за етногенезиса на своя приятел Лев Гумильов:
- Ах, колко щеше да се радва Льова, ако можеше да чуе всичко това!
Когато обаче продължих ентусиазирано да му говоря, че кръжокът по литературна критика на Пейо Димитров в Шуменския университет е възкресил за кратко тази традиция, защото почти всички членове имаха балкански и подбалкански произход, той веднага ме прекъсна:
- Не, така би го написал Лихачов. А аз ще напиша истината.
Лихачов наистина имаше слабост към ефектните концепции и изящния изказ и мнозина смятаха, че от естетиката губи точността. Сигурно за да отговори на такива упреци, той намираше начин да вмъкне по време на обсъждания, че според физиците най-красивите самолети летят най-добре.

 

СССР – България 0:0

1983. Гледах мача между олимпийските отбори на България и СССР, квалификация за Лос Анджелис на московския стадион “Динамо”. Бях в компанията на Червенко Крумов и още няколко съветски поети, негови състуденти от Литературния институт “Максим Горки”. Настроението бе невъобразимо – Червенко дори развяваше българския национален флаг, чието състояние наистина асоциираше с нашия героичен исторически път. В състава на тима ни личаха някои бъдещи звезди, като Борислав Михайлов, Николай Илиев, капитан бе Руси Гочев. От руснаците най-известните фигури бяха голмайсторът Валерий Газаев и треньорът (и бивш национален състезател) Едуард Малафеев. На мача присъстваха и много българи и тяхната агитка на моменти изглеждаше по-мощна и гласовита. Това се чувстваше, особено когато при някое по-остро нарушение на съветски футболист се понасяше типичният за тогавашните наши стадиони възглас “У-бий-ци!” И на няколко пъти руските ни спътници разтревожено питаха: “Кого убиха?” Или: “Наистина ли претрепаха някого?”
Е, смънкахме някакво миролюбиво обяснение.
Мачът завърши 0:0.
За финалите на олимпиадата се класира съветският отбор.

 

Вечният бит I

В театралния преглед на радиото съобщиха, че български режисьор е поставил Йонеско с театър “Колело” от град Толиати. Награден е за “битова реализация, в духа на скеча, на абсурдистка пиеса”.

 

Прерията на каталога

Току-що ми донесоха Каталога на ръкописите в Новата Софийска ръкописна сбирка от 1918 г., фонд 905 на Публичната библиотека. Не бързам да го отворя. Каква сладостна надежда – започва пътуването по екзотичната прерия на описа, където те очакват индианци и скаути. За слависта неизвестният каталог на ръкописи е и светъл рудимент от детството; той възкресява спомена за жадно погълнатите приключенски книги. Има трескаво търсене и трепетни илюзии.
И смътното предчувствие, че нищо интересно няма да се случи, че героите и ситуациите са отдавна познати, а вигвамът – картонен. Но и това е приключение.

 

* * * *

Патриотизмът – това е последното убежище на негодяите.
Тези думи изрича Самуел Джонсън през ХVІІІ век, а ги записва в своя дневник Лев Толстой.
Подобна мисъл може да се роди и възприеме само в най-великите умове на една империя.

 

* * * *

Ако за Москва е от изключително значение фигурата на ректора на Московския университет, за Петербург същата популярност има личността на директора на Ермитажа. Такива са били Михаил Артамонов, двамата Пиотровски – бащата Борис и синът Михаил, а специалистът по хералдика (и сам притежател на родов дворянски герб) Георгий Вадимович Вилинбахов – заместник-директор. Изглежда Москва е повече център на университетския живот, Петербург – на академическия.
През 1992 г. една известна журналистка от Москва разказваше с такова вълнение за предстоящия избор на нов ректор на Московския университет (вместо дългогодишния академик Анатолий Алексеевич Логунов), сякаш ставаше дума за избор на президент.
Слушах я с нескрито удоволствие.

 

* * * *

12 април 1995. Митинг на Дворцовия площад, организиран от “профсъюза на работещите в бюджетната сфера”. Сив и мъглив ден. Нямаше ги властниците и бизнесмените (новите руснаци), това е обяснимо, но почти нямаше студенти и изобщо хората не бяха много. Изброих повече от 20 червени знамена с изображения на сърп и чук и две други. Едното от тях бе черното, на анархистите. Раздаваха се комунистически издания. Вяли лозунги, повтарящи се оратори. Само един стругар направи впечатление с отривистите си и честни слова, при това не четеше като другите предварително подготвен текст, а говореше. Започнал да работи на 12-годишна възраст. Упрекна кмета Собчак, че не идва на подобни митинги, но е намерил време да отиде на бракосъчетанието на Ала Пугачова. Пазителите на реда изглеждаха спокойни и дори весели.
На днешния ден полетя Гагарин.

 

Етнославистика

През 1898 г., по повод посещението си в Пловдивската библиотека, славистът Михаил Сперански пише: “…въпреки тържествено висящия на вратата надпис “Библиотеката е отворена”, се оказа, че не може да се занимаваш с ръкописи. Господин директорът излязъл в отпуск, заключил шкафа с ръкописите и е взел със себе си ключа, забравяйки да го предаде на своя заместник. Какво означава това? Ако е наистина така, то не е излишно да се посочи какъв е редът. Или пък това са своеобразни “останки”, често срещани в България до ден-днешен: страхът и колебанието, онаследени от вековете, пред “чуждия”, недоверието към него?”

 

* * * *

Когато преподаваш своята родна литература в чужбина, си принуден най-напред да я разградиш до нейните първоелементи. След това да я споиш в едно ново, пригодено за аудиторията цяло. Ако не успееш, значи литературата ти е била чужда и в Родината.

 

Гледайки Финския залив

1 март 1992. Спокойното и ведро доскоро море се сля с навъсеното оловно небе в огромна, застрашително единна маса.
Крехка красота.

 

* * * *

1993, март. Наредих се на дълга опашка за мекици (пышки) на Литейни проспект. Не след дълго дойдоха двама младежи с неугледен вид и най-безцеремонно застанаха преди мен, изпреварвайки така и много други чакащи. Сигурно са от някое затънтено селце в областта – си мислех ядно – и не знаят реда. Младежите се споглеждаха известно време самодоволно, след което започнаха високопрофесионален разговор за компютърни програми. Разговорът се водеше на чист български език, а двамата се оказаха наши студенти, бъдещи инженери. Съвсем изгубих желание да ги заговоря, а и те непрекъснато ми хвърляха ту опипващо-подозрителни, ту неприязнено-насмешливи погледи.

 

1992: Краят на Романови

Факт няма. Има отношение
към факта.
Мераб Мамардашвили

“В Исакиевския събор светейшият патриарх Московски и на цяла Русия – Алексий II, извърши литургия и опело на главата на Руския императорски дом, великия княз Владимир Кирилович Романов, починал на 21 април в американския град Маями.
Огромната зала на Исакиевския събор беше препълнена с хора. Да се простят с главата на императорския дом, пристигнаха негови сънародници не само от Санкт Петербург, но и от други руски градове, и от чужбина. В тълпата стояха бабички със забрадки, убедени, че присъстват на опелото на владетеля, монархисти, представители на творческата интелигенция, изискано облечени господа с фотоапарати и кинокамери чуждо производство в ръце.
На площада пред храма реда поддържаше милицията. Вътре в Исакиевския пък тази функция поеха казаците. Държейки се за ръце, те образуваха жива верига, която разделяше присъстващите от стоящите до ковчега роднини и близки на покойника.
Патриархът изрази съболезнования на съпругата на Владимир Кирилович, великата княгиня Леонида Георгиевна, на неговата дъщеря, великата княгиня Мария Владимировна, и на внука му, великия княз Георгий Михайлович. Патриархът каза, че главата на императорския дом, който не е имал поданство и гражданство на нито една страна, е смятал служенето на Русия за смисъл на своето съществуване.
След прощалната церемония ковчегът, покрит с щандарт с изображение на двуглав орел, бе изнесен от Исакиевския събор и докаран в църквата “Св. Николай” в Александро-Невската лавра.
Великият княз Владимир Кирилович Романов, който прекара целия си живот извън Русия, за която мечтаеше през целия си живот, намери покой в земята на предците.”
Това е описанието на опелото на великия княз Владимир Кирилович, който според много (но не според всички), е последната издънка на императорската фамилия Романови, управлявала Русия в продължение на 300 години.
Предавам го според информацията във вестник “Санктпетербургские ведомости”, макар че бях един от хилядите в Исакиевския събор и да видях всичко с очите си. Нищо особено в повече не мога да напиша и затова следвам метода на старобългарския книжовник - да предавам видяното чрез друг текст.
Но нека добавя и една приписка.
Когато се похвалих на приятели и познати, че съм бил свидетел на тази паметна церемония, повечето от тях изразиха недоумение: Как можа да присъстваш на тази пошлост? На този исторически кич?
Изглежда монархизмът, разбиран като царизъм, няма почва в Русия. Очаквах нещо друго. Възраждането на православието, което явно се забелязва тук, би трябвало да доведе един ден до възкресяването в някаква форма на монархическата идея: Цар и Бог.
Но засега хората просто искат да живеят добре в един реален свят, а не в света на историческата илюзия.

 

Власт и почерк

Гледам подписа на патриарх Никон върху ръкописа, съдържащ най-стария препис на “Небеса” на Йоан Екзарх Български. Зад енергичния бързопис от 1661 г. никне силуетът на мрачния, властолюбив и амбициозен архиерей, с чиито реформи започва Великият разкол в Руската църква.

 

* * * *

Някои се чудят, че бидейки на Атон, Константин Леонтиев е четял и св. Йоан Златоуст, и Ницше.
Удивлението им сигурно ще понамалее, когато си припомнят, че любимите поети на Леополд фон Захер-Мазох са били Пушкин и Лермонтов.

 

Апостоли

Застанал пред картината на Ел Греко в Ермитажа “Апостолите Петър и Павел”, съзирам зад изтънчената фанатичност на Павел и благодушното, склонно на отстъпки, лице на Петър образите на първите славянски мисионери, наистина равноапостолните Кирил и Методий.

 

Като си мислех за Лилиев

Стихотворение без заглавие – звезда без име в лирическата галактика.

 

* * * *

Два сборника, чиито заглавия илюстрират логиката на петербургския мит: “Физиологията на Петербург” (1844-1845) и “Метафизиката на Петербург” (1993).
Между тях стоят книгите на Николай Павлович Анциферов – “Душата на Петербург” (1922), “Петербург на Достоевски” (1923) и “Реалност и мит на Петербург” (1924): те обобщават физиологията и предхождат метафизиката.

 

* * * *

Допреди няколко години само се разказваше почтително римуваният анекдот за личностите на 1988 в Русия: “Година на Горбачов, Лихачов и Ала Пугачова.” (“Год Горбачева, Лихачева и Аллы Пугачевой.”)
През 1992 г. някои вестници, близки до официалния руски печат, наричат вече Лихачов “джобния академик на Раиса Горбачова”.

 

* * * *

Бедният Акакий Акакиевич –
няма мир за него…
Никола Георгиев, “Как е съшит “Шинел” на Гогол”

От “Чорная речка” в полунощния случаен микробус се качваме двама – възрастна жена, облечена в кафяво кожено палто, и аз. Слизаме в “Лахта”, в нашия нов район. Виелица и студ. Унесен в мисли за шинела на Акакий Акакиевич, едва забелязвам как жената първо ускори крачките си, а после хукна с все сила и скоро палтото й изчезна зад един жилищен блок. Освен мен, наоколо нямаше никой.

 

Преписката на Олга Фрайденберг и Борис Пастернак

Преписката и срещите в Москва и Ленинград на двамата братовчеди са уникален документ, изпълнен с лиризъм, духовна любов, интелектуална изтънченост и творческо съпричастие. И свидетелство за стоицизма на руския интелектуалец през XX век. Писмата им символизират и противоречивото наглед, но всъщност много силно културно единство на двете руски столици.
Кореспонденцията на нашите писатели обикновено е делова, засяга практическата реализация на творчеството, а не самото него. Напомня днешното общуване по e-маil.
Едно щастливо изключение са писмата на Христо Белчев до Мара Белчева – далеч по-поетични от стихотворенията му.

 

* * * *

“История на славянската филология” на Ватрослав Ягич – потискащ с внушителния си обем, ерудиция и безапелационен тон паметник, който сигурно трябва да се чете в по-късна възраст.
В противен случай мнозина биха се отказали от славистиката твърде рано.

 

Йоселиани в Петербург

1993. В Петербург пристигна след дълго пребиваване в чужбина кинорежисьорът Отар Йоселиани. Оценката му за града бе далече от всякаква сантименталност.
Градът е все още Ленинград, а не Санкт Петербург – каза той. На мястото на цвета на руската интелигенция, населяваща световната столица на културата, дойде местното население на областта. Много време трябва, докато то се адаптира към старата атмосфера, от която липсват вече много елементи. Нещо от нея е останало и то се носи от кореняците, които на времето са били най-обикновени люде.
До Санкт Петербург е все още далече – заключи Йоселиани.

 

* * * *

Нито на лекции, нито в разговори Борис Успенски повтаряше мисли или разказваше познати вече истории. Единствената мисъл, която все пак повтаряше от време на време, бе: целият проблем на филологията се състои в това, че тя допуска много решения на един и същи въпрос.

 

Момчета с куче

“Момче с куче” на Мурильо (1650) и “Момче с куче” на Пикасо (1907).
Общото в картините на двамата велики испанци е не само в сюжета, но и в чувството. Затрогващо светло – при Мурильо, и затрогващо тъжно – при Пикасо.

 

* * * *

На 24 май (1995) разговаряхме с Панченко. Имал е предаване по Петербургската телевизия за честването на Кирил и Методий. По-точно, за празнуването му в Шумен през 1980 г., на което е присъствал. После говорихме за културната география и нейното огромно, но силно подценявано значение.
Нито Царска Русия, нито СССР – каза той – направиха нещо, за да запазят и развият големите стари културни центрове – Новгород, Твер, Псков, Суздал, Владимир. Никъде в тези линеещи градове не се откриха университети, академически институти. Напротив, като че ли се стимулираше един провинциализъм. Развиха се съвсем нови центрове – Одеса, Воронеж, Новосибирск.
Спомних си за полумъртвите днес възрожденски центрове – Копривщица, Котел, Карлово, Трявна. За цветущия някога Преслав не можах да си спомня.
Паметта ми и цар Симеон го бранеха.

 

Критика и истина

1995. Като разглеждах изложбата с творби на импресионизма “Укритите шедьоври” в Ермитажа, отдалеч сметнах една от картините за дело на Ван Гог. Приближавайки се до нея обаче, видях, че това е творба на Клод Моне.
Разстоянието слива индивидуалностите и ги слива в общата парадигма на стила, в направлението. По същия начин и историкът на културата свежда явленията до общи диахронни процеси, а теоретикът – до синхронни образци. Само критикът (бил той художествен или литературен), който следи явленията отблизо, пръв (а понякога и единствен) долавя индивидуалното, частното.

 

* * * *

На път за България се зачетох в дълго отлаганата “Лолита” на Набоков. Половин час изглежда е достатъчен, за да се усети тази изкуствена и маниерна проза. С много усилия може да се съпостави с някои повести на Тургенев, а типологически – със “Смърт във Венеция” на Томас Ман и донякъде с “Добър ден, тъга!” на Франсоаз Саган.
И колелата на влака тракаха неинтересно – монотонно и сънно. Наближавахме една от границите.

 

Пророкът

О, не верьте этому Невскому проспекту!
Гогол, “Невски проспект”

26 ноември 1991. За пръв път видях жив пророк. Стоеше, обграден от неголяма тълпа на Невски проспект, вдясно от входа на метростанцията със същото име, и нареждаше. Бе нисък и набит, облечен съвсем обикновено. Не изглеждаше петербуржец и имаше мощен гърлен глас. Отговорите на въпросите отправяше не към питащия, а към всички.
- Аз съм пророк, пощальон между бог и хората – ръмжеше той.
Или:
- Избирайте: Елцин или бог.
Бил представител на Евангелистката църква, непризнаваща Стария завет. Оплака се, че обещали да публикуват официално съобщение за нея, но не изпълнили реченото. Затова скитали от град на град.
Показваше и схема на тълкуването на 36-а глава от Книгата Битие, която съдържала пророчество за съдбата на Съветския съюз. Исав е Съветския съюз, трите женски имена са Прибалтика, Узбекистан и май че Молдова. Следваше продължение на пророчеството в години.
Беше нелош оратор. Отговаряше без никакво запъване и поне наглед – доста логично, на всички въпроси на ту растящата, ту намаляващата тълпа. Завърза се някакъв диалог.
- А мен кой ще нахрани? Защо сега съм гладен? – запита го, енергично жестикулирайки един младеж.
- Бог те храни, а не ти сам.
- Нека да е бог, но защо съм гладен?
- Сами си го направихме, защото сме грешни. И много по-зле ще стане.
Не видях в очите му екстатичен огън, а пресметливост и опит. Напразно се мъчих да доловя нещо от образа на пророк Исай, така както ни го разкрива полубогомилското Видение Исаево. Днешният пророк е пришълец в съвременния мегаполис, на главната му улица.
Спомних си, че на днешния ден преди един век се е родил големият петербургски литературовед Виктор Жирмунски. Поех към Публичната библиотека.
Пророкът не се появи повече.

 

Европа и светците

През 20-те и 30-те години в Европа излизат прекрасни книги и есета за християнските светци и светостта като цяло. Например: на Гилбърт Честъртън – за Франциск Азиски, на Марк Блок – за кралете-лечители през Средновековието, на Георгий Федотов - за светците на Древна Русия, на В. Маркович – за сръбските православни манастири и монашество; у нас – книгите на Йордан Иванов и статиите на Петър Мутафчиев за Иван Рилски.
Някои биха казали, че след варварството на войните и революциите Европа търси цивилизационни опори в безкръвния нравствен подвиг на светците.
За кратко.

 

* * * *

Лихачов показа убедително, струва ми се, че в своя подход към историята във “Война и мир” Лев Толстой следва традицията на староруските летописи – тръгва от обективна платформа, но при излагането на събитията става неминуемо тенденциозен.
Между староруските летописи и Толстой стои монахът Пимен от трагедията на Пушкин “Борис Годунов”. И той е летописец, но с поглед, устремен в съвременността,
а неговото историческо кредо повелява:

Описывай, не мудрствуя лукаво,
Все то, чему свидетель в жизни будешь:
Войну и мир, управу государей,
Угодников святые чудеса.
Пророчества и знаменья небесны…

(Описвай, без лукаво да мъдруваш,
туй, на което сам ще си свидетел;
война и мир, свещени чудеса
на постници, знамения небесни,
пророчества и царско управление…)

Изглежда Лев Толстой следва по-скоро Пимен, отколкото староруските летописци: той му е по-близък и времево, а изразът “война и мир” в цитирания откъс сигурно е повлиял при избора на заглавието на романa. Сергей Бочаров, който може би единствен обръща внимание на този пасаж у Пушкин от такъв ъгъл, пише много внимателно: “Заглавието на бъдещата книга на Толстой е било сякаш предусетено в думите на Пушкиновия летописец.” Но ако Пимен (и Пушкин) мистично провижда названието (и не само него) на романа, Толстой гледа съвсем реално към Пимен (и Пушкин).
Също така е ясно, че изборът на заглавието е определен и от книгата на френския анархосоциалист Пиер Жозеф Прудон – “Войната и мирът” (“La guerre et la paix”), издадена през 1861 г. и преведена три години по-късно на руски. Показателно е, че Лев Толстой се среща лично с нашумелия тогава мислител. Само върху заглавието на романа ли е повлияла книгата на Прудон, както смята например Исая Берлин? Или и върху съдържанието, както приема Борис Ейхенбаум? По-скоро второто, но само в така наречените философски отклонения. Във всичко останало Толстой следва Пимен и Пушкин. И необятния си талант.

 

* * * *

Но назовите мне вещь,
которая не является тайной.
Хотя бы одну вещь!
Юрий Лотман,
“Град и време”

Известният петербургски литературовед-медиевист Игор Ерьомин е обичал много операта на Чайковски “Дама пика” и е посещавал често представленията. Но една сцена той е ненавиждал и винаги е слизал в бюфета на театъра, докато трае тя. Коя е тази сцена? Пушкинистът Бяли я знаеше, но него го няма вече на този свят, за да го попитам – едва не простена Панченко, който ми разказа за тази привичка на Ерьомин.

 

Жените учени в Петербург

Между тях срещаме изключителни личности, основатели на школи, авторитетни ръководители на научни секции:
Олга Антоновна Добиаш-Рождественска, първата жена – професор по история в Русия.
Олга Михайловна Фрайденберг, първият професор по класическа филология.
Варвара Павловна Адрианова-Перетц, блестящ изследвач на старата руска литература и ръководител на съответния сектор в Пушкинския дом (Игуменката на Пушкинския манастир, както я наричат).
Могат да се добавят: литературната критичка Лидия Яковлевна Гинзбург; изкуствоведката от Ермитажа Алиса Владимировна Банк; забележителната познавачка на византийските ръкописи Евгения Едуардовна Гранстрем от Публичната библиотека; най-добрият руски сириолог Нина Викторовна Пигулевская, и много други.
За да си обясним явлението, трябва, струва ни се, да се върнем два века назад. Там ще видим и просветената императрица Екатерина II, и основателката на Руската академия на науките, княгиня Екатерина Романовна Дашкова. А по-късно – знаменитите, с ранг на университет, Бестужевски женски курсове.

 

* * * *

4 декември 1993. В Санкт Петербург започна Третият конгрес на руското дворянство. Отзвукът в медиите и обществото ми се видя почти нулев.

 

* * * *

Юни 1992. Панченко разказа, че московски журналисти го питали какво мисли за отношенията с България.
- Какво да мисля? Добри са отношенията – отговорил той. Ето, вчера например садихме на дачата картофи с моя български приятел Христо.
Приятелството си е приятелство – то остана.
А картофите ги откраднаха.

 

* * * *

Афиш на френски език във Филологическия факултет съобщава, че Цветан Тодоров ще изнесе през май (1993) цикъл от три лекции във Френския колеж в Петербург. Темите са следните:
“Le détournenment des Lumiéres” (“Злоупотребите на Просвещението”);
“Le tolérance et l’intolérable” (“Търпимостта и нетърпимостта”);
“Vertus héroiques, vertus quotidiennes” (“Добродетели героични, добродетели всекидневни”).
Две забързани студентки се спряха и зачетоха в афиша, като явно се озадачиха от името на лектора.
- Струва ми се, че е българин – каза колебливо едната.
- Е, всичко е ясно – енергично отговори другата и двете се стрелнаха към изхода.

 

Душата на манастира

Не е толкова важно дали своите уникални ръкописи Кирило-Белозерският манастир дължи на системните си контакти със славянския Юг. И другите големи руски манастири са поддържали такива връзки. Просто в него е бил изграден вкус към славянската старина, имало е въплътен в дух човек, който е наложил този интерес и го е превърнал поне за определено време в традиция.
Манастирите са имали душа, така както са я имали и градовете. Тази душа се е вграждала обикновено в невидимото, но вечно присъствие на основателите на манастири: Кирил Белозерски, Сергий Радонежки, Йосиф Волоцки, Сава Сръбски; у нас – Иван Рилски.
Това отлично е доловил Умберто Еко, който чрез душата на един манастир е разкрил душата на цяла епоха.

 

Метафори

И поетът, и ученият създават метафори.
Ученият обаче трябва да ги доказва, а поетът – не.
Обратното е невъзможно. Ако поетът реши да доказва своите метафори – поезията умира; ако ученият не приведе доказателства – няма наука.

 

Защитата на Георги Гачев

През есента на 1983 г. присъствахме със Сава Сивриев на защитата на докторската дисертация на Георги Гачев в Московския университет. Имаше доста хора, рецензентите бяха премерено благосклонни (помня, че единият от тях бе литературоведът Гей). Но като цяло защитата се отличаваше от отлично организирания и строго спазван от дисертант, рецензенти, научен съвет и публика руски академичен ритуал. И причина за това бе поведението на Гачев на трибуната. В експозето и в отговорите си той бе подчертано емоционален и нетрадиционен, с чести асоциативни забежки извън трасето на обреда, със сценични жестове и интонации.
Отдадохме това на българската му кръв.
След защитата изчакахме да приключат поздравите, те не бяха много и скоро той остана сам, залутан в пространството между аудиторията и изхода. Тогава го поздравихме и ние със Сивриев, като добавихме, че сме български аспиранти.
- А, българи – усмихна се той, и очевидно много зарадван, ни махна за сбогом и тръгна рязко нанякъде, сякаш отърсвайки се от моментно вцепенение или от връхлетял го внезапно кошмар.

 

Чешкият консул

Май 1995. Катедрата по славянска филология, към която се числях и аз, чества Деня на Кирил и Методий в Актовата зала на Филологическия факултет. (Оттам се открива прекрасен изглед към Нева, Сенатския площад и Медния конник.)
Силно ме впечатли изказването на чешкия консул. Самият той го раздели на две части:
1) Служебна – подари много нови и хубави чешки книги на Катедрата.
2) Част за човешки размисли. Къде сме ние, славяните, и къде отиваме – попита малко тъжно, но с достойнство той. Нека най-сетне да заобщуваме по славянски.
Зад очилата му гледаха внимателни, умни и добри очи. Нелишени от рационалност, но рационалност, в която играеха отблясъци от оня общославянски огън, който някога запалиха Добровски, Шафарик, Иречек.

 

* * * *

Напрегнатата пароксична музика на състава “Кино” и неговия солист с корейска кръв Виктор Цой не предугажда ли кървавите междунационални конфликти, последвали скоро след смъртта на певеца?

 

Прозренията на лингвиста философ

Изглежда Ноам Чомски е прав в твърдението си, че човешките езици не се различават много помежду си.
Мой познат, аспирант по философия, започна да учи японски.
- Не е чак толкова труден език, колкото го представят – похвали се той. Ето, днес установих, че “Фуджияма” означава планина.

 

Теория и история II

Теоретичната постановка може да изиграе за проучването в най-добрия случай ролята на ракета-носител. Тя помага донякъде, а след това изгаря и изследвачът остава сам да се бори с безбрежния космос на конкретния материал.

 

Алгебрата на Моцарт

Едно от обвиненията срещу авторите на структуралистки теории беше, че те не притежават роден усет за изкуство и в резултат от този недоимък свеждат значенията на творбата до зъзнещи схеми и формули. Появиха се заглавия като “Алгебра и хармония”, а структуралистите бяха сравнявани със Салиери. Не обръщах някакво внимание на подобни съпоставки, но истински се убедих, че не са верни, от живата реалност.
През септември 1983 г., по време на Десетия славистичен конгрес в Киев, разглеждахме прочутата Кириловска църква заедно с Борис Успенски. Църквата съчетаваше по един чудодеен начин загадъчните стенописи от XI век с модерните изображения на Врубел.
Успенски бе потънал в магически захлас и само от време на време отронваше:
- Гледайте колко е красиво, колко е красиво…

 

Привидението

На Ленинградски проспект 20, в красивата четириетажна сграда на Българския културно-информационен център в Москва, замръквам сам. Единствените живи души са охранителите на входа. Към 11 ч. вечерта, когато сумирах прочетените през деня стари ръкописи, един от тях ме посети за кратко с новината:
- Казват, че тук през нощта броди привидение.
После плъзна поглед по струпаната камара книги и библиотечни фишове и добави загрижено:
- Но вие не го стряскайте, говори се, че било добричко.

 

* * * *

В подлезите на Невски проспект до полунощ свирят музиканти в най-различни стилове. След като изляза около 10 часа вечерта от Публичната библиотека, се спирам и ги слушам – най-вече реге и кришна.
Може би тяхната убийствена протяжност е съзвучна с монотонния ритъм на почерци и орнаменти по пергаментовата сцена на ръкописа.

 

Лирици или…

Не съм сигурен дали спорът “лирици или физици” е измислен, но все пак формулировката може да се промени малко.
През 1976 г. бях дежурен в шуменската печатница – подготвяхме поредния брой на вестник “Студентски глас”. При връзването на творческата страница беше останало празно място, което трябваше много бързо да се запълни. Престраших се и пуснах там три свои афоризма, единият от които гласеше: “Понякога лицата на любовните триъгълници се измерват само с две бедра.”
След като броят излезе, нареден на опашката в институтската столова, дочух как пред мен двама студенти математици оживено коментираха афоризма. Изводът им бе, че от геометрична гледна точка подобно измерване е невъзможно.

 

* * * *

Предговорите към слабите книги са най-непоносими: там глупостта е и мотивирана.

 

* * * *

Ноември 1994, Санкт Петербург. По повод тристагодишнината от рождението на Волтер в Публичната библиотека е организирана изложба. От нея научих, че само томовете с бележките на мислителя върху неговите книги превъзхождат събраните съчинения на нашите класици.
Оставил е и над 22 хиляди писма.

 

Цени на хуманитарна литература
в МГУ “М. В. Ломоносов” на 7 декември 1993 г.

1. Карл Попър – “Логика и ръст на научното знание” – 30 000 рубли.
2. Виктор Бичков – “Естетиката на Древна Русия” – 22 000.
3. Александър Потебня – “Поетика” – 20 000.
4. Томас Кун – “Структура на научните революции” – 20 000.
5. Гастон Башлар – “Новият рационализъм” – 20 000.
6. Фридрих Ницше – том 1 и 2 – 20 000.
7. Йохан Хьойзинга – “Есента на Средните векове” – 20 000.
8. Пол Файерабенд – Избрани трудове по методология на науката – 18 000.
9. Юрий Лотман – том 1 и 2 – 18 000.
10. Василий Ключевски – “Староруските жития като исторически извор” – 8000.
11. Бертран Ръсел – “История на западноевропейската философия” – 8000.
При стойност на един долар 1245 рубли.

 

* * * *

Ние сме хора без метод. В непрекъснатото дирене на нови теории и книги е залегнал неизлечим комплекс: да припкаме след големите и чуждите; то е един неврастеничен порив към всезнайковщина, който идва да прикрие липсата на метод.
Големите не са алчни за знания и не знаят много неща, но приемат това съвсем спокойно. Просто имат толкова знания, колкото им трябват. Сигурно затова Декарт казва: Може и да не съм по-умен от другите, но имам метод.

 

* * * *

Равнището на лицемерието – най-сигурният белег за зрелостта на една култура.

 

* * * *

1983, Москва. В Ленинската библиотека читател получи епилептичен припадък. Докато дойде медицинската служба, ние гледахме безпомощно страдащия – проснат на пода до читателското си място, гърчещ се в конвулсии, с ужасяващо хриптяща и покрита с пяна уста. Князът на тъмата ли се бе вселил в него, или княз Мишкин?
А в нас?

 

Град и форма

Защо именно в Петербург се развиха най-силно формалните методи в литературознанието? Градът е сравнително нов, сградите и парковете са подчинени на строго нормирана стилистика. Достатъчно е човек да се разходи по Петроградската страна, за да усети как се ражда идеята за форма.
Идеологическите преименувания, стандартното съветско строителство, блокадата и последвалите други събития замразиха за няколко десетилетия и идеята за форма в литературознанието.
Последните ярки теоретични припламвания като че ли бяха “Морфология на приказката” на Проп през 1928 г. и петото издание на “Теория на литературата” на Томашевски през 1930 г.
В началото на 60-те години Юрий Лотман и Зара Минц пренесоха петербургската идея за форма в естонския град Тарту.
Чийто университет е основан през 1632 г.

 

* * * *

Преди още да са го чули, руснаците гледат скептично, или в най-добрия случай снизходително на чуждия учен, който се кани да говори за тяхната култура; ние се просълзяваме от прозренията на повечето чужденци, преди да са си отворили устата.

 

* * * *

1993. Изчезват вицовете. А те, както се знае, се създават само за личности, явления и творби със собствена физиономия. В това отношение вицът е много сходен с пародията и неговата липса е най-сигурното доказателство за безличието на действителността, в която живеем.

 

Нашите фрагменти

Най-близката до ума причина за появата на фрагменти е усещането на техните автори, че бързолетният ход на времето е непобедим. Ако прописалият фрагменти е учен или критик, той се стреми да реализира по най-лекия начин своите обречени идеи – без оковите на цитираните извори, библиографските справки и обстоятелствените доводи. Фрагментът при тях е израз на въображаема свобода и реална умора, на леност и страх.
Но фрагментите отразяват и потиснатата претенция за художественост. Чрез тях ученият отреагира комплекса си на неосъществен писател, който той отдавна е прозрял, но не иска да признае.
При писателите е като че ли обратното. Прописвайки фрагменти, миниатюри, кратки есета, те се освобождават от комплексите си за необразованост, неерудираност и битовизъм, създадени им от националната историческа съдба и формулирани безжалостно от критици като д-р Кръстев и Боян Пенев.
Изглежда фрагментите се раждат по естествен път най-вече при поетите-критици.

 

Афоризмите на Шопенхауер

Издават един ядовит Монтен.

 

* * * *

Лотман имаше пистолет, точно такъв, с какъвто Дантес убива Пушкин – разказва Панченко. Веднъж дори възпроизведохме дуела. Застанахме на десет крачки и се целехме – ту Юрий Михайлович в мен, ту аз в него. Поразително точно оръжие, просто няма как да не улучиш.
Стрелбата по гении изисква сигурност.

 

* * * *

В шеста картина от комическата опера на Шостакович “Нос” (по Гогол) се е изпълнявал лакейски романс. Либретистът е взел неговия текст от “Братя Карамазови” на Достоевски, и по-точно от Смердяков.
Едва ли прехождането на Достоевски в Гогол се е харесало: операта е поставена през 1920 г. в Петроград, а след това едва през 1974 г. в московски камерен театър.
Чий ли дух се е разбунтувал?

 

* * * *

На зачестилите напоследък общославянски културни форуми се стичат и много дилетанти, самоуци, маниаци, луди. Те чакат да им се обърне внимание, както правят просяците пред големите храмове на църковните празници. Едва ли някъде другаде маниакът има такива възможности, както тук. Той добре схваща, че под закрилата на всеславянската идея учени и политици са способни на най-големи компромиси: учените – с политиката, а политиците – с науката. Явно поради здравата си обвързаност с вечно трудното битие на славянските народи, славистиката е обслужвала национални и политически митове, слизала е “по необходимост” на равнището на публицистиката и журналистиката, сама е заличавала границата между наука и дилетантщина.
На международната конференция “Славянският свят – единство и многообразие” през май 1993 г. в Москва, един от тези самодейци ми показа изобретена от него азбука и написани с нея детски духовни стихотворения. Авторът ми изпя на ухото и съчинени от него духовни песни. Друг ми подари изданието на свой изключително самобитен коментар на “Словото за похода на Игор”.
Във всичко това обаче има и нещо наивно-трогателно, нещо човешки и славянски разбираемо. И не само. Може би в някои от тези люде тлее чистият естетически порив на скромния майстор от едноименния разказ на Шукшин?

 

* * * *

Май 1994. По радиото – “Конфирмация” на Чарли Паркър.
Десет минути в тялото се разливат убийствено-сладки токове.

 

Магията на изкуството

Подбудите за интереса към голямото изкуство могат да бъдат различни. През 1982 г., когато се е обсъждала съдбата на Театъра на Таганка, службите са били против неговото закриване. Защото по време на представленията са могли да бъдат видени накуп всички дисиденти и инакомислещи.

 

Лев Николаевич Гумильов

За своя приятел Лев Николаевич Гумильов, сина на големите руски поети Николай Гумильов и Анна Ахматова, Панченко разказваше често. През пролетта на 1992 г. той уреди да му отидем на гости, още повече, че Гумильов сам поискал да се запознае с мен и да ме пита за новите изследвания у нас върху първобългарската култура и върху богомилството. Когато един ден преди срещата позвъних на Панченко за точния й час, той ми отговори съкрушено:
- Не можем да отидем, вече втори ден е в реанимацията. И свиждания, естествено, не разрешават.
Нападнат от няколко болести едновременно, Гумильов агонизираше бавно и мъчително десетина дни, благодарение на здравото си сърце. Медиите редовно информираха за състоянието му, например Александър Невзоров в популярното телевизионно предаване “600 секунди”.
Погребаха го на Николското гробище.
В Александро-Невската лавра.

 

* * * *

Ще споделя няколко разказа за Гумильов, така, както съм ги чул.

 

* * * *

Уводили тебя на рассвете…
Анна Ахматова, “Requiem”

Лев Николаевич е повтарял често, че е лежал в сталинските лагери три пъти, както следва. Първия път – заради баща си, втория път – заради майка си, и третия - заради себе си. През кратките, относително свободни интервали между тях е успял да защити кандидатска и две докторски дисертации – по история и по география.

 

Към историята на понятието “Сребърен век”

В науката отдавна се спори кой е създателят на понятието “Сребърен век на руската поезия”. Някои смятат, че това е Бердяев. Ето неговата поява, според версията на Гумильов.
През 30-те години в Ленинград известно време цари глад. Гладен е, естествено, и Лев Николаевич, който живее отделно от майка си, с която не е в добри отношения. Но гладът го кара да предприеме нещо отчаяно. И той отива при Ахматова и започва да импровизира с плахата надежда да изкопчи нещо за ядене.
- Мамо, и татко, и ти, и цялото ваше поколение сте големи поети. Но ако ви сравня с Пушкин и неговата плеяда? Те светят със своя светлина, а вие – с отразена, чужда. Те са златният век на руската поезия, а вие – сребърният.
Ахматова го гледа с възторжено изумление и мълви развълнувано:
- Льова, хайде да ми продадеш тази идея (продай мне эту идею, а)!
- Какво говориш, мамо (о чем речь, мама), подарявам ти я.
И Анна Андреевна не само му спретва веднага два сандвича (бутерброда), но и го изпраща с още по-заветен дар - тристаграмова бутилка водка. Гумильов е безкрайно доволен и за него едва ли са били изненада дивните стихове, които майка му ще напише и включи в знаменитата си “Поема без герой”:

И серебряный месяц ярко
Над серебряным веком стыл.

 

* * * *

Не работата и не режимът са били най-тежкото в лагерите.
А невъзможността да останеш сам.

 

* * * *

Но именно в лагерите се заражда идеята на живота му – етногенезисът и неговите фази. Идеята за пасионарните тласъци, прегрявания и упадъци (надломы). Лишен от книги, библиография и възможност за критическа проверка на хрумванията си, Лев Николаевич дава воля на своята фантазия. Дори когато е вече на свобода, той трудно се разделя със страдалчески родените си теории. Мнозина (като Лихачов, например) го наричат учен-фантаст, други определят трудовете му като научна белетристика. Във всеки случай сега те непрекъснато се преиздават, при това в твърде големи за днешните условия тиражи: “Древна Рус и Великата степ”, “Хунну”, “В търсене на изгубеното царство”, “Хилядолетието около Каспийско море”, “Древните тюрки” и разбира се, концептуалният център на неговите идеи – “Етногенезисът и биосферата на земята”.

 

* * * *

Пишел е много добри стихове, които е показвал само на най-близки хора и не ги е публикувал. Защото е знаел какво читателят ще очаква от сина на Николай Гумильов и Анна Ахматова.

 

* * * *

Участва като доброволец във Великата Отечествена и стига с полка си до Берлин. При един от уличните боеве се покачва на някаква барикада и започва да рецитира Юго на френски (руски език започва да учи едва седемгодишен). Към тяхната рота се насочват немски самолети, другарите му гледат изумени.
- Оставете го, той е луд – крещи командирът. Артилерийски заслон предотвратява въздушната атака.

 

* * * *

В началото на 50-те години режимът в лагерите е бил доста охлабен, царяла е разпуснатост в очакване на лелеяното освобождаване. Гумильов дори е работел върху своя книга с намерена отнякъде пишеща машина.
Изведнъж в помещението нахлува лагерник и превъзбуден виква:
- Сталин е умрял!
- Идете да скърбите – проронва меланхолично Лев Николаевич, без да вдигне глава от пишещата машина.

 

* * * *

Това разказваше Панченко. И негодуваше колко техни разговори са останали недовършени.

 

* * * *

Различни са авторите и книгите, с които сравняват неговата теория за етногенезиса: Шпенглер, Ясперс, Тойнби, Вернадски и разбира се, евразийците. На тях Гумильов се смяташе за наследник и гордо се самоназоваваше “последният евразиец”. Особен интерес в концепцията му предизвикват така наречените пасионарни личности – избрани люде, които се раждат в резултат от изблика на биохимична енергия. Те са готови да пожертват не само близките си, но и цели народи, за да заситят своето властолюбие, егоизъм и гордост (Наполеон, Александър Македонски). Мисля, че тук Гумильов следва Достоевски: тези пасионарни личности много напомнят силните личности, за които говори Разколников (следвайки Макс Щирнер) в “Престъпление и наказание”. И те са противопоставени на тълпата, мравуняка, и им е позволено да преминават през кръв и трупове, за да осъществят своите безумно-честолюбиви цели.
Впрочем Гумильов отделя и други, положителни пасионарии, жертващи себе си за спасението на хората или заради дадена хуманна идея – Ян Хус, Жана Д’Арк, протопоп Авакум.

 

* * * *

В края на 1992, в Малий зал “Глинка” се състоя тържество в памет на Лев Гумильов. Присъстваха и се изказаха посланици и министри от Монголия, Узбекистан и други азиатски страни. Учреден бе фонд на негово име. Слово произнесе и вдовицата на Гумильов, Наталия Викторовна. В затрогващите си и топли човешки думи тя често вмъкваше термини от неговите теории – суперетнос, пасионарност, прегряване, консорциум, надлом. Явно обаче за нея те бяха престанали да бъдат специализирана лексика, а естествена част от делничния ипостас на любимия човек. Това им придаваше нов, земен облик и те можеха да бъдат разбрани, без да се вниква в специфичния им научен смисъл.

 

* * * *

На 28 май 2002 г. почина академик Александър Михайлович Панченко.
Лежи, унесен във вечен покой, на Николското гробище.
В Александро-Невската лавра.
Разговорите трябва да продължат.

 

* * * *

В руската литература има много ярки описания, като баталиите в средновековната “Повест за разорението на Рязан от Батий” и романа “Война и мир” изглеждат достатъчна основа за един чужденец да си изгради представа за руския героизъм и воинска мощ. Ала случаите, които най-силно ме убедиха в тях, не бяха почерпани от книгите, филмите и монументите.
Най-напред това бяха спектаклите на ансамбъла за автентични билини на покойния днес Дмитри Покровски, които гледах през 1983-та в Киев и през 1984-та в Москва. Сцената буквално се люлееше от земетръсния вой, който се носеше сякаш не от песните и речитативите на богатирите, а изригваше от сърцето на Земята. Вторият случай бе през юни 1995-а, когато показвах на синовете си Петър и Александър гроба на фелдмаршал Кутузов в Казанския събор. Съвсем млад лейтенант, сигурно наскоро завършил училище, коленичи пред гроба на пълководеца, целуна го и замрял неподвижен, дълго го съзерцава.

 

* * * *

Юрий Тинянов в писмо до Виктор Шкловски: “И въпреки че живеем лошо, живеем правилно.”
А Марк Блок в завещанието си от 1941: “Аз умирам така, както и живях – като добър французин.”
Какво повече може да се иска от живота?
А от смъртта?

 

Послеслов на 30 август 1996

Светла августовска утрин.
Унесен във възпоменания за Царское село.
Нападна ме бездомно куче.
Не ме ухапа.
Гризна само спомена.
От раната се стече този фрагмент.

 

Времето на фрагмента

Опитвам се да пиша фрагменти.
Не е ли кощунство след Далчев?
Осмелявам се да ги отпочна на тридесет и девет годишна възраст, през 1991. На тридесет и девет години Далчев публикува първите от своите фрагменти в списание “Изкуство и критика” (1943).
И ако това е утешение…

 

* * * *

За Петербургом же – ничего нет.
Андрей Бели, “Петербург”

В самия край на Петербург, след Озеро долгое, жилищните сгради рязко свършват и угасва всяка светлина. Градът чезне, а с него сякаш и животът.
Изведнъж в тъмата лумва жълт прилеп – автобус някакъв се е понесъл нанякъде.
Накъде ли? Отвъд Петербург няма нищо.

 

* * * *

Идеята да се “завърна” в Санкт Петербург, града, от който отпътувах на 1 юли 1995 г. за България, отдавна зрееше в мен. Към това ме подтикваха повече от хилядата полухвърчащи листчета с бележки, които с упорита безсистемност си водих в продължение на четири години. От време на време ги преглеждах и въпреки палеографския си опит от заниманията си със средновековни ръкописи, все по-трудно разчитах избледнелите букви. Други от бележките ме отчайваха със своята баналност. Времето си вървеше.
Известен подтик да изляза от летаргията ми даде книгата “Жак Дерида в Москва: деконструкция на пътешествието”, в която бе включен текстът на френския учен – “Back from Moscow, in the USSR”. Там авторът разглеждаше накратко тези, които са писали “завръщания от СССР” през 20-те и 30-те години на XX век: Валтер Бенямин, Андре Жид, Роже Етиембл. Самото заглавие на текста на Дерида, според скромната му самопреценка, представлявало “съцветие от цитати, чието разшифроване не изисква много време”. Става дума за “Retour de l’ U.S.S.R.” на Жид и “Back in the USSR” на “Бийтълс”.
Но този подтик бе чисто външен, не съм търсил никакви пътешествия, още по-малко тяхната деконструкция. Малко съм пътешествал по Русия. През четирите аспирантски години в Москва и четирите преподавателски в Санкт Петербург съм пътувал най-вече в университети, библиотеки и музеи, донякъде в театри и стадиони. (Но и през деветте години след завръщането си в България, не съм я напускал, нямам дори международен паспорт и най-далечното място на планетата, до което съм пътувал, е Кърджали.) Водех се от своите български усещания, от опита, който имаме в кратката есеистика. Когато поетът Пламен Дойнов публикува първата подборка в “Литературен вестник”, колегите ми от Шуменския университет определиха написаното по различен начин: фрагменти, миниатюри, импресии, приписки, спомени, мемоарни бележки; този жанров разнобой ми даде огромен кураж да продължа. Да продължа да споделям наблюденията си върху една велика, и близка, и далечна нам цивилизация.
Бележките са водени в Санкт Петербург и Москва, а техният днешен превод и обработка – в Шумен, Балчик и Варна.

 

---

 

Иисус Христос в “Дванадесетте” на Блок

Не го ли водят към Голгота войниците?

 

Селска проза

1982. В аулата на Филологическия факултет на Московския университет се състоя среща с писателя Василий Белов. Отидох с интерес на нея, защото ценях неговата белетристика и го смятах за най-добър пластик от всички представители на съветската “селска проза” – по-надарен и от Шукшин, който обаче го превъзхождаше по драматизма на конфликтите. Беловият герой Иван Африканович бе истинско постижение като художествен тип и ми се искаше да го сравня в статия с един друг Иван – Ефрейторов, на Радичков. Малко преди началото една усмихната жена помоли изпълнилите залата преподаватели и студенти да гледат с дружелюбно изражение, защото срещата се записва и ще бъде излъчена по телевизията. А водещият, професор Метченко (ръководител на Катедрата по съветска литература в Университета), в експозето си предупредително напомни как на подобни срещи Шолохов отговарял със забележително хладнокръвие и на най-неудобните питания.
От въпросите и съответно – от отговорите на възниския, плещест, с русоляво-рядка северноруска брада Белов, днес мога да възпроизведа два.
Една от присъстващите го обвини, че употребява много диалектни и старинни думи, които отдавна са излезли от руския литературен език. Какво да прави – да си помага при четене с речника на Дал, или да захвърли книгата?
Разбира се, захвърлете книгата – отговори с трудно прикривана горчивина Белов.
А след като писателят разказа подробно за живота си в селска къща около Вологда, последва въпрос – кои чужди страни е посетил. Белов изброи 7-8, главно социалистически, и добави:
- И какво от това? Аз мисля, че всички тези пътувания, взети заедно, не струват колкото едно от пътешествията на Гогол в Италия.

 

Вътрешна рецензия

Като млади научни сътрудници в Пушкинския дом – разказва Панченко – написахме колективно дълга поема и я показахме на Лихачов. Той я прочете много внимателно, каза, че е възхитен от нея, и настойчиво помоли повече никога да не пишем такива неща.

 

Възмездие

Февруари 1992. Подарих на Панченко кутия цигари “Плевен”, върху която е изобразен мавзолеят-костница на загиналите при обсадата на града през 1877 г. руски воини. Той се оживи и обеща тия дни да я покаже в свое културноисторическо предаване по Петербургската телевизия. И както винаги в такива случаи, процитира част от поемата “Възмездие” на Александър Блок.

 

За основите на лексикографията

За един бъдещ филолог-лексикограф войнската служба е изключително благодатна. Особено в гарнизони с многоброен, събран от всички региони на страната и различно образован войнишки състав. Стълпотворението от диалекти, разговорни изрази, индивидуални и професионални езици може да предизвика удивление и интерес към многоцветната дъга на езика и да се превърне един ден в нерушима Вавилонска кула, в речник.
Именно годините, прекарани в армията като военен лекар, формират Владимир Дал, бъдещия автор на непреходния “Толковый словарь живого великорусского языка”.

 

* * * *

На периферията на СССР години по-рано се раждаха анекдотични цикли, които носеха предизвестия за промените в Русия, започнали с перестройката.
Например вицовете за предприемчивия, богат и еротично разкрепостен грузинец щрихират черти от образа на днешния бизнесмен.
А безграничната осведоменост и твърде гъвкаво чувство за коментар на Радио Ереван донякъде напомнят гласността в съвременните медии.

 

Родство по избор

1993. Често виждам Панченко да чете криминални романи. Ето, и сега го намирам с “Нигерийски детектив”, и питам за литературните му достойнства.
- Отвратителен – окачестви го веднага той. Изчел съм толкова много детективи, че сюжетите им вече трудно могат да ме изненадат; всичко се свежда до няколко схеми. Но така или иначе вървиш по една следа, а това размърдва ума и го подготвя за истинска работа.
И той разказа за медиевиста академик Владимир Перетц, който е имал навика да чете всяка сутрин до 11 часа в леглото криминални романи, а после е ставал и на работната маса е тръгвал по дирите на преписи и редакции. И по също тъй противоречивите показания на разночетенията.

 

Из Еклесиаст

Лихачов остро възрази в специално написана статия, когато в юбилеен очерк за деветдесетгодишнината му Дмитрий Буланин го нарече проповедник. Буланин имаше предвид изявите му през последните години като учен – моралист и общественик. Докато четях резкия отговор на академика, в паметта ми неволно изникна един наглед делничен случай, който ми разказа Панченко:
- Вървяхме заедно с Лихачов и пред Кунсткамерата срещнахме престарял вече учен (името му не запомних), който се славеше като нагажденец, интригант и подлец. След като се поздравихме сухо и отминахме, Дмитрий Сергеевич каза:
- Толкова достойни хора умряха млади, а този мерзавец е още жив.
Съзнателно или не, тук Лихачов цитира приписваната на цар Соломон старозаветна книга Еклесиаст: “Праведникът загива в своята праведност; нечестивецът живее дълго в нечестието си” (7:15). А Еклесиаст означава именно Проповедник.

 

Светлините на селото

1994. В пушалнята на Публичната библиотека с Вячеслав Михайлович Загребин – отличен археограф, познавач на старите южнославянски ръкописи. Разказва за експедиция за събиране на ръкописи из селата на Северна Русия:
- Навсякъде ни даваха безкористно храна и подслон. На село хората са добри.
Как да не си спомним фрагмента на Далчев: “Човек трябва да отиде на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат, за да ги виждаме.”

 

Москва – Петербург І

1981. Конференция за Лесков в Института за световна литература в Москва. От ленинградска страна участваха двама от големите в Пушкинския дом – Лихачов и Панченко.
Водещ на първото заседание бе московският литературовед Пьотр Палиевски, който анализираше всеки прочетен доклад в продължение на 3-4 минути.
- Как си позволява? Задачата му е да дава само думата. И ако това е академизъм – мръщи се Панченко, след като Палиевски направи разбор и на неговия доклад върху разказа на Лесков “Чертагон”.
Докладът на Лихачов пък завърши със спомен от детството му. Вечер баща му е четял творба на Дикенс пред събралото се семейство; когато свършил, всички възкликнали:
- Мъничко (чуть чуть) напомня Лесков.
В залата се понесе весел шум, позасмя се и Лихачов. Зад мен обаче някой възмутено процеди:
- За пръв път виждам някой да се смее на собствените доклади.

 

Москва – Петербург ІІ

Двама съпрузи на средна възраст, явно московчани, купуват подаръци от Петербург. И по-точно, от представителния Елисеевски магазин на Невски проспект. (Говори се, че Елисеев е бил прочут собственик, който в царско време е имал верига от 40 еднотипни магазина из цяла Русия.) След като прегледа, без да купи нищо, всички щандове, мъжът се обърна ядосано към жена си:
- Тук няма нищо прилично!
- Москва си е Москва – спокойно сложи точка на диренията тя и двамата тръгнаха към изхода.

 

Трансплантации

“Грипп” был тогда новое слово,
употреблявшееся только редкими.
Лев Толстой, “Война и мир”

1993. Доклад в Пушкинския дом, в който се засягаха отношенията на Русия със Запада през XIII век. Изказа се Лихачов, като думите му бяха изпълнени с актуален, често използван от медиите, политически жаргон. Спомних си нашумелия термин “литературна трансплантация”, употребен от него първо в статията му “Старославянските литератури като система” (1969), предизвикала веднага у нас продължителна дискусия. Този термин се появи и стана моден в края на 1967 г., когато в една клиника на Кейптаун д-р Кристиан Барнард извърши първото присаждане на човешко сърце.

 

Религията “традиция”

1992. В Пушкинския дом ще прочетат академически лекции новоизбраните академици. Пръв – Александър Панченко, по-нататък Георгий Фридлендер. Продължителност – 150 минути.
Лекцията на Панченко бе озаглавена “За спецификата на славянската цивилизация”, през същата година тя бе публикувана в брой девети на списание “Знамя”.
Както винаги, имаше оригинални идеи, които като цяло бяха съзвучни с духа на късното славянофилство. Позова се върху работите на трима: Варвара Павловна Адрианова-Перетц, Лихачов и сравнително младия Дмитрий Буланин, като последните двама бяха между слушателите. Жест към учители и колеги? Едва ли само това.
По-скоро задължителен поклон в храма на голямата традиция, на Пушкинския дом и неговите свещенослужители. Неслучайно Варвара Павловна е наричана Игуменката на Пушкинския манастир.

 

* * * *

1994. По Радио Санкт Петербург прочетоха научно есе от Лев Гумильов. В него се разказваше как преди войната той е преписал в Ермитажа надпис върху плоча, смятан за дуалистично-манихейски и намерен нейде в Средна Азия. Плочата е евакуирана заедно с останалите експонати през 1941 г., ала след връщането им в музея се оказва, че точно нея я няма. Гумильов направи обстоятелствен анализ на съдържанието на надписа по своето копие и стигна до извода, че в него няма нищо манихейско. Анализът предизвикваше интерес с ерудираната си, неочаквана и същевременно логична аргументация, а натрапчивото усещане за мистификация го засилваше още повече.

 

* * * *

1995. Много се говори за духовните песни на йеромонах Роман. Едни им се възхищават безрезервно, други ги наричат пошлост, а него самия – шарлатанин.
- Всеки има своя истина – ми каза анархистът с черното знаме пред входа на Гостинния двор при единствения случай, когато го заговорих.
След като анархистите дават подобни съвети, значи проблемът е наистина заплетен.

 

* * * *

След като завърших гимназия, кандидатствах най-напред във Висшето Ленинградско морско училище, разказва Борис Успенски. Не ме приеха, защото откриха някакъв недостатък във вестибуларния ми апарат.
Когато обаче ние, съвсем млади московски семиотици, започнахме да пътешестваме из океана на знаците, много ни помогна един действителен адмирал – и академик – Берг. Горещо ни поддържаше и именно той откри през 1962 г. в Москва Първия симпозиум по вторично-моделиращи системи.

 

Пред канала

1993. Имаме среща с Панченко пред канала “Грибоедов” (скоро след това му върнаха старото название “Екатеринински канал”). Двадесет минути след уречения час той пристига - задъхан и забързан.
- Моля за извинение. Но малко преди да тръгна, ми позвъниха от ръководството на една партия. Държали много на известни интелектуалци и ми предложиха да й стана член.
- Е, и?
- Извадиха късмет, че ме хванаха в отлично настроение – просто им отказах.

 

Клетниците

1983. Отново съм на гости на поета Червенко Крумов в Литературния институт “М. Горки”. Малко след като дойдох, в стаята влезе студент, който, както разбрах после, бил белетрист от средноазиатска република. Имаше сурово, недодялано изражение, бе силно пиян и мля непрестанно в продължение на час. И какво говореше? За съдбата си: изключителната бедност, в която е отраснал, и още по-окаяното си днешно студентство. Как гладува, ходи с гумени ботуши, защото няма пари за обувки, в какви адски условия пише. Не знам какво го накара да излезе, май че портвайнът свърши. Казах без особена убеденост нещо съчувствено – как творчеството иска жертви, че несгодите ще се отлеят в литература и пр.
- Не го слушай – прекъсна ме Червенко – няма по-богат от него в Института. Всеки месец му изпращат по 500 рубли. (Около 100 рубли бяха достатъчни за що-годе нормален живот.) Но всичко пропива.
По-нататък при посещенията си в Института неведнъж се сблъсквах със същия модел на писателско израстване: тежко детство, убого студентство и продължаваща и след завършването и дебютната книга бедност. Всеки от тези млади автори искаше да превърне “своите университети” в личен мит, ала литературният институт бе само един – Максим Горки.

 

Пътешествие до центъра на Земята
или
Пет седмици в балон

1993. Зачестиха научните конференции в Провинцията. Докладите и статиите на голяма част от извънстоличните учени и преподаватели гъмжат от чуждици и произволно употребени модни термини и са изпълнени с ефектни и недоказуеми грандомански идеи. На този фон изявите на столичните учени (от Москва и Петербург) изглеждат доста традиционни, дори и на тези, които винаги са минавали за модернисти.
Дълги години мачкана от Центъра, гастролираща рядко и незабележимо в столиците, издаваща слабо авторитетна и почти непозната научна периодика и сборници, Провинцията днес се мята от едно сънно състояние в друго.
От примиренческо-летаргичния сън на Застоя в трескаво-утопичния кошмар на Перестройката.

 

Роман Якобсон и Виктор Шкловски

Неведнъж съм срещал да се разисква въпросът за личните отношения на двама от основателите на знаменитото литературоведско обединение ОПОЯЗ – Роман Якобсон и Виктор Шкловски. За тях сдържано намеква Якобсон в разговора си с Цветан Тодоров през 1972 г.: Бяхме близки, по-късно имахме много остри спорове.
В Пушкинския дом някои си спомняха, че при посещението си в Ленинград, и в частност - в техния институт, през 60-те години Якобсон отсякъл: Той предаде ОПОЯЗ!

 

Две случки с Роман Якобсон

Критиката рече: “Доста верно,
ама не е, рече, достоверно!”
Аз й рекох: “Не е достоверно,
ама пък е, рекох, доста верно!
Андрей Германов и Иван Николов, “Парнас около нас”

 

* * * *

По време на Седмия славистичен конгрес във Варшава през 1973 г. Роман Якобсон е блъснат от лека кола.
Рухнал върху паважа и закрещял: “Помощ!” – на седем езика.

 

* * * *

(Томас Сибиък:) Роман Якобсон беше кривоглед, което му придаваше доста страшен вид. Спомням си как веднъж с него бързахме за летище “Охеър” и той случайно се блъсна силно в някакъв мъж, който вървеше в обратна посока. Якобсон ядосано му кресна: “Защо не гледате къде вървите?”, на което той отвърна възмутено: “А вие защо не вървите, накъдето гледате?”

 

* * * *

1983, юни. На една от многобройните спортни площадки, разположени между главната сграда на Московския университет и тази на Филологическия факултет (стекляшката), почти всеки ден между 17 и 19 ч. играем футбол. В импровизираните отбори се чувстваше етническа пъстрота, ехтеше глъчка на различни езици, нерядко припламваха и гаснеха пререкания. В играта много често се включваше и един възрастен, сигурно наближаващ 60-те, преподавател, за когото казваха, че е професор по химия и живее самотно в самия университет. Беше сравнително нисък, набит и играеше винаги с един и същ анцуг, през който сякаш бе минал шрапнел. Никога не се обаждаше за нищо, бе изцяло погълнат от мача и играеше доста добре, а за годините си – направо отлично.
В един от мачовете обаче той проговори. Бяхме противници и ядосан от това, че ми отне топката (доста твърдо, но все пак по правилата), аз се засилих и много грубо го блъснах. Опомних се срутен върху асфалта, все едно, че бях се ударил в стена. Надвесен над мен, той ме гледаше загрижено дали не съм се ожулил някъде:
- Ничего?
- Да нет – станах като пребит, опирайки се на подадената му ръка.
- Ну и слава Богу – отрони той, изгледа ме още веднъж внимателно и побърза да се върне в играта.
След време някой спомена, че самотният химик е участвал в Сталинградската битка.

 

На изложение в София през 1996

Ерудирана колега прочете доклад на феминистична тема. Много ми се щеше да се изкажа, но първите думи, които ми дойдоха на ум, бяха:
- Е, че като не ти проумявам, къзъм.

 

Поезията: жаби и бодили

През 1980, при едно от гостуванията на Кирил Кадийски в Шумен, споделих с него възхищението си от необичайния образ на испанския поет Хуан Рамон Хименес (в превод на Далчев и Муратов):

На свойта гласовита флейта
редеше жалби тъжна жаба

- Струва ми се, че прекрасното в този образ идва не само от трите “Ж”, които звънят сякаш по жицата на Йовков; това е заслуга на преводачите. А и от естетизацията на грозното, на жабата.
- Различните култури имат свое разбиране за красивото – поде в отговор Кадийски. Някъде например смятат магарешкия бодил за изящно растение. И наистина, забелязал ли си с какви разкошни цветове цъфти? Приличат на четки за бръснене.
Скоро след това срещнах поета в София; той веднага ми каза, че е написал стихотворение, в което се говори за магаре и магарешки трън и процитира част от него (възпроизвеждам по памет):

Цъфналият трън насапунисва муцуната ти,
магаре мое, но без изгода кой те бръсне днес,
дори да си описано от Сервантес.

В окончателен вид стихотворението влезе като част втора в състава на цикъла “Трева”:

Магарето – мъдрец библейски – изоставено и от товара,
с ушите си от облаците реже бинт
за свойте рани. Цъфналият трън
с бръснарските си четки муцуната му сапунисва пак.
Но без изгода кой те бръсне на тоя свят?

 

Обесено море

27 януари 2005. Стаята ми в общежитието на Варненския свободен университет е разположена така, че от морето се съзира само малък къс. Той е залостен между издадената напред част на общежитието и сградите на два хотел-ресторанта. Сигурно затова през цялата нощ вълните стенеха с кротка неизбежност, а единствената светлинка в морската далечина отчаяно зовеше нашата фантазия.
Накрая и тя угасна, а вълните изхъркаха, сякаш пристегнати с клуп, и замряха.

 

Към

Април 1972. Едно от по-меките издевателства, които практикуваха старите войници спрямо нас, новобранците, се състоеше в следното. Възпроизвеждайки командите, по които младите бойци трябваше най-напред да си кажат чина и фамилията, после да отидат под лоста и накрая да започнат да правят коремни превъртания, старите изпъваха напред ръка в здраво стиснат юмрук и викваха:
- Към!
- Редник Х – отговаряше с насилена бодрост новобранецът.
- Уреда! – кряскаха пак старите кокали, а младият изсъскваше “Слушам!”, засилваше се, и се удряше с все сила в братски протегнатия юмрук.
Напоследък си спомням за този обичай, когато видя статия, чието заглавие започва с “Към”.

 

Топиката на Мичмана

Футболните коментатори, като всички други, много често описват едни и същи ситуации с едни и същи изрази и образи. И Николай Колев – Мичмана го правеше, но един от изразите – “висок морал” – повтаряше само той.
(При първата, журнална публикация на този графит бе допусната грешка – вместо “Топиката на Мичмана” бе напечатано “Топката на Мичмана”. Грешката така ме възхити, че без малко да я запазя).

 

В ресторант “Кипарис”

Кърджали, ноември 2004. Компания от десетина зачервени, мустакати и потни мъже е заела дълга маса и безпощадно пие ракия с обилие от салати. Един от тях, с най-впечатляващия мустак, напомня омазнена илюстрация от Бешков. Той прави с авторитетен замах поръчките (ето, и сега поиска люти чушки), говори най-много, а останалите кимат усърдно и надигат интензивно, с ритъм на гребци, чашите. Личи си, че готвят нещо много, много важно.
Дали няма да издават вестник?

 

* * * *

Съседът ми в самолета от Москва до София е дребен кипърски предприемач, търгуващ с безалкохолни напитки. Два часа и половина водим на пресекулки вял макаронически разговор, включващ руски, гръцки, български и английски думи. На два пъти обаче спътникът ми забележимо се оживи.
Първият път, когато разказваше, че в Кипър правели “очень strong ракия”.
Вторият – когато при кацането на самолета стана дума за Светия Дух.

 

1983: пред картина на Пикасо в московския музей “Пушкин”

Един от водачите на руската академическа живопис – Василий Иванович Суриков (1848-1916), изненадващо е заявил, че много добре разбира кубистите. Правел същите геометрични построения, само че докато кубистите спирали дотук, той продължавал и им придавал плът.

 

* * * *

1993. На един от питерските тролеи предприемчиво е изписан усмихнатият лик на Елцин, а под него се кипри надпис: “Мы готовы отвезти даже и президента!”
Възрастен мъж, чакащ до мен на спирката, изгледа надписа скептично и промърмори:
- Не е посочено къде.

 

* * * *

7. XI. 1992. На Невски проспект прокомунистически формации продават – наред с пропагандни брошури – и сборник със статии на Константин Леонтиев.
Само за няколко години мрачният реакционер славянофил се превърна в светъл пророк на тоталитаризма.

 

* * * *

Май 1993. Цветан Тодоров прочете първата от трите си лекции във Френския колеж на Санктпетербургския университет, в една от залите на Дванадесетте колегии. Аудиторията бе пълна, но въпроси задаваха май само преподаватели.
Поздравих го след лекцията и неочаквано и за самия мен му се представих накратко – изгледа ме със смес от рутинно учудване и досада. Говореше трудно, но правилно български език, с подчертано френско “р”.
На втората лекция се поздравихме, а на третата бе изключено да отида.
Чествахме Деня на Кирил и Методий в Катедрата по славянска филология.

 

* * * *

Как я не видал прежде этого высокого неба?
И как я счастлив, что узнал его наконец. Да!
Все пустое, все обман, кроме этого бесконеч-
ного неба. Ничего, ничего нет, кроме его.
Лев Толстой, “Война и мир”

Прекрасен майски ден. Срещнах случайно Цветан Тодоров да се разхожда по Университетска Набережна. Облечен съвсем неглиже, с вдигната яка на якето – вероятно такава бе модата в Париж (наскоро Анастасия Вертинская разказваше в едно интервю, че във френската столица интелигентите се обличали като “бомжи”). По лицето му се четеше самоувереност, но тя не можеше да скрие застиналото страдание. Изглежда сродяването с една велика чужда култура и при най-големия шанс и подготвеност, е едно несекващо изтезание.
Недалеч, зад Нева, Сенатския площад и Медния конник, се подаваше Исакиевският площад и част от сградата на Института за история на изкуството. Там през втората половина на 20-те години на XX век са чели лекции и устройвали своите сбирки литературоведите от късния ОПОЯЗ; техните трудове Цветан Тодоров превежда и коментира за пръв път на френски, и изобщо на Запад.
Но той сигурно знаеше този паметен дом, освен това бе твърде нелепо да си предлагам услугите на практически непознат човек, при това на улицата.
А и над всичко и всички, и над иглата на Адмиралтейството дори, виснеше бездънният северен купол на петербургското небе.

 

Живот на посредници

В разговорите си с Катрин Портвен Цветан Тодоров нарича живота си “живот на посредник”. И с основание. Една от първите му големи изяви са преведените на френски и коментирани трудове на руските формалисти-литературоведи, публикувани с предговор от Роман Якобсон. Така Тодоров запозна Франция и Запада с авангардните идеи на едно блестящо поколение източноевропейски литературоведи. По-късно Западът открива благодарение и на него друг мощен руски литературен теоретик и мислител, Михаил Бахтин. Тези и други идеи той пренася пък от Франция в американските университети.
Всъщност Цветан Тодоров следва една стародавна българска традиция – да бъдем цивилизационни посредници. Тя започва още в края на X век и продължава с нова сила през XIV-XV век: българите превеждат, обогатяват със свои оригинални творби и пренасят многовековното византийско книжовно наследство в Русия и в останалия православен славянски свят. Именно “литература-посредник” назова старобългарската книжнина Лихачов в една своя, предизвикала у нас продължителна дискусия, студия.
Тази традиция присъства и през Възраждането. Например получилият прекрасно образование в елински школи д-р Никола Пиколо със своето превъзходно познаване на класическия гръцки език и литература има своя принос за напредъка на класическата филология и византологията във Франция през първата половина на XIX век. Неговото дело е оценено по достойнство от такъв рафиниран критик като Сент Бьов, с когото поддържа кореспонденция. Този търновец е погребан в Пер Лашез.
През 60-те години на века прекаралият десет години в Москва Любен Каравелов заминава в Сърбия, където пренася редица руски обществено-политически и културни идеи.
А и през XX век, по времето на Студената война, Иван Дуйчев бе свързващото звено между намиращите се от двете страни на завесата руска и западноевропейска византология.
Тази цивилизационна мисия на българите изглежда дълбоко съвременна.

 

Пропадналото мото

Бях решил да сложа мото на тези бележки една мисъл на Цветан Тодоров, изказана в “Дълг и наслада”: “Цялата тази безкрайна бумащина – дисертации, рецензии, доклади – е осъдена, уви, на мигновена забрава. Резултатът е съвсем различен, когато индивидът успее да се вложи лично, да използва личния си индивидуален опит за познаването на света.”
Отказах се.
Нямах достатъчно бумащина.

 

Gloria Mundi

30 март 2005. В телевизионното си интервю, дадено веднага след злощастната ни загуба преди три дни от Швеция с 0:3, трикратният носител на Златната топка Мишел Платини бе попитан и за мача между България и тогавашния европейски шампион Франция през 1985 г., завършил 2:0 за нашите. (В тази световна квалификация той бе капитан на “петлите”.) Да, паднахме – отговори Платини, но ние вече се бяхме класирали за финалите.
(Не, не е така. Французите се класираха едва след последния си мач с Югославия, когато биха с 2:0. Несигурността бе толкова голяма, че преди срещата именно Платини заяви: Както и да завършим, животът ще продължи).
А преди мача ни с Унгария днес, в Будапеща, една от най-ярките звезди на унгарския футбол и кавалер на Златната топка за 1967 г. – Флориан Алберт, си припомни как победили българите с 3:1 на финалите на Световното първенство в Англия през 1966. Тогава станахме четвърти в света – завърши гордо интервюто си той.
(Не, не сте били четвърти в света през 1966. Независимо от прекрасния нападателен футбол, който демонстрира, унгарският тим загуби на четвъртфиналите с 2:1 от Съветския съюз и отпадна. Четвърти в света станаха футболистите на “сборная”.)
Изглежда безбройните мачове, които изиграват през кариерата си футболните звезди, прави паметта им избирателна: често пъти тя пресява реално станалото и оставя желаното. И тук звездите напомнят онези невръстни фенове, които са винаги уверени в победите и не вярват в загубите. Но ако грешките в паметта на Платини могат лесно да се коригират, то как да проверим паметта на Херодот?

 

Приемен час

Москва, 1983-1984 г. Като аспиранти ходехме често на лекциите и семинарите на известни учени: Борис Успенски, Виктор Живов, Никита Толстой, Сергей Аверинцев, Юрий Лотман, Вячеслав Иванов. По-късно открихме проф. Мирослав Янакиев, който от дълги години беше лектор по български език в Московския университет. Посещавахме го всеки петък от 13 ч., в приемния му час, обикновено със Сава Сивриев. В началото ни изслушваше с внимателно недоверие и дори когато споменахме за ОПОЯЗ, той отговори вяло, че има такова литературоведско обединение, но е слабо запознат с него, защото бил езиковед. После изглежда се убеди в искреността на ентусиазма ни и започна да ни превежда идеите на голямата руска и световна хуманитаристика на езика на нашето балканско здравомислие. Все по-малко питахме, а той все повече разказваше, като незабележимо пренасяше акцента върху българската наука.

 

* * * *

Странджата му хвърли няколко погледа, пълни
с чувство.
Вазов, “Немили-недраги”

Проф. Янакиев дълго ни обясняваше разликата между поетика и риторика.
- Значи ние описваме поезията с езика на риториката – рекох аз.
- Хубаво го каза – заключи – той. Риториката има много по-мощен апарат от поетиката. И ми препоръча основни антични трудове по риторика, които веднага изгълтах. След месец споделих с него, че най-много са ми дали трите трактата по риторика на Цицерон, а не тези на Аристотел и Квинтилиан. Професорът видимо се оживи и ме изгледа много благосклонно, едва ли не с признателност.
- Да, така е. Цицерон е най-ясен, той не мъдрува, а обяснява, мисли не за себе си, а за аудиторията.

 

При Лилиев

През 1959, когато пишех “Българско стихознание” – разказваше професорът, отидох при Николай Лилиев, за да го питам за стиха на символистите. Неговият и на поколението му.
- Абе, момче, – каза ми с дружелюбна загриженост Лилиев. – Какви символисти сме ние?
Направиха ни такива.

 

Роман Якобсон пита

С Роман Якобсон се запознава през 1960 г., на голяма международна конференция по поетика във Варшава (материалите от нея бяха публикувани година по-късно под заглавие “Poetics. Poetyka. Поэтика”). Всъщност Якобсон разпитва настойчиво за Янакиев, а когато му го представят, започва да хвали неговото, наскоро излязло, “Българско стихознание”.
На коктейла, който Якобсон лично дава, от съветската декларация е поканен само Жирмунски. И Роман Осипович го запитва пред всички:
- Виктор Максимович, как успя да се запазиш?
- Ами ето как – отговорил Жирмунски с присъщото си спокойствие. – Когато почна акцията срещу формалистите (знаеш, че не съм от тях, но погнаха и мен), ме извикаха там и заразпитваха с какво се занимавам.
- С поетика.
- Не може с поетика. Друго?
- С теория на стиха.
- Забрави за нея. Друго?
Изредих още няколко области, които бяха категорично отхвърлени. Работата не отиваше на добре. Позамислих се. Спомних си, че съм се занимавал с немска диалектология. Така наречената островна диалектология, езикът на многото немски заселници, дошли в Русия през XVIII век.
- С немска диалектология…
- Отлично. Ето с това трябва да се занимаваш.
Жирмунски дори написва учебник “Немска диалектология”, по който не малко време учат и в самата Германия.

 

* * * *

Обвиненията срещу неговите научни трудове и особено срещу учебниците му идваха най-вече от писатели и литературни критици-нагажденци. Трудовете били много сложни, а учебниците – направо неразбираеми за учениците.
Но той изповядваше съвсем други научни и педагогически принципи и в това се уверих от следния случай.
През април 1984 г. бяхме с него и една аспирантка по право жури на ежегодната научна конференция на българските студенти, учещи се в Московския университет. След като единодушно присъдихме първото място на студент по икономика (Митко се казваше), Мирослав Янакиев рече:
- Докладът му не просто е най-добър, в него всичко специализирано бе поднесено така ясно, че може да се разбере от всеки. А не с важен тон да излагаш непонятни и за теб самия неща.
- Такава трябва да бъде науката, без граници и ограничения, да не стои под ключ в тесните клетки на специалността, а да служи на хората.
След време научих, че Митко направил кариера в Япония.

 

* * * *

Разказваше често за известни учени, главно езиковеди. Най-вече случки и анекдоти, но такива, които са показателни и за възгледите им, и за човешкия им облик.
Говореше с такова почтително вълнение за тях, че дори взех да се замислям дали не трябваше да се насоча към езикознанието.
Ала пустият му наркотик ЛТЗ.

 

* * * *

Особено често споменаваше Стефан Младенов. Веднъж академикът му казал, че да се изхвърлят чуждиците от езика, е все едно да се обелят всички люспи на глава лук. После усмивката му изчезна и той с горчивината на наранено дете добави:
- Хайтов писа, че съм лъжел, че съм измислил тези думи.
Бяхме стигнали до станция “Университет” на метрото. Той се сбогува забързано и малко сухо и тръгна напред, към центъра, а ние поехме назад, към общежитието.

 

* * * *

1982. Пътуваме за България с мой приятел поет, студент в Москва. Вметнах нещо за прозорливостта на митничарите.
- Не, не винаги са изрядни – възрази той. И разказа следния случай.
Когато за пръв път си тръгнах за България, напълних и трите куфара само с бутилки водка (у нас всичките ми приятели са също поети). На граничния пункт в Унгени митничарят ме накара да отворя единия от куфарите: “Пшеничная”. После втория: “Пшеничная”. Понечих да отворя и третия.
- Няма нужда – възпря ме с досада той. – Знам, че и той е пълен с “Пшеничная”.
И тук вече сбърка. Третият куфар бе натъпкан с “Московская”.

 

Пак взрян във Финския залив

1993, Санкт Петербург

Бесен щорм трещи безкрайно черен.
Най-сетне секна да вилнее.
Потъна “Естония”.

 

Динамика на жанра

В Московското метро от станция “Университет” до станция “Библиотека “Ленин” зубрех старогръцки думи.
В Петербургското, от “Чорная речка” до “Невски проспект” се налагаше да чета патристични трудове.
В Будапещенското, от площад “Деак Ференц” до Площада на героите спирките са толкова кратки, че едва стигат за началото на някакъв фрагмент.
Раждането на метрото и авиацията, потъването на “Титаник” бележат края на епическия роман.

 

Василий Шукшин

 

* * * *

1994. Руските медии отбелязват 20 години от смъртта на Шукшин. Петербургският писател Глеб Горишин ми разказа за познанството си с него. Как го е канил неведнъж в телефонен разговор да даде разказ за списание “Аврора”, на което тогава бил главен редактор. Шукшин се оплаквал, че най-много от всичко иска да пише проза, но заради киното нямал никакво време, и дълго, дълго, с искрено чувство псувал.
Но разказ все пак изпратил.

 

Обикновена дарба

Кандидатства в Литературния институт “М. Горки”, но не го приемат. На път е да се провали и на изпитите в Киноинститута. Но председателят на комисията Михаил Ром провижда, че в селянчето от Алтайския край, което се чуди кой е тоя Белински, се таи необятен творчески потенциал.

 

Понятието и неговият наставник

За едно от тях – “селска проза” – Шукшин казва, че е дело на нечий “плитък ум”.

 

* * * *

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Борис Христов, “Самотният човек”

За филма на Шукшин “Калина алена” научих най-напред от списание “ЛИК”, което през 70-те години поместваше материали главно от западния културен живот, а от съветския – само за повече или по-малко дисидентски явления. После гледах самия филм, накрая прочетох и киноновелата.
Срещата на Егор Прокудин с майка му и финалът бяха така разтърсващи, че можеха да извикат сълзи.
Или текстът е наивно-трогателен, или е къс съвсем реална, нехудожествена действителност, или е сплав от двете и още нещо, което ни кара да забравим думите на Дидро:
- Сълзата на зрителя е най-лошата рецензия за автора.

 

* * * *

В чайной произошла драка.
Шукшин, “Танцуващият Шива”

Малко след смъртта си, благодарение на преведената негова книга с разкази “В профил и анфас”, Шукшин изведнъж стана популярен у нас не само като кинорежисьор и артист, но и като прозаик. Всички се надпреварваха да го хвалят, споменаването на името му бе признак на висока литературна култура. Помня как един страшно пиян студент биолог дълго и вълнуващо описва какво е чел от писателя, наричайки го през цялото време Шушкин.
После модата му внезапно мина, така неочаквано и бързо, както се бе появила. Сякаш никога не бе съществувал такъв белетрист. Последната му, недоизиграна роля (на Лопахин) в “Те се сражаваха за родината”, по Шолохов, бе по-скоро реквием на артиста, отколкото на писателя.
А за студента, който го наричаше Шушкин, се чу, че го намушкали при сбиване в кръчма.

 

Марксизъм и хуманизъм

- На лекциите по марксизъм-ленинизъм в МГУ залата винаги бе претъпкана – разказва Успенски (годината вероятно е 1958).
- ? ? ?
- Те бяха любимо място за срещи. Аудиторията гъмжеше от влюбени двойки, които пленително си шушукаха на фона на лекциите за “Произход на семейството, частната собственост и държавата”.
И наистина, последвали много бракове.

 

Знатният безсребреник

2004, София. Малко преди заседанието на Специализирания научен съвет по литературознание разговаряме с проф. Милена Цанева за Алеко. За опита му да продаде бащината къща в Свищов. Поискал е огромна сума, по-висока от цената на двореца на цар Фердинанд. И не отстъпва от нея, не продава къщата. Той, безсребреникът Щастливец! Някои смятат, че ще се катурне още един мит.
- Не, няма – каза проф. Цанева. – Ако е поискал такава сума, то не е от стиснатост или от желание да забогатее. А от уважение към културната памет, която няма цена, с нея не може да се търгува. Точно в този, наглед прагматичен акт, особено личи аристократизмът на Алеко.

 

Испанска живопис в Музея за изящни изкуства

29 януари 2006, Пеща

Роден в Крит, учи живопис при Тициан във Венеция.
Умира две години преди Сервантес и Шекспир.
Ел Греко

 

* * * *

Мек, топъл и изящен рисунък.
И винаги деца, деца.
Обичал ли го е Реноар?
Него – Мурильо.

 

* * * *

Ничии човешки очи не могат да са толкова изразителни, колкото очите в тези портрети.
Портретите на Веласкес.

 

* * * *

Разстрелът го нямаше.
Защо бленуваме да видим смъртта, въплътена от голям майстор?
При Гоя тя е много повече от смърт.

 

Единството на поколенията

От Адам, през Хемингуей до Пелевин всички поколения се изживяват като изгубени.

 

Филологически факултет

Санкт Петербург, 1994. Когато трима чернокожи взеха под аренда бюфета във факултета, студентите веднага го нарекоха “Чичо Томовата колиба”.

 

Из кривините

на българското литературознание през последните 40 години:

от Тынянова до Тиханова.

 

Името на героя

Познавах изключително спокоен и уравновесен човек.
На софрата мълчеше, кротко се усмихваше и почти без паузи надигаше чашите.
Наричаха го Пламъка.

 

* * * *

Мечтата на поповата лъжичка: да я обявят за дребна риба.

 

* * * *

Колко от тези, които са сгазили лука, се обливат в сълзи?

 

* * * *

Какъв палач! И стотинката цепи на две.

 

* * * *

Нима е трудно за подпалвача да си посипе косите с пепел?

 

* * * *

Из мемоарите на цензора: Животът ми мина сред книги.

 

* * * *

Мед му капеше от устата. Така се бе наял.

 

* * * *

Морето й бе винаги до колене.
Само трябваше да надигне полата си.

 

* * * *

Как да водиш тоя сополанко за носа?

 

* * * *

Не обичам белетризацията на науката.
Тя убива поетичното в нея.

 

* * * *

1982, Москва. Лекциите по философия за аспиранти в МГУ “Ломоносов” събираха огромна аудитория, не малка част от която съставяха чужденци. И тук, в края на Застоя, като че ли за пръв път почувствах какво е “академична атмосфера”.
Най-напред – след края на лекцията на проф. Юрий Кудрявцев върху екзистенциализма. Лекторът разгледа много убедително и артистично Достоевски и Лев Шестов като предтечи на направлението. (По-късно се запознах с книгата му “Трите кръга на Достоевски”).
Залата избухна в продължителни ръкопляскания.
Втория път това стана, когато лекция прочете един доста възрастен грузински философ. Фамилията му не запомних, но със сигурност не беше Мамардашвили. Четеше с крайно овехтял марксистки жагон. Изведнъж, по средата на лекцията, петима аспиранти станаха и напуснаха решително залата с думите:
- Ние такива казионни неща не искаме да слушаме!
Нито Кудрявцев, нито грузинецът показаха с нещо, че са впечатлени от реакциите.

 

* * * *

20. XII. 1991. На Варшавската гара си купувам билет за България. След два месеца и половина, прекарани в Петербург, жадувам за новини. На опашката чакат все българи и след много колебания реших, че ще науча нещо от тях. Коя партия е спечелила изборите, знаех, ала кой е новият министър-председател – не. Но и другите бяха осведомени колкото мен и се чудеха как може да ме интересува такъв въпрос. Накрая един младеж, в чието облекло веднага се долавяше романтиката на тайгата, откликна с радост: не знаел коя партия е спечелила, но пък знаел кой е станал премиер.
- Млад пич с брада, завършил е с отличие английска гимназия, после право и е работил като бояджия.
Последният индекс бе много характерен, но за всеки случай попитах за името.
- Че отде да знам? – смръщи чело младежът, а в погледа му се долови обида: не стига, че толкова неща му казах, а чак и за името пита.

 

Кячи през зимата: четири квартета

На стълбата го срещна козелът, спря се, приврещя
и се разтърси от смях.
Елин Пелин, “Нечиста сила”

На едно място Марин чу стъпки зад себе си и се
обърна: след него идеше пръчът.
Йовков, “Постолови воденици”

Насреща му стоеше ни човек, ни звяр, ами пръчът.
Радичков, “Козел”

 

* * * *

1964. Той бе три години по-голям и много по-силен от нас, учениците от VI “в” клас на Основно училище “Васил Априлов”. През междучасието, а често пъти и в часовете пердашеше наред всички. Към мен изпитваше странно благоразположение, ала от него не печелех чак толкова. Лятиф (по прякор Кячи, което на турски значи козел) преживяваше всеки побой и тутакси идваше да ми разказва подробностите.
- И аз на него един тукат – хриптеше той вдъхновено и илюстрираше ситуацията, като стоварваше юмрука си върху мен.
- И той на мене една ритник – търсеше обективност Кячи на мой гръб.
- И като му фраснах един глава – той навеждаше застрашително келявата си, офъкана нула номер, глава и като подивял пръч се емваше към мен, а аз се молех горещо боят да е свършил бързо.
И наистина схватките бяха постоянни, но непродължителни. А и Лятиф често отсъстваше.

 

* * * *

За първия срок по всички предмети, с изключение на един, имаше двойки. Почти разплакан от обида, Лятиф хвърли бележника си в горящата печка на класната стая. Твърдеше разпалено, че е трябвало да има тройка по още един предмет. Доводите му издаваха ранен деконструктивизъм и хълцане и не запомних нито тях, нито предмета.
Но точно сега не изпсува, както обикновено. И не наби никого Кячи.

 

* * * *

А единствената тройка получи така. Учителката ни по български език Бисерка Трендафилова (за която пазя най-добри спомени) ни даде за домашна работа да напишем… не, не есе, а съчинение на тема “Моята майка”.
На другия ден тя прочете пред всички съчинението на Лятиф, единственото домашно, което той написа. Бе изпълнено с ужасни грешки, а реализмът в изложението често минаваше в натурализъм. Авторът бе описал работния ден на майка си в кравефермата, как става всеки ден в пет часа, как рине отпадъците и няма нито миг почивка. Кячи избягваше евфемизмите, а млякото и екскрементите образуваха самобитна амбивалентна цялост.
От текста лъхаха любов и съпричастие, чувства, които изглеждаха напълно чужди за него.

 

* * * *

Напусна училище сам, преди да го изключат за многото отсъствия, слабия успех и “незадоволителното” поведение. След месец го срещнах близо до товарната гара, караше каруца и псуваше ту на турски, ту на български. Когато ме видя, спря конете, спря да ругае, запали една “кариочка”(малка “Арда”) и запита, без да ме поглежда:
- Пишат ли двойки?
- Пишат, как да не пишат. Ти как си?
- Как да съм. Ставам в пет часа. И ходя да товаря свекло… Остави това, ами ме е яд, че загубих домашното, дето даскалицата го хареса. Ей тъй, да го чета по някой път на Дъртата. И на три пишлемета от “а” клас трябваше да разбия сурата. Ама да живеят.
Поклати многозначително глава, после изведнъж шибна конете, изпсува и каруцата затрополи по калните павета.
Лятиф в кишата, Кячи в края на зимата.
Изведнъж нещо трясна и някой приврещя. Обърнах се рязко, сякаш да се запазя от насочен към мен рог, но нямаше никой. Само нейде към гарата глъхнеше сподавен стон:
- И аз на тях един…

 

* * * *

Ноември 2005. Всички чужди филми по Унгарската телевизия са дублирани.
- Вече мога да гледам екшъни и без говор – похвалих се на малкия си син Александър.
- А аз мога да ги гледам и без картина – отговори той.

 

Провинции

“Дълбока провинция” означава максимална отдалеченост от столицата.
“Плитка провинция” би трябвало да означава максимална приближеност до столицата.
А в идеалния си вид – сливането с нея.

 

Под игото

Вероятно Вазов е взел това заглавие от антологията на Николай Гербел “Поэзия славян”, издадена в Санкт Петербург през 1871 г. В нея е поместен и преводът на култовото стихотворение на Добри Чинтулов “Стани, стани, юнак балкански”:

Под игом рабства терпит муки
давно несчастный наш народ.
Высоко воздевает руки
и от небес спасенья ждет.

Самият Вазов споменава пред Иван Шишманов, че е познавал и използвал сборника на Гербел.
В подзаглавието на творбата – “Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението”, пък е вплетено названието на един познат на всеки българин роман – “Накануне” (“В навечерието”, според днешния превод) на Тургенев.

 

Падение и възход на биографичния метод

Много хора са родени в Сопот.
Обаче само един от тях е написал “Под игото”.

Но е роден именно в Сопот.

 

6 април 2008, Будапеща, Успение на св. Методий

Вчера говорих за гроба на св. Методий по Радио “България” (Линц). Записа ме по Skype водещият Димитър Дунков, с когото се познаваме от 30 години. Днес той ми се обади и спомена, че съм говорел просто и разбрано. Изглежда се поласках, защото му цитирах в отговор мисълта на Курт Вонегът: Учен, който не може да обясни на осемгодишно дете, с какво се занимава, е шарлатанин.
Дунков много се смя и добави две подобни мисли, които е запомнил навремето от своята научна ръководителка, известната московска лексикографка Раля Михайловна Цейтлин:
Ако докладът е ясен за аудиторията, значи е ясен и на самия автор.
Ако докладчикът говори повече от десет минути, значи му трябва още време, за да си изясни сам тезата.

 

Вазовият Ганю

На 23 ноември 1919 г. Вазов пише за Алековия Бай Ганю: И гръмкото възклицание в банята на Бай Ганя: “Я булгар!”, което у нас предизвиква презрителен смях, аз считам великолепен, макар и груб, израз на самоуважение и национална гордост, добродетели, които на учените байганювци липсват.

 

Пред Матиаш темплoм в Буда

29. XII. 2006 г., 21 ч.

Готически дантели ваят бял сталактит в пещерата на нощта.

 

Дунав - нощем, видян от моста “Петьофи”

31. XII. 2006.

Хиляди запалени свещи в подводен храм, чиито витражи мигат в плаващите блокове лед.

 

В един калвинистки храм на Пеща

От органа с трясък се къртят повелите на Яхве.

 

В Лудвиг музеум

Януари 2006, Будапеща. Композиция от режисьора-драматург Петер Форгач (роден 1950 г.). Препариран шопар, вперил поглед във видео, където се върти документален филм – клането на свиня, раздробяването й на части и консумация на порция кебап в леглото. Удобствата се допълваха от два старинни стола – за тези, които искаха да изгледат сюжета до края.
Изцъклените очи на прасето гледаха някак встрани, към зрителите, чиято реакция, естествено, му бе по-интересна, отколкото перспективата от екрана.
На столовете не седна никой.
Неусетно се бяха покрили със свинска мас.

 

* * * *

31 декември 2005. Вали. Пред халите в Пеща съсухрена циганка продава цветя. Приближава се месест господин със снежнобели маратонки и самоуверено посочва една червена роза.
- Айн роз!
- Айне розе! – натъртва циганката. Увива я в обикновена хартия и му я подава, нареждайки нещо назидателно.
- Айне-майне – все тая. Вземай парите и бягай – прекъсва я купувачът. Оглежда изпитателно хартията и хвърля 3 монети по 100 форинта (около 2,30 лв.). После се изсеква старателно и тръгва с авторитетно клатушкане към близката трамвайна спирка.

 

* * * *

…тъгуваше за Судан
Йовков, “Ески Арап”

2 януари 2006. “Бохеми” на Пучини в Будапещенската опера. Висок негър, облечен в светъл кариран костюм, бе седнал съвсем в края на балкона, откъдето не се виждаше почти нищо от сцената. Около него нямаше никой. Стоеше чинно, без да поглежда към представлението, без да помръдва дори.
През втория антракт изпуши мълчаливо една цигара заедно с русокоса, вече вехнеща дама, подаде й огън, съсредоточен изцяло в запалката.
Продължи да слуша ариите с наведена глава. Смъртта на героинята определено не го потресе.
И сякаш не стана от мястото си след представлението.

 

Пеща, 12. XII. 2006

През 1990 г. бях писал в “Литературен форум” за числото три като свещено число на тоталитаризма. Затова не се учудих, когато на ул. “Ваци” видях да се продава скъпа тийнейджърска фланелка с лика на Маркс, Енгелс и Ленин и надпис “Three tenors”.
Гастролите на великите тенори струват винаги много.

 

Двете витрини

В началото на главната улица има колбасарски магазин. Витрината му е заета изцяло от цветя, а в дълбочина шава като бяло лале бонето на продавача.
В съседство е разположена витрината на цветарски магазин. Пред нея обемна цветарка дъвче респектиращ сандвич на фона на разноцветни суджуци.

 

Вечният бит II

Октомври 1983. На игрището до главната сграда на МГУ “Ломоносов” започва мачът между отбор, съставен от български студенти и аспиранти, и сборна команда на руски студенти от различни специалности. Както е обичаят, като капитан, се ръкувах преди началото на срещата с капитана на руснаците. Той ни подари и възпоменателно флагче на Филологическия факултет.
И ние се отсрамихме. След края на мача, завършил 4:1 за руския тим, подарихме на най-добрите играчи от двата отбора по една внушителна торта, тип “Вацлавски”.
И отчетохме, че срещата е международна.

 

Балкани и европеизми

Ненавиждам балканското, затова страня от европейското.

 

* * * *

Само на професионалните говедари е простено да търсят под вола теле.

 

* * * *

Скроените широко обикновено ги поставят на тясно.

 

* * * *

Надеждата на канибала: че неговият син ще му одере кожата.

 

Десет години по-рано

В края на 70-те години универсалността на структуралистката методика за описание на културата чрез опозиционни двойки започна да се разколебава. Обхватът на този процес сигурно е бил по-широк – спомням си как през 1968, в час по география, съученичката ми Тонка уверено мотивираше посоката “североюг”.

 

Key words

Започна да чете лекции в далечен южнобългарски град.
Отначало нагъваше банички.
После мина на кучешки салам.
Третата година – на шкембе чорба.
Мисълта за професура го осени с първата порция имам баялдъ.

 

* * * *

Сънувах, че Барон Мюнхаузен съди наши археолози за плагиатство.

 

Другоселец

1969. Попитах мой съученик с прякор Мериноса, какво им се е паднало на държавния изпит по литература.
- Пак нямах късмет – въздъхна той. – Толкова се готвих за Йовков, а дадоха “По жичката” от Йонков.

 

Верификацията на капрала

Юли 1973. На път за танкодрума един охранен ефрейтор от Кукерландия ни разясни, че поп музиката е измислена от някакъв поп. Новобранците мълчаха, а старите не го слушаха.
Колко ли гледища са се наложили по този начин?
И колко ли ефрейтори?

 

* * * *

Блаженият Йероним заминава за Йерусалим, където в продължение на 18 години усъвършенства еврейски език. След това превежда Библията на латински – прочутата Вулгата.
Че е бил в дългосрочна творческа командировка, е ясно.
Но как само се е отчел.

 

* * * *

3. XII. 2005, Пеща. Изложба на китайски гоблени в Националния исторически музей.
Нашити са с изящна огледалност.
А в разпадащите се на безброй капчици светлина фигури на езера, хълмове, къщи и хора просветват пейзажи на импресионисти.

 

* * * *

28. XII. 2005. Пак съм в Унгарската национална галерия в Будайската крепост и пак съм поразен от баталните сцени. Напразно дирих изображения на непосилния селски труд, каквито има много в нашата Национална галерия. Единствената картина с подобно съдържание представяше две селянки, които копаят на нивата, а до тях на синура лежи бебе.
Ала названието й беше “Пролет”.

 

Болонска спогодба

Когато сутрин бързам за лекции, минавам обикновено по краткия път – морава, свързваща университета с нашия квартал. И днес, в 7,20 ч., препускам през поляната, в чийто край ранобуден овчар е извел на паша петдесетина овце. Овцете спряха да пасат и ме заразглеждаха с интерес – малко неясен, но все пак интерес. Спрях се и аз.
Но чобанинът ме изгледа кръвнишки, изпсува мощно и стовари кривака си въху коча, макар че само той ме съзерцаваше с известно подозрение. После взе да налага и овцете.
В аудиторията на поляната се разпореждаше един Педагог и нямаше място за гост-лектори.
Добитъкът се разбяга.
Хукнах и аз.
Разбрахме се.

 

Из историята на масовите ръкопляскания

В телеграмата си до Втория славянски събор в София през 1910 г. Лев Толстой пише: Единението е могъща сила… но обединението на шайка от мошеници е особено вредно.
Следва мълчание, но по знак на председателстващия заседанието Стефан Бобчев залата се разтърсва от бурни аплодисменти.

 

Дого

Седмокласници през есента на 1965. Играем футбол на хандбални врати в двора на училището. В нашия отбор бе и Дого - снажно, оставало поне две години турче, чието истинско име никой не знаеше. През първото полувреме той вкара два красиви гола по един и същи начин: застанал до гредата, посрещаше с гърди подавания отдясно. По време на почивката попитахме Дого, защо е вкарал головете с гърди, а не с глава. Той смутолеви, как не знаел, че във футбола е позволено да се играе с глава.
През второто полувреме върнахме Дого в защита, вкараха ни доста голове. Обвинихме Дого за меката му игра, а той кротко ни обясни, че не знаел, дето във футбола е позволено да се спъва и блъска.

 

* * * *

Октомври 1992. Панченко сподели, че вече три пъти ограбвали дачата им в Лупово и там не е останало почти нищо. За това смята да сложи на входа следния надпис: Уважаеми крадци, тук вече няма нищо.
Между оцелелите неща бе едно старо, добре запазено желязно легло. С него академикът много се гордееше, защото на такова легло е спял Лев Толстой.
Изглежда днес те са доста неудобни.

 

Йозеф К. и неговите братя

19. XII. 1994, Москва. В забележките, които ми направиха рецензентите на защитата на докторската дисертация в МГУ “Ломоносов”, се казваше, че изписвам на някои места името на Йоан Екзарх съкратено: Й. Екзарх. Пестенето на време и място не може да бъде оправдание, когато става дума за заслужили духовни автори. В подкрепа на казаното бе даден пример с една, иначе нелоша, книга на петербургски философ, в чийто азбучен показалец на личните имена фигурирал и Христос, И.
Оттогава сурово се карам с всички, които пишат по този начин името на църковни писатели. А особено ме смущават тези формуляри, заявления и проч., в които името на Шуменския университет се изписва “К. Преславски”.

 

* * * *

9. XII. 1992, Санкт Петербург. В Публичната библиотека се зачетох в първото издание (1934) на “Ляво поколение” от Иван Мешеков. Книгата имаше много неразрязани страници, за близо 60 години никой не я беше разгръщал.
Поне заглавието можеше да привлече някого.

 

* * * *

Ти мечта за часовника точен.
Днес го имаш. Но нямаш мечта.
Валери Петров, “Iuvenus dum sumus”

Човек не може да понася щастието.
Копнежа за щастие му е достатъчен.
Александър Геров, “Абсурд”

1991-1994, Санкт Петербург.
Панченко често говореше с увлечение, как ще отидем на райския остров Валаам в Северна Русия. До него се стига много трудно, но романтично, лети се и с вертолет. А там, сред конгениалната манастирска тишина, ще водим упоителни беседи с внука на отец Павел Флоренски, игумен Андроник Трубачов.
Но все нещо изникваше и пътуването се отлагаше. Постепенно разговорите за него намаляха, докато накрая съвсем стихнаха.
Бояхме ли се, че ако отидем, ще изгубим мечтата?

 

* * * *

В своите “Бележки и извадки” (“Записи и выписки”) М. Гаспаров пише как е помагал на своя колега при превода на Фуко и Дерида. И как езикът и на двамата много пъти го е докарвал до озверяване.
- За такъв език през XIX век във Франция са разстрелвали – добавя той.
Да озверее този благ и благороден човек, образец на търпимост и академизъм? Та чак и за разстрел да споменава?
Малко след като прочетох бележката, научих, че академик Михаил Леонович Гаспаров е починал.

 

Влага над Буда

23 януари 2007.

На ухото жълто на фенера дъждът окачва обеца от златни капки.

 

* * * *

Цялата тайнствена порочност на езика е въплътена в една гатанка от Сборника на Братя Миладинови:
Цървен пърч в пещера лежит.

 

* * * *

Декември 2006, Пеща. Възложих на една студентка българистка да разгледа как са преведени турските думи и изрази в унгарския превод на “Бай Ганю”.
След две седмици ги обсъдихме, ала, започнали с рушвет, не успяхме да стигнем и до келепир.

 

* * * *

- Знаеш ли, че на Маркс имало живот?
- Това е хипотенуза!
Из един старинен виц

В тази монография хипотезите бяха толкова много, че авторът бе принуден да ги доказва по начина, по който Барон Мюнхаузен е слязъл от Луната.

 

Възпитателен роман II

На две умения не можах да се науча през тийнейджърските години: да свиря с уста и да плюя надалече. Сигурно щях да ги усвоя, но пропаднах на кандидатстудентския изпит по журналистика и ме приеха в казармата.
А там най-вече се псуваше.

 

Великият код

Преди няколко години в пресата се появи следната история. В едно село, в къщата на самотен старец влиза крадец и без да забележи лежащия на кревата стопанин, започва да тършува из чекмеджетата. Старецът взема намиращата се до него Библия, прокрадва се тихо и я стоварва върху тила на апаша. Последният пада в несвяст – явно дядото е разполагал със Синодалното издание от 1991 г. Обнадежден, старецът отива да вика на помощ комшии. Когато обаче се върнал, крадецът бил офейкал.
Никой не надписа нищо за съдбата на Библията.

 

* * * *

Едва ли има по-нагледна илюстрация на тезата на Константин Гълъбов за българина като “човек на кавала, на Рибния буквар и на Балкана” от Захарий Стоянов. В Добруджа той е човек на кавала, в Русе – на “Рибния буквар”, през 1876-а – на Балкана.
След Освобождението свири първа цигулка, пише национална Библия и превръща Народното събрание в хайдушка поляна.

 

Поетика на композицията

Какво чувство за пространствена хомогенност са проявили съставителите на “Българска христоматия” (1884) Вазов и Константин Величков! В раздела “Описания и пътешествия”, между “Величието на океана” и “Степ” (на Гогол) те са поместили “Дели Орман” на Илия Блъсков.

 

Двама на люлката

19. XII. 2006. Автогара “Неплигет” в Пеща. 12 ч. полунощ. Чакам автобуса от София навън, съвсем сам, сградата е отдавна затворена. Отнякъде се появи човек с вид на клошар и почерняло пластмасово шише с наливно бяло вино. Бил занаятчия, трансилвански унгарец, живеещ в Румъния. Като разбра, че съм българин, спарушеното му лице просия, и той припя весело:
- Булгарúя еш Романúя – Еурóпа Унúя!
Едва не подех в отговор на самотния майстерзингер: Де-бре-де!
Езиковата бариера ни даваше прекрасната възможност да се радваме принципно, без да навлизаме в детайли. А и автобусът имаше малко закъснение.

 

* * * *

9. I. 2007. “Ливърпул” – “Арсенал” за купата на Англия. И двата отбора играха с доста резерви. Домакините загубиха катастрофално с 3:6. Огорчен, българският коментатор намери сили да обобщи:
- Трябва да признаем, че вторият отбор на “Арсенал” е по-силен от втория отбор на “Ливърпул”.

 

* * * *

Април 2006. Пеща. Четем и коментираме “По жицата” на Йовков със студенти. Когато стигнахме до думите на Моканина:
- Ще я видите, чедо, ще я видите… Аз я видях, ще я видите и вие…
Усещам как очите на Вероника се премрежват, а Каталин изтрива сълзите си.
Понесоха ме в детството – преди половин век. В самотния железопътен кантон вечер често гаснеше токът и в стаичката мигаше като малък маяк газената лампа. Тогава баща ми вземаше разказите на Елин Пелин и започваше да чете изразително, с все по-тъжен глас. Когато стигаше до умиращата Сивушка, аз крещях, задавен от сълзи:
- Стига, стига, стига!
Но баща ми неумолимо изчиташе разказа до края. Майка ми се мъчеше да ме успокои, докато се свличах обезсилен върху браздата на сънищата.

 

* * * *

Буда, 2006. Тази зима бе дълга и мразовита. Всяка заран сливата под прозореца осъмваше обсипана със сняг.
Дори когато една априлска утрин тя разцъфна, клонките й махаха като многорък снежен човек.

 

Бахтин

По-недиалогичен дори от Сократ.

 

* * * *

Я список кораблей прочел
до середины.
Манделщам, “Бессоница. Гомер. Тугие паруса…”

“Солунската легенда” е една от най-кратките творби на старобългарската литература, не повече от десетина изречения. Затова години наред недоумявах, когато на изпита студентите се оправдаваха, че са я чели само до половината. Или – до средата.
Реших да проуча явлението. И наистина, към средата на “Легендата” солунският архиепископ Йоан казва насмешливо на Кирил, чиято повеля свише е да намери българите и да ги покръсти:
- О, безумни старче, българите са човекоядци и ще те изядат.

 

Изкуство и действителност

Животът винаги изпреварва изкуството – поне популярното. През 1966, в час по география приятелят ми Ш. се скри зад картата на Европа, седнал върху малко столче. Без да го забележи, елегантната учителка му писа спокойно отсъствието, обърна се към нас и започна да предава направо нов урок.
В това време Ш. промуши ръката си през дупката, която на картата минаваше точно през Черно море, и направи фигура с пръсти.
Цели 15 години трябваше да минат, докато се появи чалга-шлагер, в който се пееше: “Черно море, много е добре, на морето дупка, хайде де.”

 

Бездънно езеро (Feneketlen to‘)

Лумнаха светлините на “Св. Имре” и от глъбините на Бездънното езеро плисва лунен барок.

 

Буда, 3. I. 2009

Клошарят пред пощата на улица “Фехервари” ме поздрави с “Мараба!”
Как прецени от коя част на България съм?

 

* * * *

В своята класация на десетте най-велики художници за всички времена Салвадор Дали поставя на първо място Вермеер, а Пикасо – на девето. Но не това е най-оригиналното: на себе си отрежда четвърто място.

 

Немили-недраги

Чужденец навсякъде – и в чужбина, и в Родината – болезнена тема, в която принос имат неколцина именити българи.
Не е ли обща особеност на вечно угнетения славянски род?
Един друг чужденец – Адам Мицкевич, пише за Париж в края на “Пан Тадеуш”:
“Там бяхме чужденци, и тука пак сме чужди” (според превода на прекаралия не малко време в чужбина Вазов).

 

* * * *

Май, 2006. Автобусът се вие около Балатон, а покрай шосето е строен шпалир от цъфнали сливи. Една любезна колежка ни обясни, че това е особен род сливи, който не дава плод. С две думи:
- Декоративни сливи!

 

* * * *

В Будапещенския университет “Йотвьош Лоранд” учат около 20 българи в специалности, различни от “Българска филология”. За три години в библиотеката на тази специалност дойде само една студентка не българистка. Следваше “Унгарска филология” и помоли за разказите на Йовков. Била от Сандански и не можела без този писател.

 

* * * *

Разказвайки за популярността на Осиан, Иван Шишманов пише: “Както едно време Александър Велики бе накарал да му направят особено ковчеже за “Илиадата”, за да може да я има при себе си, тъй Наполеон носел със себе си във всички походи в една малка ракличка “Фингал” и “Темора”. Осиан го придружавал дори в нещастието му на остров “Св. Елена”.
Какъв ли ръкопис е носел със себе си цар Симеон Велики в походната си библиотека? Дали на път към Константинопол не се е зачитал в “Александрията”, византийския роман за Александър Македонски? А пред неговите стени не си ли е припомнял превземането на Йерусалим и разрушаването на Соломоновия храм в “История на Юдейската война” на Йосиф Флавий?
Тези творби са преведени в Преслав именно по негова повеля.

 

Традиция и индивидуален талант

Шумен, 1993. С майстор Метин, който много спокойно и твърде табиетлийски ремонтира апартамента ни, водим често разговори по общественозначими въпроси. Днес темата е мястото на жената в социума. Метин отхвърли общоприетата теза, че мюсюлманката е в подчинено положение спрямо съпруга си. И разказа следния случай.
В едно турско село ходжата събрал всички мъже и ги призовал:
- Тези, които се страхуват от жените си, да станат прави!
Станали всички, с изключение на един.
- Ти не се ли страхуваш от жена си? – запитал го ходжата.
А отговорът бил:
- Като чух въпроса, ага, нозете ми се подкосиха и нямах сили да се вдигна.

 

Сто и двайсет годин

“Нулевата степен на писмото” на Роланд Барт поражда веднага асоциации с “Народът” на Мишле. Книгата на историка е следствие от барикадите в Париж през 1848 г., есето на семиотика е предизвестие за студентските вълнения във френската столица през 1968.
А първата книга на Барт се нарича направо “Мишле”.

 

Залезът на Дочоолу

Будапеща, 2007. Предложих на госта си Зигфрид Дочев да отидем на опера.
- Чуден човек си ти – сопна се обидено той.
- Аз да не съм Бай Ганю?

 

* * * *

Това, което един поет казва за друг,
можеш да го кажеш и без да си поет.
Станислав Йежи Лец, “Невчесани мисли”

Понякога и това, което твърдят учени, можеш да го изречеш, без да си такъв. През 1997, месеци наред ми звъня жител на делиорманско село, за да ми опишел подробно откритието си за смисъла на глаголицата: тя представлявала закодирано свещено послание до Космоса.

 

* * * *

3 февруари 2007. Буда, 18 ч.

 

Ресторант “Хемингуей” на брега на Бездънното езеро

Лунни акули ръфат силуета на крайбрежния старец.

 

* * * *

23 март 2008. Буда,12 ч.

 

Ресторант “Хемингуей” на брега на Бездънното езеро

Възкресение Христово, пролет.
И перките на акулите се раззелениха.

 

Януари 2009, Буда

До тука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.
Петя Дубарова, “Време”