СЛАДЪК ЗАЛЪК
За кой ли път вече - все същото:
- Марийо, дай ми, майчин, нещо и аз да върша. Не мога по цял ден със скръстени ръце да седя. Че то е от Господа грехота здрав човек тъй да седи.
За деветдесет и една години Влюдна Стефана не беше се наситила на работа и този разговор с дъщеря й се повтаряше всеки ден. Особено настойчива беше женицата вечер, когато младите се завръщаха вкъщи всеки от неговата си работа. Всеки от тях се трудеше за хляба си, а тя… Целият ден на старицата минаваше в безделие. Тя заставаше най-напред пред прозореца в кухнята, откъдето се виждаше шосето. Коли се надпреварваха в двете посоки, каруци, натоварени я с трупи, я с чували някакви скрибуцаха забързано към стопанския двор. Сутрин, все по едно и също време, нагоре раздрънкваше празни гюмове и млекарката. След час време тя се връщаше обратно и Стефана забелязваше, че сега гюмовете не дрънчаха, бяха пълни с прясно издоено мляко. След обяд, когато слънцето огрееше Орниците, Стефана се местеше до прозореца на хола. Тогава -огрян от слънцето - кърът се виждаше най-добре и тя обхождаше с отслабналите си очи нивите и възкресяваше спомена за младите години, когато по тези ниви беше копала и жънала.
Имаше дни,в които ходеше до водата.
Тази вода се лееше от едно дървено чучурче от другата страна на шосето. Под струята имаше зеленясало корито. Към него се отбиваха каруцарските коне да си сплакнат умората. На няколко крачки от коритото някой беше направил пейчица от дървени пръти, та на нея ходеше Стефана да поседне.
В горещи дни от шосето се вихреше прахоляк, но старицата не му обръщаше внимание. Там тя усещаше живота по-близо до себе си, затова в дни, когато хептен я сдавеше съклета, вземаше тояжката си, пресичаше десетината метра през двора преди да стигне мостчето, което зет й беше преметнал над деренцето. Стигнала края на това мостче, Стефана дълго се взираше наляво и надясно, ослушваше се и търсеше сгода да намери шосето свободно, за да го пресече.
Една вечер, когато Стефана поднови молбата си, зетят извика жена си в другата стая и направо захвана:
- Виж, измисли нещо, та й дай да прави, че ми омръзна да слушам!
- За човек с нейните години какво да измисля?!
- Виж там нещо от килера… Измисли го, това е женска работа. Само да има с какво да се занимава, та да не ходи да пресича шосето. Ще стане беля някаква, та и на някой шофьор ще зачерни живота.
Мария порови в килера и нищо не направи. Там имаше стари окъсяли и отесняли детски дрешки, които за нищо не ставаха, но пазеха в себе си скъпи и мили спомени и й дожаля да ги даде за разплитане. Пък и какво ли да направи от преждата им?! Кой има време днес да плете когато има всичко готово в магазините. Тъй разговорът между зетя и дъщерята излезе ялов. И животът на старицата продължи по стария терк.
Сутрин се будеше още къде четири.
Радиоточката над главата й прошумоляваше като плъх в стари вестници, после, пошептяла като отприщена вода поцънка шест пъти и рече добрутро. От черната кутия някой си полафова самичък, сетне пропеят петли я от Варна, от Стара Загора. “Не съм окъсняла!” - рече си старицата. - Таман е време да се хващам о работа.”
Най-напред запалваше печката и слагаше да се топли вода. В голямата тенджера и белия чайник. Тенджерата - за копанята на кравата, чайникът - за хората. После се измиваше, казваше си молитвата, изправена пред опушения ъгъл на иконостаса и се захващаше с готвенето. Докато дойде време другите да се будят, яденето трябва да е готово. Оттук нататък идеше доене на кравата, шетък по обора, варене на млякото, квасене, бъркане… Ако беше четвъртък, будеше се още по-рано - малко след полунощ. Тогава нагаряше пещта, замесваше хляба и сутринта цялата къща дъхаше на пресен топъл хляб.
И тъй - всяка сутрин.
Само че не истински.
Свита под халищата, будна, Стефана прехвърляше всичко това през мислите си. А когато дъщеря й се разхлопваше в кухнята, старата жена отмятяше с усилие завивките и отиваше при Мария. И пак същото: „Дай и на мене, майчин, нещо да барунисам, че…” Мария вече беше свикнала на тия молби и пак нямаше да им обърне внимание, ако при връщане от работа една вечер не беше намерила майка си подвита в чергите. А беше още рано, слънце се разхождаше още по западните скатове. На въпроса й защо тъй рано се е „приправила”, да не й е нещо лошо, женицата нищо не рече, само тихо и беззвучно заплака. Дъщерята разбра, че има нещо и й мина през ума да не би мъжът й нещо да е нагрубил старата жена. Него Мария намери под сайванта сап за брадва да майстори. Беше кисел и начумерен като облак градоносен, да те е страх да го наближиш. На Марииното питане какво става мъжът отвърна, по-добре, че нищо не е станало, щото ако беше станало, не е за приказване. И каква излезе? Бабата пак тръгнала към пейката при чучура отсреща, ама добре,че на Тенчов Гочу спирачките държат яко, инак вече щяхме да чукаме пшеница за коливо. И Мария да се повече не ослушва, ами да види как ще отбие мерака на майка си да пресича шосето.
Грозно и страшно прозвуча на дъщерята това „чукане на пшеница за коливо”, ама пък и решение й даде. Най-напред поговори с майка си кротичко, да я някак успокои, изчака да поминат няколко дена за да отмине уплахата на старата жена и една сутрин, когато се заговори кой къде и какво ще прави през деня, донесе една догоре пълна купа с пшеница. Купата беше от най-големите, та пшеницата беше много.
- Пък майка днес да вземе да изчисти тая пшеница от сущето/примесите/. Ако не можеш всичката, колкото можеш, мамо. - обърна се дъщерята пряко към майка си. - И каквото отделиш, няма да го хвърляш. Аз ще ти дам два плика, в единия ще сипваш чистата пшеница, в другия - сущето. Когато се посъбере, ще го дадем на кокошките.
В първия момент Стефана не повярва, че правилно е чула. Сетне, като разбра, че наистина й дават работа, стана и тръгна към стаята си. Беше някак по-изправена и походката й по-живнала. Върна се с очила в ръцете все така забързана и запита за какво ще й е на Мария тая пшеница, та тя, Стефана, да знае кое и доколко да отделя. Дъщерята не беше подготвена за такъв въпрос, та се малко пообърка и изтърси нещо, дето първо й дойде на ума. Затъжила се била да направи сърми с черна трахана, та като се събере една торба чиста пшеница, ще я занесе на Кикоската трахалница /хромел/ да я стори на черна трахана. Мария хич и не съобрази, че в селото барем от четирийсет години всички трахалници са ройнати, но и майката хич се и не сети за такава една подробност. Едва изчака всички да се изнижат от къщата, намести телените рамки на очилата, изсипа част от пшеницата на масата пред прозореца и започна да отделя камъчета, осилчета, люспи, къклица, фиеви зърна. Какво ли не ще се намери във фуражна пшеница!
Когато купчинките чисто зърно станеха големи, Стефана грижливо наместваше синия натронов плик до крайчеца на масата и с длан издърпваше зърното да падне в него.
До пладнина жената преполови купата.
Очите й взеха да се мрежат, плещите си взе да усеща като отлепени. Много боклук в тая пшеница, бе джанъм, като че ли хич не са я отвявали. Едно време такава пшеница в Стефаниния хамбар се не сипваше. Харманът беше на такова място, че хвърлиш ли с лопатата нагоре над сора, вятърът отнасяше плявата на три-четири метра встрани, а пред човека с тежко шупуркане се купчеха едри, наляти зърна чиста пшеница. Те сега всичко с машини правят, ама и колко разтрошени зърна има! Щото не е да хвърлиш снопи на хармана и мулешки търнак да ги стъпче. В машината чаркове се въртят, железария хлопа, бие, троши зърното. Ама тя Стефана и натрошеното ще отделя, само здраво зърно ще отбере. Сега мъничко да полегне да се отпусне и очите й да поотпочинат, че после пак. Мария хубаво се е сетила за тая пшеница, дано да има повечко от нея.
Когато вечерта дъщерята се върна вкъщи, завари на масата празната купа нахлупена. Майка й седеше до масата усмихната и доволна като похвалено дете.
След вечерята, щом се заприготвяха да стават от масата, зетят се поусмихна и рече на тъща си:
- Нещо да има да кажеш?
- Че какво да ти кажа? - засмя се на свой ред бабата. - Днес както си работех по някое време на външната врата се чу чукане. “Влизай,влизай!” - викнах, ама тропането продължи. Като излезнах - Шина. Моабет търси и тя, нали и нейният хал е същия. Разменихме по някоя приказка, ала като разбрах,че Шина си търси да й минава времето, направо й рекох: „Ако имаш нещо да питаш, да искаш, казвай, че имам работа. Не съм паратика /свободна/ като тебе!”
Нотка на гордост се долавяше в това кратичко „имам работа”.
- И друго? - все така засмян продължи да пита зетят.
- Блажи ми залъкът тая вечер, сине,блажи ми. Сладък залък е това.
- Само това ли? - не мирясваше мъжът.
- Че то не стига ли? Та то е най-важното, сине - да ти е сладък залъкът, който слагаш в устата си.
На другата сутрин Мария отиде сама в килера, изсипа и двата плика в купата - и чистото зърно, и отделените примеси - разбърка ги хубаво и влезна при майка си.
- Ето ти работа за днес,мамо.
- Да, Марийко, да! Пшеничка ли пак носиш? Остави я на масата, майци, и нея ще очистя.
И тъй ден след ден подслаждаше залъка си баба Стефана.
До онзи ден, когато част от нейната очистена пшеница Мария насипа в малка купичка, сложи я на столчето до одъра на майка си, после скръсти ръце на гърдите си и прошепна: „Прости ми,майчице, лъжата! За твое добро беше!”
Восъчна свещ залюля виновно пламъчето си над пшеницата и освети лицето на Стефана, която изглеждаше спокойна и доволна - досущ като заспала.
