ПЕЙЗАЖНО
ПЕЙЗАЖНО
Отново сиво утро пред погледа разбуден
разкрива доверчиво клепачи оскрежени…
Ще набереш ли дързост за похода си труден,
надежда да откриеш в тълпи обезверени?
Битът е пренаселен от митове прочути,
латиницата дави те с улична прослава…
Търгашка пропаганда! Негодница изплюта!
Погубена иконност в безпаметна държава!!!
Премръзнали слънца ли изгряват в неуюта
на фаровете златни по тлъстите купета,
в които с бяс се кипри простащина прочута -
излъскана престъпност в мизерията клета…
Разголената чалга в триумф ежевечерен
с цинизма си захранва тълпите зажаднели
за секс и за престъпност… Убиец злонамерен
отнякъде пак дебне в пиянските предели…
Разпуснатост и врява! Плейметки акустират
със голотата алчна в чертозите най-тлъсти…
И шеметно се вихрят… И лакомо се взират…
А мрежите престъпни се сплитат все по-гъсти…
Тъмнее хоризонтът… Повехнали надежди!
А блатното кокиче?… И то ли прецъфтява?
Обезверен в глада си народът поглед свежда -
напразно ли мечтаем за европейска слава…
Надежда още има! Вдигни глава, народе!
Славейковите песни възкръсват в битието!
И пак мечти развихрят се в порива свободен
и вяра, че ще сринем теглото си проклето…
И утро ще разпали пред погледа разбуден
със промисъл духовна простори оскрежени…
И пак с премъдра сила народът ни отруден
ще разоре простора си с песни вдъхновени…
………………………………………………….
Ох, смехотворно плъзгаш надеждицата клета
по утринната свежест на сивите павета….
КРЪГОВРАТ
През стъклото лилаво градината
се люлееше в сребърен сън.
Бяха меки и нежни очите ти -
като зимата вън.
И стопена в ръцете ти ласкави
отпивах горещия глас.
Колко трае голямото щастие?
Миг ли? Час?
После - люшна се в шемет градината.
И обрат - кръговрат - кръстопът.
Нежността е алея отмината.
Няма път.
И напразно придърпвам завесата -
знам - стъклото ми - празен екран
зимен мраз ще изтрива невесело
с бяла длан.
Пак се ровя в писмата ти. Мили са.
Препрочитам…Защо ли? Не знам.
Там, над покрива в облака хили се
месец ням.
ПРЪСТЕН
Как се сплетоха ръцете избуяли
от натрупаната нежност. И едва ли
някой би разкъсал този пръстен…
Миг безумен, в шемета покръстен,
в който бликаха под бледите клепачи
огнени потоци… В който здрачът
спотаил се зад завеси тъмни
бавеше любовното разсъмване.
Сплав от кожа, и коси, и пръсти…
После - разкаянието късно,
спъвано, разпъвано от думи…
Колко сме спокойни. И разумни!
Лавата угасна. Без пощада.
Срещата? За нея ли? Не страдам.
В спомените някъде я има -
топла пепел в ледената зима.
ПРОТИВОРЕЧИЕ
Ти си пред мен,
изменчив, горд и нежен.
Докосвам те с далечен поглед,
със уж случаен поглед
и пазя равновесие
на песъчливото крайбрежие…
Така е чуждо твоето море,
макар че съм пътувала по него
и зная тихите му изгреви,
и бурите,
и нощите със сведени звезди
до устните ми приближени.
Не ще заплувам пак,
защото ти си в мен!
Отдавна, от години
растеш във мен като дърво любимо,
цъфтиш, шумиш, целуваш ми…
Незримо от другите.
СЪЗЕРЦАНИЕ
Лицето ти е станало прозрачно
и на косите меката завеса се е вдигнала,
за да открие слепоочията ти блестящи.
Умората изплита като паяк
съзвездия от грижи край очите ти.
Помръкнала е в тях оная златна суета,
която разяждаше като ръжда
секирата на логиката здрава.
Не зная как ме виждаш ти.
И само в трепета на раменете
усещам, че в кръвта ти галопират още
жребците на страстта
наречени мечти.
Сега /такива мигове са редки,
един миг е стихотворение, и песен, и картина/ -
сега аз мога да те съзерцавам с гръб дори.
И сетивата като пролетни треви
разкъсват скрежната черупка на тялото
и те докосват…
И бързат да прикрият шепота на багрите ти
в есенната шума,
останала в една от тъмните алеи
на моето съзнание.
КЪМ ОНЯ БРЯГ…
Към оня бряг, към оня бряг насрещен,
през залива - пустинно огледало
е устремен духът ми. Порив грешен
със дива жажда вените кръстосва
и буди спомен в тялото запяло„
Но само диви гларуси докосват
безбурното, безбисерно крайбрежие
на твоя пристан…
Съхнат стари мрежи
изкърпени…Забравили отдавна
за риболова щедър и разнежен.
Ще мога ли отново да премина
край рифовете хитри…Там, където
една скала - лице на самотата,
надвесена над мълниите сини,
протяга хладна длан - като приятел…
Хилядооки хилят се вълните,
но грабва ме делфин от сладка пяна…
Да те събудя искаш ли?
Не питам.
До твоя бряг достигнах. Ще остана.
***
Дъждовният блус ме люлее във свойте обятия,
а стъпките мои - целувки по мокра трева.
И сълзи небесни…По скулите чувствам познатия
и сладостен дъх как се стеле над мене едва.
Дъждовният блус… Привиждам отново незримия,
любимия образ докоснат до мен като жив.
Дъждовният блус във магия ни слива… Спаси ми я
минутата сладка! О, дъжд! Не бъди завистлив!
От вятъра сепнат ли спираш небесно признание,
блус тъмен и страстен! Защо замълча, завали!
Отново да пия това фантастично познание -
да чувствам дъждовният бяс как над мен ромоли…
И как ме люлее отново във свойте обятия
и ниже целувки по мократа, сънна трева.
В сълзите небесни да вкуся отново познатия
твой сладостен дъх, как се стеле над мене едва…
Дъждовният блус…
ЕСКИЗ
Ти ли ме повика?
Чух сподавен глас да шепне плахо: „Анна”!…
Ти ли? Няма никой.
И безродно ехо. И смълчаност странна.
Само знаци скрежни
по стъклото. Вдигам тънката завеса.
Розовее нежно
будният прозорец. Думите къде са?
В немите пространства
няма те. И само вятърът затичал
полудял от страсти
разиграва драма с лунното момиче.
***
Прибрани са въжетата последни.
Отплаване. В посока непривична.
Напразно ровиш в корабния дневник,
пресътворил живота баладично.
Платната свил - илюзии величави,
продупчени от битови пробойни,
ще се стопиш ли в тайнствата мъгляви,
добили безпощадна плът и стойност?
Последен рейс на Егото ще бъде!
Виж, небосводът бди неумолимо.
Сега едничка съвестта ще съди
над сътворено и несътворимо.
Какво ли ще поставиш на везните?
Смразен от ужас в теб издъхва звярът.
Свалил гребла на жаден похитител,
разперваш шепи за трошица вяра…
И пак дете - от страх и саможалост,
долавяш как безбрежието плиска..
Наричай го и Бог, и праначало -
със него ще се слееш - няма изход!
Отплаване… Въжетата последни.
НЕРАЗРЕШИМОСТ
И гравитацията грабва те изцяло,
подобно камък - хвърлен на земята,
обсебила безстрастното ти тяло
в една метаморфоза непозната.
Дали във звезден път ще се заскиташ
или сред бурен див ще избуяваш -
небесната завеса е закрита
и тайната на тайнството остава.
Не питай - ти суфлира тишината.
От необята смига ти луната -
съчувствено ли?… Господи, студено е.
Да, времето изхрусква и скалата.
И пъпли покоряваща тревата -
всесилна - в хлорофилно изстъпление.
***
Пред теб е краят. Но какво си?
Кажи с последните въпроси
ще разореш ли необята,
безплътно разпрострян в душата.
- Ловец на мигове щастливи,
в пустини и сред джунгли диви,
към най-далечните пространства
духът ми неуморно странства,
или се втурва гол в прибоя
на гладните вълни - след зноя
на лято алчно, да отмие
калта на лудите стихии.
Ранен от хиляди заблуди,
в корални рифове загубен
се вслушва как целебно вика
за път надеждата столика.
И пак нагоре - висините,
и чак до дъно - глъбините!
Духът е ненаситен, зная.
Така ще бъде. И до края.
СРЕЩА
За срещата не съм ли закъсняла?
Очакваш ли под крехкото покритие,
оронено от есента узряла,
или отдавна скиташ по звездите?
И в тънката усмивка на луната,
обсебила духа ти магнетично,
разчете ли най-сетне суетата,
разтърсваща циклично твойта личност -
от всеки земен плод да пиеш вино,
и всеки цвят в душата си да носиш,
с илюзията - има повторимост
в решаване на вечните въпроси.
Нима до тук? Скрежи кристален блясък
по дланите на есенната шума,
разперени над земния ти хребет.
И ехо от далечен птичи крясък
сред странна полифония от шумове -
люлее кротко спомена за тебе.
СМИСЪЛ
Очертания. Лица и длани.
Викаха те. Сега си тук.
Останала бях необуздана
сред формите. Като звук.
Забравена. Несъчинена
от щедрите ти ръце.
Без сто ракурса и измерения -
само с едно лице.
Замръзнала. Пристрастена
към думите. Бял кристал.
А ти плуваше в тъмните вени
на пластичния материал.
И ме гледаш усърдно. Смирено.
Протягаш пръсти. И аз тека
към върховете им вдъхновени
като буйна река.
Ще се слеят и мойте сечения
над молитва и занаят -
белокаменно преселение
в образ нов, непознат.
В паметта ти преситена с форми
ще угаснат и мойте черти.
Само името - знак условен,
ще си спомняш някога ти.
А когато и памет няма,
в тоя камък - бездумно тих,
мойта същност, знам, ще въстане.
Като смисъл. И като стих.
