Бибиана Кошовска

Вървя по улиците, които от ден на ден стават все по-многолюдни.
Празник идва. Голям. Вървя и търся подаръци за любимите ми хора, някъде из витрините, които също стават все по-пъстри и по-богати.
По цял свят празниците идват, настаняват се най-напред във витрините. И този също. Заради него заблещукват разноцветни стъклени топки, звездички замръзват по стъклата, а бели и зелени елхи нетърпеливо очакват да бъдат отведени в нечий дом. Празник идва. Коледа.
Вървя. „Мария Луиза”, „Витошка”, „Граф Игнатиев”… Тях ли изминавам или времето? Времето през една, две, три години обратно, назад към моята първа софийска Коледа? Как всичко тогава ми беше ново и чуждо, и… самотно. Вярно е, вече имах своите нови колеги в Университета, наречен на името на св. Климент, имах своите нови студенти - любопитни и неспокойни, като всички студенти по света.
Имах и първите си срещи със сънародниците ми в Словашкото посолство, защото аз съм словачка и тогава само в тази сграда - едно малко кътче от моята страна тук, в България, се чувствах малко някак у дома. Липсваше ми Словакия, липсваше ми Братислава и нейният коледен дъх. Замъкът, високо над нея, йезуитският костел на Дунав, адвентите, разговорите с приятели и близки и предпразничната треска по подготовката на коледната трапеза. Сигурно сега щях да обикалям големия коледен базар и там да купувам лакомствата за Бъдни вечер… Рязък звук на клаксон ме върна на тротоара в София. Да, в моя тукашен дом ме чакаха децата ми. Намислили бяхме как да си направим празника у дома, а после да се срещнем с новите си приятели и да се приобщим към тяхното празненство.
Вървях вече към тяхната Коледа. Чуден ден е този. По невероятен начин в него се преливат традициите на различни народи. Изчезват границите и „много личното” на един народ се вмъква, вгражда се в „личното” на други, при това е добре прието там. Дали надеждата за роденото добро е причината? Дали вярата, че светът ще стане по-добър? Или призивът за любов? Извечните, повсеместните чувства. В потвърждение сякаш на мислите ми отнякъде се дочува песента на английските звънчета „Jingle bells” пееше едно джудже в магазин за детски играчки, а гласчетата на малчуганите звънкаха по-ясно от тях. Предния ден бях чула японски деца да пеят песента за българските звънчета, а все по-често, навсякъде и отвсякъде звучи немската „Stille Nacht” („Свята нощ”).
Българите казват „Песен синор няма”, „Синор” означавало „граница”.
Вървя към моя млад спомен и разбирам, че още в онези първи дни тук тези истини са ставали все по-осезаеми за мен.
И други едни граници лесно се прехвърлят, преминават се в ден като Коледа. Тези между предхристиянските ери и ерата след Рождеството. След като в святата нощ в българските храмове отзвучават Рождественските тропари и величественият химн „Рождество Твое, Христе, Боже наш”, по улиците, облечени в празнични национални носии, тръгват коледарите. Те спират пред всеки дом и пеят за здраве и плодородие. Получилите този благослов ги даряват с плодове, орехи и малки кравайчета. Кръгове. Не беше ли кръгът символ на завършеност? В полунощ е краят на дългите пости. Изядени са безбройните постни ястия, дошъл е редът на по-тежките, на домашно приготвените вина и деликатеси, на баницата с късметите. Колко ли аромати се смесват над тази трапеза? Но в градовете липсва най-хубавият - на запалени борови клони в огнището.
Докато коледарите са млади, хубави момчета, влизащи в осветените, светналите къщи, за да донесат светлината на добрата дума, някъде през тъмните улици тихо се промъкват кукерите. Те са мъже на различна възраст, облечени в страшни дрехи и още по-страшни маски на лицата си, космати, рогати, неправдоподобни. Води ги обикновено най-старият. Скоро скачат на мегдана и започват своя див танц. Защо идат? Защо и рога често носят на главите си?
И тежки тюмбелеци дрънчат на кръста им? За да прогонят от селището болестите и „всяко зло”.
Припомням си нашите карнавални маски и актьори. И те се обличат в „страшни” дрехи и си поставят остри рога.
Питам се - какво ли са си взели българите от своите древни поселища някъде из Азия, преди да дойдат от тази страна на Дунава.
Същият този Дунав, който за мен е Братислава, но е далеч от София. Как ли са се смесили културите - местни и привнесени? Ще има ли време всичко да проумея?
Вървя през времето. За да срещна и Дядо Коледа, дошъл тук от Финландия ли? Или Лапландия? Кой знае. Дошъл и идващ всяка година с шейна и сърнички, съпровождани от трепкащия звън на нежни звънчета… А у нас хората ще посрещнат Йежишко. На него ще дадат от плодовете на своя труд, тях той ще дари със своите дарове.
Дарове. Защото такива са донесли влъхвите преди повече от 2000 години на детето Иисус?
Небето се опитва да бъде съпричастно, да допринесе с нещо за коледното настроение и поръсва леки, редки снежинки. Още не е побеляла улицата, но в ума ми се събужда стих:

Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена,
като приказка чудна, без име,
нито писана, нито разказвана…

Багряна, разбира се. Голямата, невероятната, българската. Решила е да ме придружи по тези улици, по които сама е минавала - отдавна и дълго - почти 100 години. Не познавам още добре българската литература. Чела съм Радичков в превод на Емил Кудличка, който преведе и творби на Надежда Захариева. Гледала съм Радичкова пиеса в Братислава, самата аз представих поета Вътьо Раковски на вечер, посветена на творчеството му, в нашето посолство в София, а поетесата Елена Алекова на свой ред пак там ще представи проза от Надежда Захариева. Разни творци от различни поколения. Имам чувството, че всеки от тях иска по свой начин да ме запознае със своята страна. „Ела” - ми казват сякаш, и аз отивам, извървявам пътя към техните любими места и сърца.
Но тези не са първите ми срещи с българската култура. Първите бяха… в Братислава, в Българския културен център при творческото съучастие на тогавашния директор г-н Кирил Илиевски. Там имах чудесната възможност да представя художниците Костадинка Миладинова, Стефан Божков, Иван Нинов и много други.
Много бих искала да представя там и Камерната вокална формация „Диптих”. Нейният девически състав пее обработен български фолклор, а младежкият - българска ортодоксална музика. Част от репертоара на втория са находки от музикално-археографска експедиция, която са провели в продължение на 9 години.
Слушах негов концерт в камерната зала „България” на 30. 06. 2004 г.
И пак ме споходи чувството, че някой ми казва: „Ела. Ще те отведа при изворите на българската песенност”. Отидох. И пих. А после други звуци ме върнаха в сегашното време, защото странните напеви бяха разделени и обединени от творби на композитора Николай Добринов. Беше ми толкова интересно! Една старинност, преразказана със съвременни изразни средства, поверена на камерен състав. Значи - още една преодоляна граница. Но не последната. Два жанра, два космоса се редуват, съпоставят се в репертоара на такава творческа конструкция като „Диптих.”А когато на 14 декември м. г. момичетата запяха в нашето посолство в София своите песни в странни ладове и ритми, аз, от една страна, отчитах този факт, а от друга - си мислех, че по интересен начин ме посреща моята втора Коледа тук.
В концерта участваха и моите студенти словакисти, които представиха драматизация (хумористична) за празнуването на словашката Коледа и изпяха стари наши коледни народни пени на словашки.
Накрая и изпълнители, и гости, всеки на своя си език, изпяха заедно „Тиха нощ”, тако най-активният певец и солист беше г-н посланикът Михал Котман. И сега не знам дали малките пакетчета, които получиха всички, или споменът от срещата ще остане най-хубавият подарък от тази вечер.
Вървя. Не, по-точно летя с някаква маршрутка по Цариградско шосе. Една от магистралите, която отвежда българите към чужди страни и по която чужденците идват тук. Защото към нейния край се намира софийската аерогара. Оттам излитам и там се завръщам и аз. Всъщност кога „отивам” и кога се „завръщам”? Кое е моето „завръщане”? Възможно ли е да имам две „завръщания”?
Този чужди град, смътно обикнат…
Багряна продължава повествованието си. Обикнат. С хората му, с къщите и парковете му, с тревогите и трудностите, с песните и традициите му. С неговата свята нощ. Дойдох. При него. При неговата, при моята трета българска Коледа.

Декември 2005 г.
София