БАЛАДА ЗА ВНОСНИТЕ ОБУЩА
БАЛАДА ЗА ВНОСНИТЕ ОБУЩА
Едва сега - почти на заник вече,
когато към отвъдното се спущам -
съдбата ме пожали и отсече:
- Ще те зарадвам с истински обуща.
И тутакси отведе ме нарочно
в един бутик до старата чаршия,
та още от вратата да посочи
с невидим показалец:
- Ето, тия!
И само на ухото ми добави,
че хем са вносни, хем ми са по джеба.
- Чудесно, - казах - искам да са здрави,
пък нека да са втора употреба…
Не само здрави - и удобни бяха:
с такива няма спиране пред нищо.
Но тъкмо пръстите ми отболяха
и нещо - вътре в мене - се изприщи.
Защото виждам, дявол да ме вземе,
и няма как от себе си да скрия,
че се равнява свидното ни племе,
кажи-речи, по моята кесия.
И сякаш за отплата,
че погреба
това, което бива и не бива,
върви с обуща втора употреба…
Та пак не знае накъде отива!
септември, 2005
БЪЛГАРСКА КОЛЕДА
Наложихме я, дявол да ни вземе,
прочухме се - и вече сме доволни:
при толкова налични джиесеми
сега ни дайте безнадеждно болни.
Ще ги спасим - каквото и да става -
и то с едни пикливи есемеси.
И то в една разкапана държава,
която няма хал да се намеси.
Ще ги спасим - решили сме го вече,
че то не се търпи такава рана:
деца да гаснат, до едно обречени…
Но първо да ги видим на екрана!
И вдън гърлата ни засядат буци.
И цяло Българско стои на тръни:
да стенеш ли, да стискаш ли юмруци
или в земята черна да потънеш?
Ще ги спасим!…Такива сълзи лепнат
по скулите на клетите им майки,
че грехота е за едната лепта
човек да се озърта и помайва.
А вън декември шества като бесен
и сякаш гузни съвести замита.
И целият гъмжи от есемеси…
Но тази Коледа не е честита!
Но тази Коледа е друга вече…
И всеки сам по себе си да съди,
но страшно е дори на Бъдни вечер
да те е страх, че няма да ни бъде.
Февруари, 2010
ЧЕТВЪРТИ ЮЛИ
Ще загърбя разгулните нрави,
дивотиите, вечния стрес
и от тъмно до тъмно - по навик -
ще се връщам към себе си днес.
Придирчив и с набръчкано чело,
пощаден, но и в белези цял,
ще пресмятам какво съм спечелил
освен ядове, смут и печал.
Те ми носят поредните спазми
след поредния присмех злорад,
че напразно съм драпал да пасне
моя свят - към мечтания свят.
Няма пасване, сине окаян,
има гени - и те са нащрек
да не би - подир Авел и Каин -
да се пръкне по-друг човек.
Той би имал навярно и сила
да не вдигне ръка срещу брат
и душата му би се спасила…
И отдъхнал би целия свят.
Но къде се натресох нарочно -
сред какви глъбини и злини?
Ето - празникът вече започна,
щом звънецът припряно звъни.
Дава Бог на рожденика гости -
пожелавам го даже на враг -
и откривам от тост подир тоста
тази истина - толкова проста -
че животът си струва все пак!
НО ДО ТОГАВА
Не си атлет на досег до финиша
и от провалите не си на досег,
а чувам как на пресекулки дишаш
и виждам, че отново си ядосан.
Какво се случи пак - и кой те жегна?
Нали съм ти втълпявал настойчиво,
че щом в престижна оран си зажеглен,
очаквай удари и то горчиви?
А ти поревна и за почит даже
и тука вече изглупя тотално.
А времето ни толкова е кално,
че аз съм длъжен пак да ти го кажа:
отдръпвай се с погнуса от мерака
на всеки доморасъл шушумига -
я виж какви нагорнища ни чакат,
а пък Оная вече ни намига.
Ще те препъне тя, но сред браздата.
И както е промислено отвека,
ще си получиш свойте два квадрата
и глината над тебе ще е лека.
Но до тогава - сред ламтеж и врява
и нечовешка злоба дотеглива -
отива ти да бъдеш огорчаван
и да преглъщаш… Страшно ти отива!
май, 2009
ВНЕЗАПНО
Спотаи се и близък, и ближен,
а светът не е свят като цвят…
И видя се, че рани ще ближем.
Но дали сме подготвени, брат?
Наметни овехтялата дрешка
и да тръгнем под мъдрия дъжд!
Тази сприхава злоба човешка
няма свършек, щом кипне веднъж.
По-добре да поскитаме в мрака -
даже той не е толкова чер.
А каквото ни чака - да чака,
щом е вписано в оня тефтер.
Там омразата сметките движи
и горчилките също са там…
То се вижда, че рани ще ближем.
Само как ще зараснат - не знам!
ПОСЛЕДНА ДУМА
На моите внучки
Мария и Златина
И друго чудо: нито край, ни точка -
за точката изкопчихме отсрочка,
Макар че бях почти прекрачил вече
оттатък болката - и по-далече…
Сега - какво?
Сега въздавам слава
веднъж - на своята душа корава
и втори път - на кратката пътека
от моя дом до нощната аптека.
И слава Богу, казвам, слава Богу,
напук на всяко дрънкане убого,
че няма Бог, че Господ е измама.
А кой ми прати тази „телеграма”,
смразяваща и може би последна?
Сега ме оставете да приседна
за час поне, поне за два-три часа
под слънцето на южната тераса -
на моята тераса…
Беше време
на щедро завещано лично бреме
от моя век, от двайсетия -
тогава
едва ли някой имаше представа
с каква охота и с каква въздишка
обсебих тази погранична вишка -
терасата -
и как ме сграбчи треска,
и как стърчах вторачен към безкрая,
и как долавях откъде ще тресне
поредното безумство върху тая
окаяна планета наша…
Стига!
Не ми се чоплят пак ония рани.
И без това кървят из цяла книга,
нарочно и старателно подбрани.
Но кой да ти чете? И за какво ли?
Дали кураж за някого измолих
или измолих дума от Съдбата,
че няма да зачерня слепешката
най-вече слабите?
Уви, напразно
скрибуцане в затънтена пустиня!
Светът е влюбен в толкова омрази,
че гуслата ни пет пари не чине,
щурецо изумен…
Но стига, казах… Ето:
до него съм, до здравеца - доволен,
че здраво съм привързан, общо взето,
към този свят неизлечимо болен;
че толкова живот кипи под свода
и тъкмо след подобни телеграми
дори глупакът би намерил кода
за размисъл над личните ни драми.
А той гласи: каквото беше - беше
до оня праг, където притъмнява…
И чак оттам съм отзован по спешност,
че нещо в мене пак не се равнява!
А щом е тъй - какво се бавя още?
Нали за упреци поне ме бива,
че то не бяха дни, не бяха нощи,
когато съм подсказвал на молива
поредната си изповед…
Тогава
дори и Господ нямаше представа
какво и как съм слагал на везните
и как очите ми не бяха слепи
за глухите превратности, които
Съдбата ни поднася с пълни шепи:
че не от днешен ден и не от вчера -
за присмех сякаш, сякаш за злорадство -
в химера се превърна всяко братство;
че равенството също е химера;
че близък ни е ближният, обаче
за втората ни риза ще почака;
че няма начин, няма, няма начин
покварата си да изтръгнем някак.
И тъй върви светът - с лъжа, с измама.
И всяка крачка с намек ни подсеща,
че нищо ново под небето няма…
Но има промисъл за всяко нещо!
Но има промисъл… Сега го зная.
Сега ме оставете върху стола -
сред тази сладка есенна омая -
до здравеца, до истината гола,
че - ето на -
в момента съм безсмъртен,
но грозната старица ме хареса
и толкова наблизо се навърта,
че няма как да ми сгреши адреса.
А щом е тъй - то нека тъй да бъде:
когато си избродиш вече друма,
не се обжалват никакви присъди…
Но ето я последната ми дума -
виновен съм…
За всичко съм виновен:
за болката, която не утихва,
и за пресрочения дълг синовен,
и за раздорите, платени с лихва;
виновен съм за гибелната участ,
която над главите ни надвисва;
и съм виновен, че не се научих
единствено за себе си да мисля;
че не от суета и не за показ
прибавях свойте стъпки учестени
към стъпките в един епичен поход
с поръчани възторзи и кървене;
виновен съм…
За всичко съм виновен!
И вече съм готов да се покая,
макар че други истини не зная
и бих повторил пътя си отново
от край до край…
Но стига вече… Ето:
душата си разказах и сърцето.
А цялото ми същество усеща,
че има промисъл за всяко нещо
и в случая Творецът ме изчаква,
понеже е решил да ме изпита
дали все пак ще съумея някак
да си припомня думи за молитва,
изречени на глас…
Елате, думи,
изчистени като отроче в купел!
Безбожието шета помежду ни
и няма как греха да му изкупя.
Но Ти си пожелал - и тъй се случи,
че за върховна радост, за награда
в дома си имам две вълшебни внучки -
не дай си, Боже, с нещо да пострадат!
Закриляй ги - Златинка и Мария -
от скърби ги закриляй и от ярост,
че злост върлува и бушуват стрии,
а на Човека вярвам и не вярвам.
И на съседа внучките закриляй!
И на далечния съсед децата!
И всичките недраги и немили,
които Си разпръснал по земята…
И вечно Твойто име да се слави,
щом детски смях планетата оглася!
Пък нека аз -
зашепил стръкче здравец -
да рухна върху южната тераса…
октомври-ноември 2006
