Иван Карановски

I.

Яснолик месец облак засени;
Отвън селото припука пушка;
Лавнаха псета; вик от ергени
Се чу откъмто гора хайдушка.

Речете, дружки: „Да е на харно!”
Под камък едно върло зло легна:
От зъл бащица при либе вярно
Девойка Гюрга таз нощ побегна.

II.

Лудо-младо китка взело
С добром от моминско чело;
Гледа китка и мерише,
Гледа мома и въздиша:

„Росна китко, я кажи ми,
Ала право - не лъжи ме:
За мен ли те мома брала?
За мен ли те наричала?”

III.

Сън сънувах, сън безценен,
Моя хубава душица:
Ти си станал сив-бял сокол,
Ази - лепа яребица.

Та литнахме, та стигнахме
Сам-сами в ливаде буйно,
Между цвете сладкодъхно,
До изворче среброструйно.

Пътник оттам не помина:
Спеше глъхнало полето;
Божието око само
Гледаше ни от небето.

IV.

Израсъл е пелин, зелен пелин;
Сред него е явор сухоклони;
Под явора лудо-младо седи,
Хем ми седи, хем ми сълзи рони:

„Очи, очи, пусти останали!
Сърдце, сърдце, огън те горило,
Кога нямам в село мило либе!
Едно имах - и то се годило.”

V.

Твойте черни очи, Севдалино, -
Тригодишно черноморско вино, -
Що са чудо сърдца подлудили!
Що са чудо плевни изгорили!

Я, годи се, лепост-Севдалино!
Я, жени се, салма герекино! -
Да пристанат свади по хорото,
Да миряса от тебе селото.

VI.

Клета-триклета девойка Игна!
Що би я чудна болест настигна:

Лицето-капка посърна,
Жалост сърдцето обгърна,
Както наесен гората,
Когато капнат листата.

Билярки билки отде не браха,
Ту и баиха, ту заклинаха!

Де кой каквото обади:
Равнец от змейски грамади;
Бял смил и росен, набрани
От самодивски поляни.

Не би за малко, не би на глума…
Девойка Игна майци си дума:

„Пусти остали билките,
Билките и баилките!
Нима не разбра, че вена
За левент, майко, Свилена?”

VII.

Вятър вее - ячмени люлее,
А девойче с лице зарумено
Виком вика по бели ръкави:
„Леле майко, колко е студено!”

Де дочуло отдоле овчарче,
На девойче така проговори:
„Дай, девойче, аз да те съгрея! -
В мойто сърдце силен огън гори.”

VIII.

Да би знаел, явор, да говориш,
Молба тебе бих ти се молила -
Да ми кажеш, да ми отговориш
Като братец на сестрица мила:

Мойто либе, явор, отзарана
Под теб пътем с кого приказува?
Дали друга не люби, горкана?
Дали китки тя му не дарува?

IX.

Ой цвете мое, шарено цвете, -
Зелен босилек, зюмбил, лалета, -
Защо ли съм ви садила ази
И сутрин-вечер поила, клета?

Моето либе далеч отиде,
Далеч отиде - не ще се върне…
Кому ли вече вази ще давам? -
Напразно ваш’та хубост ще сърне!

X.

- Егиди моме Аглико,
Падна ми в ръце самичка!
В гората никой не види:
Какво ще правиш сегичка?

Ти кому ще се присмиваш
На извор и на седенки? -
Целуна ща те еднъжки
По образите червенки!

- Ако еднъж ме целунеш
На батя ще наковладя;
Ако ме още целунеш,
Никому не ще обадя!

XI.

„Облак тъмен, облак буреносен,
Ти над наше поле недей пада!
Иди тамо над горите пусти,
Над морето, над змейска грамада! -

Дето лоза,
Нито клас вирее;
Дето овца,
Нито агне блее.

Облак тъмен, облак градоносен,
Разиди се от нас, пожали ни! -
На сироти кървавата мъка,
А на мене - младите години:

Че, ей, скоро
Жътва ще довтаса
С кипри моми
В нива златокласа.”

Облак тъмен иде, наближава;
Назад облак вече се не връща.
Момко гледа - гледа и не вярва:
Зло сполети, но - не една къща! -

Град обилно
Над поле удари,
Много сърдца
Люто той попари.

XII.

Ой либе, в темни нощи чакай ме!
За тебе девет села ще мина,
За тебе в черна земя ще легна,
Ще легна, пусто-върло, загина!

Умът ми, без тебе, вече помръква;
Сърдце ми, без тебе, мъка ударя,
Както по жътва, либе, в нивето
От жежко слънце пада жътваря.

XIII.

Додело ми е, майко ле,
По чуждо поле да ходя,
По чужди ниви аргатин
Волове сиви да водя.

Тъга е, майко, у чужди,
Тегло е черно, проклето; -
Кат птиче в клетка се блъска,
Линей и чезне сърдцето.

- Кажи ми какво, синко лe,
За теб да сторя, горкана,
Когато и от татко ти
Имане не ти остана?

Овците - мъка отгледна -
През гладна зима измряха;
Нивето наши хубави
За борч-давнина земаха!

XIV.

Бръшлян се вие през дола
По тънка кръшна топола:
Бръшлян я милно поглежда
Топола върше навежда.

Вятър ли над тях зашъпне,
Техний лист сладко потръпне;
Капки ли от дъжд заплискат,
По-крепко те се притискат.

XV.

Лист листили два ясена зелени;
Под ясени три извора студени;

На извори три девойки
Редом бели платна белят,
Три девойки - яснопойки -
С въглен-очи стрели стрелят.

Рудо стадо овчар към тях подкара
От бърдото с медената цафара;

Па въздъхна: „Хе, ти младост!
Хе, ти, мое златно време!
Ей девойки, лепа радост,
Коя от вас ще ме вземе?”

Нагазиха три девойки водата,
Задръстиха по-чевръсто платната.

Спря се овчар да ги чака;
На бял камък край тях седна;
Кривна над чело калпака,
С едно око ги погледна.

Хладна вода девойките пръснаха,
Па така се нависоко присмяха:

„Овчар, байо, ний не щеме, -
Овчар в село не живува.
Иди друга да те вземе,
В къщата ти да кукува!”