(Милан Ферко и Елисавета Багряна)

Бибиана Кошовска

Преди време, когато бях още лектор в София и тъкмо бях завършила „пътуването си” по третия поетичен мост между България и Словакия, един от тези, които си бях набелязала - мостът, свързал мисълта на Багряна и Ян Смрек, телефонът ме секна. Братислава! Моят професор Емил Кудличка.
- Знаеш ли, Бибко - каза ми той - и Милан Ферко е превеждал Багряна!
Ново предизвикателство, нова творческа радост… да проследя мисловните, емоционалните движения Багряна - Смрек; Павол Хоров - Багряна; Димитър Стефанов - Ян Смрек. Имаме въпрос, нямаме отговор. Само няколко дни на нетърпение и любопитство в очакване на преводите.
Ето я пак Багряна на словашки. Отново чета:… Moja piesen, Zivly, Zivot, z ktoreho som chcela mat bazen, Seizmograf srdca, Penelopa XX. Storocia… Макар и толкова познати, стиховете вече са придобили нов дъх след съприкосновението им с вълнението и умението на Милан Ферко. И отново се породи стар въпрос - защо именно той и защо точно тези стихотворения. Той не може да ми даде отговор, остава тогава единствената възможност да го потърся у себе си. Да си обясня неговите предпочитания пред моите собствени… Така започна моят четвърти поход, моята четвърта радост, а бях решила, че е настъпил моментът да кажа сбогом на Елисавета Багряна.
Още в началото на преведения свитък е едно от най-знаковите стихотворения на Багряна „Стихии”:

Можеш ли да спреш ти вятъра, който идва от боазите,
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло…
Можеш ли да спреш ти мене, волната,
скитницата, непокорната…

Още в първата книга Багряна бърза да ни разкаже всичко това някак спонтанно, на един дъх. Въпросът „можеш ли”, който се повтаря три пъти, създава необходимото напрежение, постигната е някаква градация, за да се стигне накрая не до отговор, а до повторения за четвърти път въпрос „мене как ще спреш” …akoze ma skrotis?… Този стремеж, характерен за цялото творчество на поетесата, явно е увлякъл и Милан Ферко и всички други, вгледали се в поетичния свят на Багряна.
Отбелязвам с малко закъсняло учудване, че Павол Хоров не е включил в преводите си стихотворението „Стихии”. Zivly.
И така отгръщам страницата на превода на „Моята песен” - Moja piesen от Милан Ферко от „Вечната и святата”. Изповедта продължава и тук, но сега е изказана малко по-прикрито, като молба: „Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,/ която не плашат вълните пенни и смолни/ по тях да направим една безкрайна пътека,/ да стигнем небето, да стигнем чайките волни.”
Ach, vezmi ma, veslar, do svojho lahkeho clnka,/ co nehlucne kraja tulave vlny smolne,/ tak akoby sme sli odtial az k vysinam slnka,/ tak akoby sme sli predhanat cajky volne.
Стремежът вече има по-далечна, по-висока цел - там, където чертаят пътя си чайките бели.
Автобиографичността тук се слива с биографичността на „малката родина” с песните, изпяти от моми и момци на сватби, седянки и помени за черната мъка на тази черна земя, в която и върхът и морето са като нея черни. Смятам, че Милан Ферко е успял да преведе почти буквално текста, спазвайки и ритъма, и стила, и онази тръпка, така характерна за всеки ред на Багряна. Следва един тежка въздишка: „Живот, който исках да бъде поема, … Исках”. Zivot, z ktoreho som chcela mat basen… Chcela… Минало свършено време. Читателят е провокиран да бърза, за да разбере какво толкова се е случило, каква е тази горчивина за не сбъдналото се.
Струва ми се, че така нетърпелив и любознателен е бил и М. Ферко при този свой избор. Понякога човек се чувства самотен и чужд, дори и в родната си страна. Такива мигове той е склонен да ги превръща в равносметка, „да прелисти набързо ситно изписаните листове на миналите дни” …Dokial cakam na posledny vlak… chcem prelistovat narycho, ako v adresari, husto popisane listy minulych rokov… и да си зададе въпроса „има ли човек, който наистина да се е поучил от преживяното?”… Отново реторичен въпрос. Тук авторът сам чете биографията си и с болка споделя може би неочакваното и за самия себе си желание: „Да можех с клечка кибрит да изгоря натрупаните минали дни”. Keby som mohla jedinou zaplkou spalit nahromadene minule dni… И пак вместо отговор на зададения въпрос, тук идва едно малко тъжно самопризнание:

Ех, ако е вярно, че всеки сам кове съдбата си,
аз излезнах лош ковач на своята.

След това самопризнание идва споменът, който никога не се е превръщал в тегоба - споменът за майката, а и с него и най-чудесното усещане: „знам, целият свят да викне против мене, едничка ти не ще повярваш”.
Който познава житейския път на поетесата и безбройните нападки срещу нея по най-различни неправдоподобни поводи, лесно би разбрал скритото в тези редове.

Viem, nech cely svet sa na mna obori,… a nech vsetko zle je pravda… nech by som po krk uviazla do hriechov a smutku… ty jedina neuveris…

Дали Ферко е прочел написаното за Багряна от всички добронамерени и недобронамерени автори?! Не знам. А може би не му е било нужно. Той си я е откривал сам, чрез написаното от самата нея. Подбрал е просто това, което е почувствал като най-важното и най-значимото.
Ето „отплатата” за верността към майката: „помни ли те в миг сърцето ми, става чисто сърце на твоето дете.” A ked ta sominam, obrazu sa mi srdce znova stava cistym srdcom tvijho dietata…
Изповедта продължава с познатата вече категоричност на „свършеното минало” - „и аз можех да имам… всекидневните радости”, „младостта ми да минава по асфалтиран път”, а „на старини - лениви дни на припек”, „но…” В това „но” се побират всички пориви „заблуди, илюзии, миражи, измами”. И все пак контраст - „вървя и пея, замоочкваща, излъгана, потресена”, „смея се и плача, като помисля какво чаках и какво дочаках. ‘Smejem sa a placem, ked si pomyslim, co som ocakavala a coho som sa dockala… Има го язвителния смях на Мефистофел, но я няма бялата лилия на Благовещението, защото вратата е там. През нея са влезли двамина, но жената е излезнала сама.
И все пак? Това нейното „все пак”, което я кара да направи и другата равносметка - да си зададе още един изключително важен въпрос: „кажи ми чия съдба, с чии години на зимно благоденствие би заменила миговете на екстаз и сънища?/ За кой дворец би дала волността на пътищата?”
Дочуваме сякаш пак „мене как ще спреш?” - още повече, ако имаш „сигнал. Отворен път”, което си е просто предизвикателство - „Върви!” Signal. Volna cesta. Chod! Мисля си, че и Милан Ферко си е поставил именно такава цел - да се превърне в спътник на тази невероятна жена в нейния вървеж, в нейния летеж „през черни води и земи, към небеса и птици”. Или както си бях позволила да кажа преди време - „през радости и болки, през унисони и контрапункти, през светлосенките на нейния черно-бял календар”, за да си я представи в нейния най-точен образ.
Преди последната в преводите на Ферко „изповед” още няколко въпроса огромни телескопи и сеизмографи дешифрират земята и вселената, но има ли друг, с когото да преслушаш душата на вървящия до теб? С каква механика да проникнеш в небосвода на мислите му? Как да измериш безбройните чувства? Тревожните въпроси на търсещия, неспокоен човек. Защото край теб освен всичко може би лети онзи страшен автомобил, който може да сложи край на всички пориви, търсения и въпроси.

Vodis cloveka… kraca vedla teba, pracuje, hovori… akym pristrojom vyskumas jeho dusu?
Ako precitas meteory v jeho mysli?
Ako vycislis vychod nadeji, uplnok vasni, zatmenie zialu, hlbku rozcarovania.
Ako zmerias… biedne ludske srdce…

Uhanajuce auto… cierne, ligotave, luxuzne… Vykrik a clovek zostava leza? na dlazbe nahoda, povedia… premavka sa zastavuje na okamih…

И в края на преводната поредица - едно от най-бунтарските стихотворения на поетесата, на жената, на човека:

Не съм аз древноелинската Пенелопа….
Аз мога да обичам…
Аз мога да страдам и да преодолявам страданието.
Аз мога да изгарям от болезнения спомен и да летя напред…
Аз мога да откривам примамливото в живота,
дори когато той не е бил мечтаната поема, но… (Отново това категорично „но…”)
Не съм аз…
Твоята любов ми е нужна тук до мен! Ja ju chcem citit tu, zivotom pulzujucu… piatmi zmyslami, co nam dal zivot…
И не с бегли кратки щрихи, а със своя категоричен замах Багряна завършва изповедите си в преводите на Ферко.
Едва ли е събудил учудване фактът, че „Моята песен” и „Пенелопа” са преведени от двамата словашки поети - Павел Хоров и Милан Ферко. Да си ги припомним:
Първото - споделеният порив за път, за летене през трудни вълни
Второто - категоричният отказ от покорно уседнало очакване.
Първото - изповяданата обич към родината.
Второто - готовността за отказ от „разнесената любов”.
Първото - успокоението, че по пътя си човек няма да бъде сам - под краката му ще бъде поне леката ладия, а до него водачът лодкар.
Второто - през приливи и отливи „о, поемете ме безбройни пътища”.
И тук, струва ми се, че може да се открие отговорът на въпроса защо Милан Ферко е превел стихотворенията на Багряна и то точно тези. Разбрал е, може би, че чрез тях най-лесно и бързо би могъл да представи един безкрайно интересен български поет на своя народ (словашкия). И нека призная - аз не познавах добре неговия вътрешен свят. Сега през този негов избор се доближих и до него самия. Разбрах какво го вълнува, какви мисли изпълват неговите часове и възхитата му пред бунтарството на една жена.
За себе си знам (именно, защото съм жена), че Багряна завинаги ще остане мой истински приятел, който ще ми дава смелост, самоувереност, способност да откривам радост и в най-обикновените неща, защото винаги ще чувам „животът е свиден и примамлив, дори когато като твоят е безкрайно пуст и тъжен.”
И съм сигурна още, че веднъж приел мислите и веруюто на поетесата, в трудни мигове или просто в предсънните си часове Ферко е протягал ръка към нейните книги, за да чуе отново нейния спокоен мъдър глас. Искам да вярвам, че още много и много ще бъдат поетичните мостове между България и Словакия, че към тях ще извиват снага и други в най-различни посоки (художествени, музикални и т. н.). Нови млади хора ще ги съграждат, за да пренасят по тях своите мисли и устреми, своя покой и страхове. И че някой друг щастливец ще разкаже след време за тях с моето днешно вълнение.