Стефан Аврамов

Из книгата „Орлите на Бабуна”

Октомврийска привечер край брега на лазурна Преспа. Първият сняг бе навалял на едри парцали. Снежната покривка на хълмовете почна да посивява и се стопи. Слаби слънчеви лъчи проблясваха тук-там между грамадните каменни блокове, разхвърляни край брега, оцветявайки бялата премяна на земята, и бързо се изгубваха в необятната шир на езерото.
Слънцето се скри зад Галичица планина. Изведнъж тежко мрачно було замени полуздрача и край езерния бряг зацари непрогледен мрак. Яснецът тържествуваше злорадо.
Купчина въоръжени младежи стануваха низ каменните блокове. Говореха тихо, споменаваха имена на хора и местности; разговорът ту намаляваше, ту се увеличаваше, преплиташе се с вечерника и се губеше в езерото.
- Време е да отплуваме!… - рече войводата, изправи се и се заслуша в плисъка на вълните. - Тази вечер трябва да преплуваме Голяма и Мала Преспа.
- Е па, щом кажеш, войводо, ние сме готови, - отвърна един млад селянин-чунар.
- Трябва да осъмнем във височините над Лък, Мала Преспа.
- Готови сме, войводо, - рече чунарът и се упъти за брега.
Безумна радост бликаше по лицата на осемнадесетте бранници от Преспанската чета. В ранни зори те щяха да бъдат в леговището на легендарния юнак Митре Влаха. Канеше ги той да му се притекат на помощ в предстоящата борба с андарти.
Три големи чуна бяха готови да отплуват. Скочиха ловко по шестима бранници в чун. Чунарите отвързаха въжетата от котвите, със сръчен удар отделиха чуновете от брега и те плъзнаха по тихата вода на езерото.

* * *

Нощта е тиха, лазурна. Небосклонът бързо се обсипа в безброй трептящи звезди, които със своята бледоматова светлина упътваха чунарите. Плискането на вълните всред нощния покой наподобяваше вълшебната музика, дирижирана от великия майстор - природата. На небесния лазур се показа луната, осветлявайки нощния поход на “флотилията”. Фееричната лунна нощ развесели всички. Вмиг екнаха хорови песни.
От безспирното блъскане на лопатите се образуваха водоскоци, пръскаха се над чуновете като бисерни гирлянди и оросяваха сияещите лица на нощните бродници. Пред напрегнатия взор в лунната нощ, от рефлексия, в тихо надигащите се талази се очертаваха фантастични картини: ту една, ту няколко лодки се появяваха на хоризонта и изведнъж се гмуркаха във водната стихия, ту изкачаха над водата и наново потъваха.
- Нощната стража на Самуила бди над нас, - каза някой.
- Кой?… кой?… - запита някой.
Косата на Дуко настръхна, наежи се. Той побърза да се свре между бродниците.
- Що ти е, Дуко? - запита Крачолов и бутна някой с краката си. - Самуиловите стражи ще ни сакат паспорт, а? Шо ке кажеш!
- Разтресе ме!… пуста малария, пуста опустяла!… - каза Дуко и се свря в краката на бродниците. Весел смях, смях до насита разтърси първия чун. Челото на суеверния Дуко заблестя от едра пот.
- Ето и Нивица! - каза един от чунарите.
- Шо? Шо велиш?… - запита Дуко, изправи се прав и суеверният страх изчезна вмиг.
Забелязаха се силуетите на купчина хора край брега. Чуновете спряха, задържани от нивичани. Радост бликаше по лицата на посрещачите. Размениха се братски целувки в светлата нощ, заизваждаха се тютюневи кесии, след малко огнилата заиграха и в устата на бродниците светнаха цигари. Стискаха се мъжки ръце, прегръщаха се братски и с благи думи се разделиха.

* * *

Малка почивка при остров Ахил. Чунарите се смениха и чуновете се плъзнаха всред разярената водна стихия.
Неусетно луната се скри в летящите облаци, звездите изчезнаха от небосвода и настъпи непроницаем мрак. Ударени от водовъртеж, чуновете се пръснаха на три страни, но опитните чунари пак ги прибраха на една линия. В борбата с водовъртежа и чунове, и пътници се обляха с вода. Яснецът злорадо тържествуваше. Чуновете се подигаха върху вълните и с бесен устрем потъваха в низината, подигаха се отново върху разярените вълни. Всички се държаха здраво за чуновете… сякаш увиснаха във въздуха. Смут настъпи всред пътниците, а чунарите се подсмиват и блъскат греблата.
След избягване опасността, чуновете се понесоха спокойно и бързо настъпи опомняне. Дълго се води разговор все около дъното на езерото.
- Що ни трябваше да се качваме на дърво без корен? - се обади Крачолов, поглеждайки из под вежди Дука.
- За малко щяхме да налапаме пъстърва на дъното, а? - му отговори Дуко, който минаваше за най-страхлив.
- Кое би избрал, Дуко, - се обади друг, - рибите ли да те изядат или андартите да те уловят?
- Хиляда пъти е по-добре рибите да ме изядат, но на лукавия кир Яни пленник да не бъда, - отвърна сопнато Дуко, като си стягаше пояса и гледаше към небето.
- Сега, като преминахме страшното, дрънкайте, братя, колкото ви глас държи, - обади се един от чунарите, който дотогава усилено гребеше.
- Внимавайте, - заговори друг чунар - ще отбием чуновете вляво, после пак ще свърнем… не бойте се, момчета… Стари рибари сме… няма да ядем пясък… друга работа ни чака!…
Шегите опомниха всички. Някои почнаха да се срамуват от минутната уплаха и дръзко да говорят и се присмиват един другиму. Всеки искаше да прикрие своята уплаха, приписвайки я другиму. Но оправданията на някои внесоха всред пътуващите радостно кикотене. Така времето летеше неусетно.
- Ето на!… близо сме при Лък, - извика радостно един от чунарите. - Ако се не лъжа, виждат се вече хора на брега.
- Да!… да!… Виждат се… виждат се… виждат се, - извика ухилен Дуко, застанал на носа на чуна.
Всички се надигат и отправят поглед към брега. Там вече ясно се виждаха очертанията на неколцина люде, чуваше се глух, неразбран говор. Един от тях стоеше настрана от купчината и се взираше към чуновете. Изведнъж той силно извика:
- Вляво, бракя, вляво!…
- Ти ли си, Германе? - се провикна чунарът от първия чун, който беше познал гласа на викащия.
- Аз съм… аз… карайте малко вляво до скалата!
При наближаване брега, “флотилията” спря; неколцина селяни нагазиха във водата, закачиха с въже първия чун и за миг той бе изтеглен на брега. Един след друг изтеглиха и останалите два чуна.
Бродниците скочиха от чуновете, посрещнати с прегръдки и целувки от селяните. Те чувстваха, че тези въоръжени хора са им мили и близки, готови и живота си да дадат за тях. Бързо всички насядаха на брега, запушиха цигари и почнаха да се споменават имена, провикваха се, смееха се и забравиха преживяното през нощта.
Но оживеният разговор бе прекъснат от очакващия бродниците пътеводач.
- Хайде, бракя, да вървим, - рече той. - Всички сте изморени и мокри… Ставайте да не простинете!… Хайде, бракя, нека по-скоро успокоим нашия Митре… към Буковик ни чака той!…
Макар и уморени, щом чуха, че Митре чака, надигнаха се бродниците, простиха се братски със селяните и тръгнаха. След малко те се изгубиха в тъмнината. Селяните също се отправиха към селото, като се стараеха да направят това незабелязано, защото пристигането на Преспанската чета трябваше да се запази в пълна тайна.
Брегът опустя. Езерото забуча наново, див рев се понесе към скалите, сякаш изказваше съжаление, че не е могло да погълне тези нощни бродници, които се одързостиха да прекосят водите му дори и в тъмната страхотна нощ.

* * *

Приказно красива беше романтичната епоха на четнишкото движение. Костурско, най-южният предел на македонската земя, представляваше чиличен щит, който спираше безспирния напор на елинизма. Не бяха се изминали още две години от кървавата Илинденска епопея; не бяха още заздравели раните на наболялата и разкървавена народна снага, а жестока борба се водеше вече на два фронта.
Чудно красивите селца и градчета, скрити в пазвите на планинските усои, излъчиха из своите стрехи цял низ чутовни витязи. Като неугасим факел, всред тоя низ от загинали в бран смели войводи, блестеше рошавата фигура на Митре Влаха.
Романтичната епоха набеляза с огнен знак и тоя неук пастир, вдъхна му неугасим борчески дух и го направи верен страж народен.
Израсъл в низините на раята, изпил до дъно заедно със съселяните си горчивата чаша на страданията, още с първия си подвиг - наказанието на един страшен кръвопиец - той вмиг израсна като великан в очите на стари и млади.
Бдеше той безспирно ден и нощ над поробения народ. Надвиснеше ли опасност над някое село, с вихрен набег той се явяваше, внасяйки страх и трепет всред андарти и золумджии, а радост за народа. Денуваше ли тоя планински страж край някое село, и стари, и млади спокойно се отдаваха на мирен труд и звънка родна песен се понасяше низ ниви и ливади, низ гори и долини.

* * *

Зазори се вече, когато бродниците пристигнаха към мястото, дето трябваше да намерят Митре. И изведнъж по зигзагите на една стръмна пътека, проточила се като смок, из гората се показа рошавата глава на смелия войвода Кършаков. С луд набег се спусна той по стръмната пътека и сърдечно посрещна скъпите гости. Радост бликаше по лицата на бродниците, когато видяха между тях този пламенен младеж, за когото тъй много се говореше. Но радостта при все това не беше още пълна. Не бяха видели самия Митре. Кършаков бърже поведе младежите, които, като диви кози, неуморно тичаха след него по козята пътека, докато пристигнаха на една голяма поляна, обградена отвред с девствена букова гора. От края на гората изскочи строен, мургав човек с гъста сбита брада и голяма рошава коса. Всички тутакси се сетиха, че това е самият Митре.
- Е, бре преспанци… хайде, бре бракя, откога ви чекаме!… - прозвуча мощният му глас в чистия утринен въздух в тая дива гора. - Аз се изплаших да не би да ви е прибрал цар Самуил в подводния си сарай!… Е-хе-хей, дяконе, ако ви виждам сега овде, колко ли молитви си изчел, а?
- И без петли се съмва! - закиска се дяконът и пръв се прегърна и разцелува с Митре.
Зад него се показа из гората тих младеж с мечтателен поглед комуто прилягаше повече да бъде ръководител, отколкото войвода. Изтичаха всички и прегърнаха Пандо Кляшева. После всички се събраха на една купчина и сърдечно се разцелуваха.
Митре с проницателните си очи внимателно оглеждаше пристигналите младежи, сякаш искаше с поглед да измери силите им. И изведнъж, като се поотдалечи от купчината, плесна с ръце и извика лудо: - Ей мори, даскале, от кай ги намери овия левенти момци, - приближи се и един по един ги заблъска по гърдите, като се смееше и едва прикриваше възхищението си. Искрен смях заля гората, прелетя през върхарите и отекна в Мала Преспа.
Едва що поседнал, Митре се надигна, спусна се към двама четници, които изскочиха из гората с издялани дървета, пое ги от тях и набързо сглоби чакрък. Върху чакръка поставиха заклани и почистени вече агнета и въртейки чакръка над буйния огън, Митре запя дива и радостна песен. Докато се печеха агнетата, купчина младежи наобиколили Кляшева, слушаха неговото пламенно слово за безсмъртната идея за свобода и добруване. От време навреме Митре надигаше глава и питаше:
- Стига ли са, а? - сочейки печащите се агнета.
- Та това са само за мен, а?! - рече дяконът.
- За тебе… за тебе!… - весело и бързо говореше Митре с вирната глава.
След малко настана пълна тишина, защото устата на всички бяха всецяло заети с разкъсване, дъвчене и облизване - най-важната работа в тоя миг. Като излапаха всичко, хайдушката трапеза се дигна, образуваха се няколко купчини и табакерите минаваха от ръка в ръка. Едни лениво пушеха, други отидоха да сменят постовете, а повечето налягаха около огньовете, за да поспят. След малко на поляната всичко утихна, само хъркането на някои спящи се долавяше.
Митре, грамаден и разнежен, обикаляше спящите и внимателно ги завиваше с гуните. После се отдели настрана, запуши лула и с тъжна усмивка загледа спящите, сякаш виждаше във въображението си бягащите андарти, подгонени от тия неспиращи се пред нищо витязи. Той устреми поглед към Желево и после към Псодери и извика заканително:
- Ой мори, бесно куче, жив ке те уловя, - нервно задърпа къдравата си брада и навлезе в гората.

* * *

Стопиха се първите снежинки от настъпилия топъл южен ден. Извиха се кръшни хора от ранни зори. Хорови песни огласиха гъстата гора. Пееха младите безспир, без умора, целият ден.
Слънцето клонеше към заник, обливайки с огненото си зарево лазурните брегове на Мала Преспа.
Гледайки тоя необикновено кърваво-червен заник и зорко наблюдаващ билото на планината, с присторена шеговитост Митре се обърна към тревожно веселите младежи и рече:
- Кръв ке падне тая нощ, момчета!… Вижте слънцето… ке ги изтепаме андартите… Жив чоек не треба да излезе!… Айде, мори, дяконче, благославяй, айде мори, че гледам ония в Желево се размърдаха.
- С овая ке ги благославям! - рече дякон Евстатий и вдигна пушката нагоре.
Момчетата се разсмяха, но все пак гледаха пронизителните очи на рошавия горски страж, в който сякаш искаха да прочетат скорошната си съдба.
Изведнъж Митре тревожно свали далекогледа, който досега не сваляше от очи и строго заповяда веднага групите да заемат определените им места.
Шеговитостта му изчезна. Младежите неволно се покориха на достойния харамия и за миг се пръснаха.

* * *

Зачуха се пушечни гърмежи откъм Оровник. Стотина андарти обкръжили селото, после предпазливо навлезли в средището и един по един заловили набелязаните от желевските и псодерски гъркомани дванадесетина селяни, които поставили вързани на селския площад.
Жените и децата, разбрали страшната напаст, която ги налетяла, с писъците оглушават околността, излизат на улиците, сриват се в къщурките, събират се някъде на купчини и съвсем забъркани обезумяват от ужас. Някои по смели старци и баби се явили пред андарта Василакис Лахтарис и просили милост за заловените и вързани селяни. Без да им обърне внимание, той се приближил към вързаните селяни и с ехидна усмивка им заявил, че ще изгори цялото село, а тях ще избие най-после, за да видят къщите си в пламъци и смъртта на децата си. Окуражен от безпрепятственото заемане на селото, Лахтарис с явно доволство и надменност питал пленените:
- Е-е-е!… Къде е Митре?… Защо не дойде да ви отърве, а?!… Страх го е, а?!…
Андартите дълго време продължавали да хулят Митре и злобно да се подиграват с пленниците. Вдъхновени от леката “победа”, те се отдали на пир.

* * *

Бавно се разстила полуздрачът в планинските усои със своя сребърен покров. Заромоля ситен дъжд и скоро тежък здрач обви с мрачното си було покрусеното село. От време навреме се дочуваха викове на андарти и женски писъци.
Изведнъж лумнаха огньове в четирите краища на селото. Горяха тайно приготвените още през деня огнени клади от дървета, папрат, чемерика и сено. И селяни, и андарти са в почуда и изненада. Купчина андарти обкръжават Лахтарис, който, в пълно неведение и уплаха, дава нареждане на неколцина да разберат какво означават тези огньове. Но никой не мръдва от мястото си.
В тоя страшен миг, като гръм от ясно небе се понесе мощен глас:
- Стой!… Не мърдай!… Тука е Митре!…
Не стига това. Два залпа от манлихери и трясъкът на няколко бомби внесоха страшна суматоха в забърканите и без това андарти от присъствието на Митре, но в миг видяха и десетина трупа. Ала изненадата беше за миг. Като подплашено стадо овце, захвърляйки раници и гуни, андартите се впуснаха на бяг, но се натъкнаха на поставените засади, отдето бързо щракаха манлихери. Настъпи пълен смут. В тъмната и злокобна нощ, бягайки от една засада, андартите се натъкваха на друга, отдето ги посрещаха пушечни залпове. От някоя къща се зачу паролата “Крит” и последва отговорът “мит”. Търсейки се един друг, андартите безспирно се провикваха “крит - мит, крит - мит”, което в бързото и тревожно произнасяне се дочуваше “Къде е Митре?… Къде е Митре?…”
Мислейки, че андартите търсят него, Митре Влаха се провикна с победоносен глас:
- Елате овде, бре елиникос, овде е Митре!
Зачули неговия мощен глас, андартите за миг престават да произнасят паролата и като пилци се разбягват низ планината.
Турска потеря пристигна в помощ на андартите, щурмовата група бързо освобождава пленените и вързани селяни, предава им братските поздрави на Митре и напуща селото.
На горещата благодарност на селяните, Митре през сълзи отговори:
- Що ни е по сила, ще го правим за нашите бракя, - и с твърда стъпка пое билото на планината, последват от петдесетина бранници.
И когато румената заря заля с розови багри планината, а тъмнозелените езерни талази се лудо преливаха към брега и се връщаха с бурна ярост, бродниците стануваха в планината над с. Псодери.