ЗA „ТОЗИ ШЕПОТ В МЕН КЪНТИ” НА АНИТА КОЛАРОВА
„Душа - като стаена перла
в черупката на речна мида…
Позакъснях - да я намеря,
но доживях, за да я видя…”
Всякакъв опит да се говори в проза за книгата „Този шепот в мен кънти” на Анита Коларова се оказва дяволски мъчен.
Когато дисекцията на чувствата е претворена в кристални образи, те отекват у всеки по своему и не подлежат на обобщения. Разголена до съвършенство и откровена до ранимост, поетесата постепенно завладява читателя и го превръща в свой изповедник и довереник, кара го да съпреживява с нея и любовта, и радостта, и болката, подредени в осемстишните станси:
„Въжето на лъча ни свърза
с прозрачен възел към безкрая…”
Ето как полупроводниците на космическото приобщаване, с което е заредена поезията на Анита Коларова, ни свързва с вечността, сама по себе си носителка на душевното начало.
Нейната героиня се задъхва от любов и страдание, но остава достойна на недостъпния си пиедестал, сътворен от музите само за нея. По такъв начин земното и небесното зазвучават в хармония, докато се улови първият признак на лъжата, която ще се усети като тъпа болка по флуидите на сърцето…
Книгата е ключ към един загадъчен свят, до който малцина са се приближили. Завиждам им.
