ЧЕШМИ
Гроздето се обра. Не остана дори баберка, а на двора рояк косове вдигат врява до небесата. За пръв път в нашия двор има такава инвазия. Докато те кълват нападалите шишарки от кипариса, котаракът ги наблюдава, примижал на есенното слънце.
Най-хубавото време. Горещ есенен ден. Изобщо не личи, че е есен. Листата на лозниците блещукат в зелено и хвърлят сини сенки. Една богомолка е застинала в цветето на червената роза.
Миг свободно време. И в този миг - среща с времето, с което съм в надпревара. Мога да видя красотата, да чуя музиката на земята, да усетя нежността на полъха.
Имам време. Обувам спортните обувки. Тръгвам. На запад, да догоня слънцето, докато не се е скрило. Долът със селската чешмичка. Докато приближавам, чувам неясното й бъбрене. От единствения й чучур щедро се излива водата. Бълбука. Пени се. А на коритата се вълнува зелен мъх, сякаш халище пере. Бистра вода. Бърза, бърза… Говори, разказва нещо. Слънцето е силно. Грее душата ми, а чешмата ми разказва, пее, бърбори, ври…
Тръгвам. Чешмата затихва.
Сенчеста, чакълеста уличка. Наближавам „Горчивата чешмичка”. Два кълвача си предават съобщение. Чешмичката…. И тя говори, но някак леко, по детски. Сядам на пейката, пред нея каменна маса. Необработена колона като от римски покои. Слънцето не бърза да си отива.
Слушам чешмичката. Говори на пресекулки, тъничко, тихичко. Унасям се. Струва ми се, че виждам сляпо момиченце, изгубило се в пустошта и гълъб, който каца на рамото му. После размахва крилца пред лицето на детето, а то следва полъха. Стигат до камък, който плаче. Гълъбът взема вода с крилата си, пръска в лицето на момичето и то… проглежда.
Пустотата я няма. „Горчивата чешма” - сълзите са горчиви. Вкусвам прохладата, плисвам изморените си очи. Вслушам се в морза на кълвачите.
Вървя, вече се смрачава. Мисля за чешмите. Всяка говори различно…
17.10.2012
