Никола Инджов

Вече четвърт век чета и препрочитам страници от Елена Алекова - поезия, проза, публицистика, краезнание, литературна критика. Толкова многостранен талант нерядко се появява в нашата духовност, но рядко се реализира пълноценно и дълготрайно. Навярно многожанровото творчество поставя чувствителността на даровитите жени паралелно с мъжките склонностти към епично възприятие на света. В случая имам предвид прословутата духовна връзка на Елена Алекова с Николай Хайтов. Очевидно той е неин закрилник и в книжовността, и в гражданското поведение на личността. При това в специфичното, сложното, многопосочното, противоречивото обществено пространство на патриотизма. Родопският оттенък тук води до обстоятелството, че отрицателите на изконното българското родолюбие се опират на религиозни и етнически аргументи - инструментариум на конюнктурна политика в региона не от вчера и не от днес. Ето защо личната съдба на Елена Алекова предопределя проблясъците на нейния талант, тя пише това, което изживява като родова памет, като отклик на време разделно - и в края на краищата като израз на неповторимо дарование. Тя е единствена сред връстниците си, а времето вероятно ще я покаже единствена и в по-обхватни периоди.
Няма да скрия, че и в настоящата книга на Елена Алекова откривам твърде сериозен опит за концептуална поезия, след като познавам почти всички предишни нейни стихосбирки, съставени на принципа на антологията. Отбелязвал съм за себе си силните страни на нейното стихотворчество, усещал съм света, който поетесата носи в психологическата си глъбина, но не съм предполагал, че един ден тя ще стигне до езотерична идея за възможния разпад на времето. Още в стихосбирката си „Дете на Бога” поетесата постави метаморфозите на лирическия герой в епоха без календари и часовници. Нито сезонните пейзажи, нито социалните жалони определяха там тематиката. Показателно за това бе стихотворението „Човек” с епиграф, който гласи: „Какво исках да кажа на един скитник клошар. Прозрях го през синята тъга в очите му”
Сега Елена Алекова продължава със същата методика да извисява тематиката на почти всяко стихотворение от конкретната реалност към някакъв неизказан, но емоционално доловим контакт с почти вселенски измерения на човешкото съзнание. Това именно придава концептуална цялост на въобще на нейната поезия. Защото разпадът на времето е може би разпад на обществото. И по-навътре - разпад на личността…
Ако това е така, то ние всъщност ставаме свидетели на един нов етап от развитието на Елена Алекова. След тази констатация съм длъжен да кажа, че новият етап започна наистина с нова по качество книга - „Дете на Бога”, която навремето определих като най-добрата стихосбирка на нашата авторка. Не съм сбъркал, моите благожелателни предсказания се сбъдват, защото в книгата, която разгръщате, все пак не отчуждението от живота надделява като настроение, като мисъл, по-скоро поетесата не се отдалечава от живота, а се приближава към него. Въпросът е от каква посока и към какъв живот.
Мистифицирането на личната съдба като генетично предопределение е характерно за поетите от всички поколения. Житейският израз „Аз ида от…” при редица автори се е превърнал в лайтмотив. „Аз ида от тъмните чуки…” - писа Асен Разцветников, същия стих в почти същия словоред можем да намерим преди него у Кирил Христов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, а след това - у мнозина съвременници, та дори у автора на „Ида от себе си. Отдалеко…”. Изглежда чувството за човешка глъбина поражда чувството за разпада на времето - поне това е продължителната еманация, която Елена Алекова излъчва със силно самостоятелното си творчество.
Доказателствата за тезата за възможния разпад на времето никъде не са в пряк изказ, поезията има тънки сечива, но навсякъде се чувства онова състояние на духа, което ме кара да мисля, че разпадът на времето е зародиш и на тази книга. Той е закодиран емоционално, а не логически. Бодлер писа, че времето „живота ни изяжда, гризе, гризе сърцата и… зъл, навъсен враг! - от нашта кръв расте и крепне с нова жажда”. Владимир Соколов: „Не ми е жал за времето, да си отива то!” Между французина и руснака, т.е. между чувството за време и чувството за вселена, ако имаме предвид различните начини за бягство от времето (екстаз - във Франция, мистика - в Русия), между своето вчера и своето утре е Елена Алекова, почувствала се вече рожба на единствения космически елемент, неподвластен на времето - Бог, Отецът, Всемогъщият.
Пътят на Елена Алекова към подобна метаморфоза на избрания от нея демиург започва отскоро и някъде от допирните точки поне на две литератури, които тя познава, и с които е препълнена - българската и руската. Нека не забравяме, че нашата авторка разполага с талант, който й предоставя постоянно възможности за нов избор. Тя безпрепятствено се посвещава на художествената проза, на научното изследване, на есеистиката, на публицистиката, на преводачеството на поезия. Образованието й в София и Москва силно я отличава от самородните графоманки, които изписаха целия стратегически резерв от хартия за домакински стихосбирки. Както и да е, държа да отбележа литературното знание, с което несъмнено разполага Елена Алекова, като неин почти безпогрешен самокритичен критерий.
Пътят, по който е тръгнала Елена Алекова, е безкраен, но по тоя път може да се върви до последния миг, до последния стих. Струва си!
И какво е всичко това, ще попита някой.
Това е Родопа в нея - ще отговоря аз. Всеки народ на света, всеки човек има своя свещена планина. За Елена Алекова това е Родопа - нейната люлка, нейната висота, нейната твърд, нейният език, нейният възвръщаш се Бог. Бих прибавил към тези определения още едно - древните шумери са приемали планината като Яйцето на света.