САЛОМЕ
Предтеча бил той! На кого предтеча?
И тия скитници без дом, без път,
По улици кат сенки що сноват -
На техни идол ли е той предтеча?
И мойта кръв тъй младостно кипи,
И мойта плът безплътни да търпи?
И аз, пред него ази да застана,
Снагата ми кат ден пред него да лъчи,
Със жар ръка ръката му да хвана,
И жад очи да впия в негови очи -
И той, ръце към мене той да не простре,
И хубостта ми стръвна да презре…
Викнете, моя плът и моя кръв,
Ревете като гладен във пустиня лъв
От отчаяние и злоба -
И от безсилие пред роба!
Какво съм аз? Жена съм аз. Една жена,
Но тъй ли като тези в пустата страна?
На страстна пролет аз съм първи цвят.
И в тоя свят аз имам своя рай,
И своя ад аз имам в тоя свят.
Под моите приищевки цял народ ридай…
А тоз предтеч хаплива духна зима
В градината на Иерусалима…
От мраз се свиват моите меса,
Пълзи по кожата ми бръмбар гаден,
Ах, ето тръгнал скелет със коса,
Повел след себе си рой смраден
На нови идоли…
И още, и сега,
Валерий, мой поклонник и слуга,
Стоиш и не изтегляш ти от ножницата меча.
Да отсечеш главата на предтеча?
Сви устни тя. Безмълвен слязна роба
Със тъпи стъпки. Целия чъртог
Запря да диша. Ссът! Като прокоба
През маранята иде хленч. Заплака
На Саломе в душата сетни бог
На таз безплодно страстна злоба.
И сякаш всичко своя край зачака…
Ха! Ха! Ха! Ха!
Това отровни плод е от греха…
Хаха! И смях и грях за смях, и яд…
Пустей и моя рай и моят ад.
И стине мойта кръв, плътта отпада,
Със блюдкав сок полива ме досада,
И още ли не бликват тез сълзи!
И гръм не тресне да ме порази?
Йоан, безкрайна кат дълбокото небе
Към тебе любовта ми неразбрана бе…
Хаха! И смях и грях за смях и яд…
Пустей и моя рай и моя ад.
Валерий. Роб. И звяр. Ти свойто стори.
Самичък? В избата? В студени мрак?
Их… Ти чу ли неговия плач?
Разбра ли той, че аз съм му палач?
Езика му? Какво последно изговори?
Кой сложи на чело му тоя знак?
Очите… Ха! Ха ! Ха! Ха!
Ха! Ха! Ха! Ха! Ха! Ха!
И във ръцете с пълно блюдо
По пъстри губери заскача лудо
Мъртвешки танц под звуците дрезгливи
На своя смях.
Снага си ту изкриви
Назад, ту сгърчи тънки колена,
Ту блъсне се о нямата стена…
А!… Кръв… И црепки… И застана?
Безмълвна. Бърже се наведе. Хвана
Главата кротко за коса.
Отново танц. Със кървава роса
Опръска мраморни стени.
А в двора,
Набрали се от улицата хора,
И вик през вик, и ек през ек ечи
В чъртога. Гнъсно халата фучи,
Небето прах и облаци смрачиха…
Но глуха, сляпа злобата и лиха
За вик, за тъмнина, за…
„Саломе,
Ний роби сме, но раби ний не сме!”
Не вижда и не чува. Полетя
Стремглав по мраморните стълби тя…
„Хванете я за дългата коса!
На стръвни псета - нейните меса!
Часа на отмъщение удари!”
И ето вече - всички роби - господари.
И като че от мълния подпален
Отвред чъртога пламна. Триумфален
Огромен факел свети над света,
И още пъди на далеч нощта.
Проточи се последен гръм в закана,
И бурята един и същи път с народа хвана.