Николай Райнов

За другите моя живот не е любопитен; живот като всеки друг. Много противоречия ме срещаха. Родих се в Кесарево, а в документа ми пише - София; учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха: мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека. Срещнах по пътя си след това още неколцина - някои сектанти, а някои волни хора, - на които също благодаря. След време ще кажа нещо за тях. Книжовна работа ме влечеше отдавна. Първата ми книга излезе, когато накипяваше първата война (1912). Накара ме да я напиша един благороден приятел, комуто още не съм смогнал да се отблагодаря. Той я дори издаде. Преди това, па и отсетне, много неволя и бедност изживях, за което се радвам: наченах оттогава да диря опора само в себе си и се не продадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча език: срам ме беше, че си не знам езика, ами тряба да си служа с чужди думи.
Ходих и по изток, отдето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма перо. Живял съм всякак. Много езици
учих. Много науки ми трябаха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се явиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да чете, ще ме види, какъв съм и какъв съм бил. По-любопитните знакове на астрологията,
с която се занимавах преди време: роден съм под зодиакалната власт на козирога и планетата Сатурн: тъй се раждат нещастниците. По мое изследване, в същия знак са родени сър Исак Питмен, Бенжамен Франклин, Даниел Уебстър, Гладстон, Нютон,
крал Георг IV и Шарл Бодлер. Тези хора не са били щастливи. Додето свикна да сдържам своя холеричен нрав и да отговарям с мълчание на злите - струваше ми и мъка и време. Сега разбирам, че ничий съвет не ще помогне човеку, а да се вслушва
в думите на враговете, значи - да не слуша себе си: кой не знае самин най-добре своите недостатъци? Тряба да търсим у всеки срещнат черта на величие - и да почитаме великото вредом. Всичко друго е знак на духовно разпътство.
Не съм нито писател, нито художник, за да говоря под чие влечение съм се развивал. Ако се науча след време както е редно да пиша и рисувам - ще трябва да благодаря на изтока и на древността. Най-противна, обаче, ми се вижда склонността на повечето нашенци - да посочват пътища. Смятал съм, че човек няма право да иска от другиго да живее или твори, както се вижда най-добре нему. Да посочваш е мъчно. Да натрапваш - жестоко. А да ръководиш - опасно. Няма право да ме ръководи човек, що стои по-низко от мене.
Говори се често от незряли люде за книжовни и художествени школи. Не споделям делбата между творци на „реалисти” и „симболисти” (и още много такива). Създаденото е или хубаво или не. - Големите духове на миналото: Заратустра, Достоевски, По, Калдерон, Шекспир, Стриндберг, Якобсен, Бодлер, Словацки, Юисманс, Ибсен, Лукиан, Есхил - не могат влезе в ничия школа. В творбите им поличава живота, сфанат и преломен от създателски дух: това е изкуство. Другото е за безплодни тълкувачи. За нас, българите, работата, е още по-проста. Трябва да се крепят и поддържат даровитите хора, без да се бърза с окончателна преценка. Мнозина времето хубаво ще прецени. Ще издържат само съзнателните, вдълбочените и работливите. Разбира се, ако са даровити. Не е още у нас време да се води борба около имена; трябва първом да създадем имена; а то не става със злобно отрицание, нито с пръскане хвалби по явни бездарници. Нашата слаба държава, вижда се, не може да направи нищо за творците си. На чужбина е другояче. На Селма Лагерлйоф дадоха средства да пропътува Палестина, на Анатол Франса - Италия, Гърция и Египет, Иполит Тена направиха професор по история на изкуството… Скръбното е, че издателствата у нас, основавани от бивши писатели, плащат за писателския труд толкова, колкото би взел един разсилен и много по-малко, отколкото получава кой да е железничар…
Стигнах до скръбни случки. Спирам. Изглежда, че на онези, що са се нагърбили да творят културно дело със собствени сили, без да чакат помощ, лежи и дълга - търпеливо да понасят бремето на неволята, вечна спътница на художника.

1922