ВГРАЖДАНЕ
ВГРАЖДАНЕ
Напредвах.
Незабелязано за другите, напредвах.
Бавно, много бавно се отделяха от мене думите -
натежали плодове, и лягаха до моя корен.
Аз се навеждах -
да ги почувствам в шепите си исках -
да ги положа до сърцето си.
А то от твоето докосване кървеше, моя скръб.
Какво да правя?
Навън вали. Преминала през толкова пустини
усещам как започва да вали над мойте мисли,
над годините, над вековете,
които в своето движение прозвънват
като кристали на възвишени вселени,
неразгадани от нас.
Захвърлена върху планетата, изгубена в безкрая,
се мятам - изход да намеря.
Изход не намирам за моята обреченост,
за моята утеха…
***
Огромна бе земята на душата ми.
Но беше пуста.
И никой никога не идваше да засади поне едно дърво.
С плодовете му глада си да наситя.
И никой никога не идваше върху тревата
и мъха да седне.
Славеите да послуша. На пеперудите
и на цветята да се радва.
Валяха дъждовете в мен. Сезоните валяха.
Събираха се във сърцето ми.
То със сълзи се препълваше.
Нарастваше и ставаше голямо.
На кого ли да го дам?
Светът наоколо се свиваше. Ставаше студено.
Треперех като капката, която всеки миг
ще се откъсне и ще полети -
с безкрая да се слее.
***
Нали все пак, ще трябва да живея?
Децата ми в букварите четат,
приведени над масата.
Ръцете им несръчно изписват
тайнствените знаци на азбуката.
Седейки тук, до тях,
поглеждам през прозореца на моя дом света
и чак сега разбирам, че съм привързана
с безкрайна пъпна връв,
която всеки миг невидимо се удължава
и се свива, и ме следва, и ме притегля пак обратно,
докато ме върне най-накрая в онази древна
къща без прозорец, където отдавна
лежи баща ми и ме чака.
Едва тогава пак ще мога да му кажа
“Татко!…”, - както някога му казвах,
когато бях на шест годинки.
“Годините - ще кажа, - без тебе изживени,
бяха тежки за дете, което трябваше само
хълма на живота да изкачва,
да се препъва и да пада,
наранено пак да тръгва, докато порасна и успя
да прогледне в себе си
и само на себе си да стане опора и вяра.
Докъде ли щях да стигна
в своето отдалечаване, ако ти не бе
действителност, която сътворих
във дълбините на сърцето си, за да останеш жив -
да ме закриляш, да ми помагаш?…”
Той ще ме чуе. Ще разбере.
Ще ме прегърне бащински. Ще ме погали по косата.
А над нас, сред дивите треви, ще разцъфне
самотен карамфил - това ще бъдат двете ни души
в едно цвете преродени.
Децата нещо питат, радостно пръсхтят, аз крия
сълзите и се усмихвам на детската им веселост.
Не зная докога това ще продължи…
Не зная…
Не зная как да продължа…
Не зная…
***
Толкова неща напират в мен,
а не мога да ги изрека със думи.
Само се навеждам и изправям мълчаливо.
Като дърво, което вятърът люлее.
Като сърна на пасбище през юни.
Като пламък от огнище,
в който някой е хвърлил клонче от бор.
Над мен високо Черни връх белее.
Разбирам - време е нагоре
по склоновете да поемам. Да бързам. Защото
много дни и нощи са преминали. А трябва
себе си най-после да намеря.
И своите духовни светове - в безкрайната вселена
да намеря. Светлината погледа ми заслепява.
Долавям някакво бучене по върховете.
Притъмнява. Буря може би ще има.
Подслон не виждам. Няма! Няма!
И ако ще трябва да се защитавам пред света -
ще мога само с мъка и мълчание.
***
Ще бъда твоят нежен порой,
неочаквано паднал в леглото ти.
Ще бъда симфония от звуци.
Ще напоя корена ти с влага и топлина.
Ще покоря твоя връх - щедър и чувствен.
Ще се превърна във капчица пот,
полегнала върху твоите пори.
Ще те скрия в дълбоката пещера -
само ти ще можеш да я отвориш.
Ще разлюлея ароматния клон,
ще го вдигна нагоре,
а ти ще поръсиш със свойта роса
тревата, за да ухая
на тебе…
