ЕДНА НОЩ У ДОМА
на Петър Алипиев
Още крачка и стоиш на прага -
в есента, едва във есента
върнал се. Ръката се протяга
и простенва старата врата.
Майка ти е вече суха, бяла.
Гледа те безмълвно, глас отвъд
пита: “Кой е там?” И отгадала,
се отдръпва - да ти стори път.
Ниското огнище тлее бавно.
Под кожуха стар баща ти спи.
Кой си ти? Сърцето бий неравно.
Успокой се. Още потърпи.
Всичко пак ще бъде както беше -
утрин синя, хукнали коне
по ливадите и оня смешен
малчуган с протрити колене.
Нека с туй отново в тази къща
да заспиш. Да засънуваш пак.
Детството при тебе да се връща.
Слънцето да е разцъфнал мак.
Да ги няма улиците градски,
във безреда бягащи коли.
И човекът - сам сред този адски
свят, прободен с хиляди стрели.
Но е кратък твоят сън. И няма
със кого да поговориш тук.
Тази къща има своя драма.
И за нея ти си вече друг.
Друг!
Разбра го мълком, щом прегърна
старата на пътните врати:
нито радост, че се беше върнал.
Нито плач - че си отиваш ти.
