СЕЗОНИ
СЕЗОНИ
Сезонът на листопада.
Сезонът на ограбеното лято.
Прегорял е хлорофилът на илюзиите.
Ждрелото засмуква душата на есента.
Но ще дойде пак смехът на цветовете,
приливът на зелените океани,
планетата ще отвърже дивите табуни.
Ще се спират суховеите.
И все по-четливи стават
по лицето на живота
йероглифите.
ПЪЛНОЛУНИЕ
И гледам геометричното съвършенство
на луната,
и гледам как дискът й навива
на света печалите,
как оранжево отпраща облаците
умълчани
и разсипва романтичните отпадъци.
Че тук, затворил в себе си безумства
и метали,
понякога човекът безпаметно се връща
в удобствата на пещерната си утроба.
И дискът нощните пространства
търпеливо пали
над кръстопътя на света ни объл.
ПОРЯДЪК
В диалога на светлото и сянката
зелени миражи люлее вятърът.
В мен прониква равният ритъм
на земята
и разпилява несъвместимите с него
блянове.
РЕАЛНОСТ
Тук ми е мястото.
Отзовавам себе си от улицата
и висенето небесно -
от ураганния почерк на вятъра,
от смайващия повик на красотата,
от пълзящият глад на суетата,
от поръбените с шаяк нежности,
от шлайфаните грубости.
Тук ще блъскам посивялата си глава,
замислената си походка,
невеличавите си контури.
Пригаждам към стайните си мащаби
все още дишащите си желания,
теснолинейната подвижност
на устрема,
белите облаци на небето си.
Ще свикна с немите знаци -
с часовниковия ход на денонощието
и равното дишане на самотата.
МЕТАФОРИ
О, мислите не свалят от рафтовете
само благозвучие!
Понякога минават мътните ручеи,
понякога бродиш из сечищата си
поломени,
понякога на чувствата
трошиците рониш.
Понякога тъмни спомени вадиш,
изтръгнати от изсъхналите рани
и дишаш учестено,
като на пламтяща клада,
а уж всичко е забравено.
И залостил миналото вехто,
отърсил праховете опротивели,
отключваш на сърцето си
последното ехо
и изстрелваш душата си отсечено -
като куршуми - в стихове.
БЕЛОТА
Мисълта е натежала като сълза
в края на молитва.
От нея в бялата пустиня на листа
ще бликне тъмнозелен оазис -
за моите кервани от думи неказани,
за бедуините на моите блянове.
Бурнусите им, като гъби от сюнгер,
ще са напоени с пустинната жега.
Камилите ще пълнят усилено
бездънните си мехове.
И керванът отново ще бележи
бели следи
по пясъчната неяснота
на моите миражи,
към сухите извори на пустинния свят.
И чезне оазисът под тежките пясъци,
бедуините се стапят
в димящия хоризонт.
Точка. И след точката нищо.
Остава празният лист
и белотата му, която със жега
всичко до бяло насища.
СИГУРНО
Сигурно размиташ пепелищата
от моите думи.
Сигурно разстилаш паяжини
по моите пътеки.
Сигурно чувството,
слязло до твоя тъжен прозорец,
с досада прогонваш.
Сигурно звездите гасиш.
Сигурно ветровете ми,
пламенно проговорили,
връщаш в обратния път.
Сигурно спомените като
сухи хербарии
замислено рониш.
Сигурно не съм вече
и спомен.
