Мина Карагьозова

В моя текст, посветен на предишната книга на Латун Консулов - „Уловена светлина” аз писах : „Изострените сетива на твореца улавят една широка и необикновена действителност. И тази особеност на възприятието е характерна за цялото творчество на този автоp.” И се оказах дяволски права, чак не очаквах колко права ще се окажа.
Новата, вече посмъртна, книга на Латун Консулов е един отчаян опит да „пипне кънтящия вик на живота”. Цялата тя сякаш събира зрънце по зрънце младостта, пролетта, залеза, „топлите аромати на април”, „късчета от лазура небесен”, изчезващото време, „разсипващите се гребени на пресъхващия океан”… Цялата книга е е една галерия от моментни снимки на живота във всичките негови проявления, с коловозите на забравата и самотата, със запустелите гари и глухите линии, които старостта просто не може да запълни… С изоставените посоки, с театралните болки и радости. С невидимото зло, чийто „черен жребец с копито рови”.
Една листопадна книга, едно прощаване с красотата и живота, една душа, изстреляна в стихове. Започнало е обратното броене до срещата с отвъдното. И все пак с колко любов и страст към живота са заредени стиховете на Латун… “Набави си отнякъде кураж./ Нагази до колене в неизвестното,/ запретни до лакти ръкави./ Свикни, дори от сухото, да изстискваш/соковете на земята.” Едно задъхано и несъгласяващо се с реалността примирение със стайните мащаби, едно сбогуване с улицата и с небето, с „ураганния почерк на вятъра”… В света, създаден от Латун Консулов, единственият екзекутор, който наказва за грешните ходове е една мисъл, убиваща безболезнено с елмазното си острие…
Да, мисълта може да убива, но тя може и да създава светове. Светът, създаден от мисълта и емоцията на твореца, е пълен с красота, но и с фатална невъзвратимост на отминалото време, на годините, които са си отишли непогалени и пълни с „укор натежал”. Въпреки всичко, въпреки натежалото от годините тяло, въпреки ограниченията, „стайните мащаби”, които налага старостта, остава копнежът по струните, арфите, лилиите и канелените острови, по плаващата в „сияйно околосветско пътуване” каравела. Стремежът да си върне „вървенето по океана, по разпенената гръд”. „А аз, разколебан, с крачки трудни/ застъпвам на залеза/ бакърената грива.”
И, все пак, щастливи хора са поетите, щастлив човек е бил Латун Консулов. Колко от хората, забързани по улицата, или ровещи в кофите като клошаря от латуновото стихотворение, или пиещи кафе всеки ден на едно и също място, като безмълвното момиче от друго стихотворение, колко от тях са застъпвали някога гривата на залеза? В света, създаден от Латун Консулов, всичко е възможно…
В текста си за книгата „Уловена светлина” аз нарекох Латун Консулов „воин на светлината”. Той е такъв и в новата си книга. И не само, и не просто с присъствието на светлината в стиховете му. Той си остава такъв в стремежа си да скъси разстоянията между хората с умълчаните си стихове, той е вградил сянката си в тях, те носят не само „семената на оцелелите истини”, но и красотата на света, създаден от него. Какво да каже на лястовиците, които изпълняват своя ритуален танц, преди да отлетят към изворите на живота си, където ще бъдат раздробени от гръмотевиците и приласкани от слънцето? Сбогом, или до пролет? Предчувствието е за Минотавъра, който чака накрая за хладна и безпощадна битка, за безполезността на нишката на Ариадна, която няма да го изведе от лабиринтите, в които броди душата му… Това е една книга за обречената битка с наближаващата смърт и за отчаяния стремеж да бъде съхранен на всяка цена „кънтящия вик на живота”.
Това са стихове, които като нишка на Ариадна ни водят в лабиринта на поетовата душа, стихове които имат един свой вътрешен ритъм и изключително модерен изказ. И ще си позволя да не се съглася със съжаленията на уважаваната от мен поетеса Станка Пенчева, която пише, че е жалко дето поетът не е започнал творчеството си по-рано. Истината е, че творецът започва да твори, когато е дошло неговото време. Нито по-рано, нито по-късно. И когато има какво да каже на хората. Словото на Латун Консулов достига до нас и докосва душите ни отвъд смъртта и живота. А значи, то е безсмъртно.

Латун Консулов, „Сезонът на ограбеното лято”, Хасково, 2012