Сергей Литвиненко

                                        Мне нравятся поэтессы,
                                        их призрачные стихи,
                                        загадочные интересы,
                                        таинственные грехи.

                                                               Давид Самойлов

“Ахматова пише стиховете си, сякаш заставайки пред мъж. А стиховете трябва да се пишат така, сякаш заставаш пред Бог.”

                                 Ал. Блок

Животът на сърцето, на женското сърце, е винаги интересен. Българската женска поезия има безспорни големи творчески постижения, като цяло нивото й е доста високо. И няма особено значение пред кого се изправя поетесата - пред Бога, пред мъжа или пред някой езически идол. Важното е, че душата й, която също търпи тежки изпитания и загуби, в крайна сметка не загубва своята вътрешна хармония, хармонията с тялото си, с четирите природни стихии, с едно цвете или куче, с безкрайния Космос.
Всеки какъвто и да е талант, естествено, донякъде е необичайно явление. Но Виолета Станиславова е съвсем необичайна, при това - без никакви претенции на оригиналност и… необичайност. Аз, доста добросъвестен читател на поезията, твърдя, че подобни неща не съм чел никога и никъде. Тя на никого не напомня и не прилича на никой. Тя гледа в огледалото на поезията и вижда там собствената си душа. Може би нещо подобно е писала по-възрастната й колежка Сафо на своя остров.
Виолета Станиславова има всичко на всичко три издадени стихосбирки: “Убежища” (1999 г.) (на български и английски), “Бездни” (2001 г. - на български и английски) и “Ти” (2003 г. - любовна лирика), книга миниатюри, своеобразен лирически дневник с красноречиво заглавие “Денонощник” (2008 г.) и книга с 12 чудни и омайващи разказа “Преди съня” (2011 г.). Освен това, напоследък упорито работи върху необичайната си (пардон!) монопиеса “Жените на Ван Гог”. Според съвсем достоверни сведения, пиесата вече е завършена.
С радост и малко тревога следя творческото й развитие още от първата й книга “Убежища”. Всъщност, “развитие” не е най-точната дума, по-скоро трябва да се каже “път” и “етапи”. Защото още от самото начало поетесата се представя пред нас като зряла и изградена личност, която притежава някаква вродена женска мъдрост (в съчетание с немалка доза детски наивитет), като човек, който има какво да каже и знае как да го каже, и като жена, която въпреки своята сякаш пределна откритост и откровеност, остава за нас мистична и загадъчна.
В краткия си предговор към книгата поетът Йордан Янков пише за “сдържана емоционалност” и “напиращ, но приглушен патос” на поетесата. Бих добавил още - тънка, вибрираща чувствителност и дълбоко скрита чувственост, вътрешна чистота, светлина и хармония, крехко на пръв поглед и доста динамично душевно равновесие, което в същото време не може лесно да се наруши. И всичко това - в нашия омърсен, хаотичен, превъртял и страшничък за живеене свят.

Но ти не идваш, мили, и на мен ми домъчнява.
Какво да правя с тази светлина сега? Не зная.
                                                               (”Сън”)

И още:

…Нося в себе си
поезия и мога да я превърна в каквото пожелая.
Даже мога дреха от светлината ти да си ушия.
                                               (”Взривени орбити”)

И най-после:

Когато умирам, гората от песни ще свети.
                                                 (”Епитафия”)

Поезия? Да! И то - колкото искаш поезия, пълни шепи, пълни джобове! Отгоре на всичко бялата магьосница, която изрича своите вълшебни думички, доста самоуверено твърди: “Мога да я превърна в каквото пожелая”… Но моля ви се, това въобще не са стихове, поне в този смисъл, както ние сме свикнали да ги разбираме! По-скоро това са полуезически молитви, заклинания, ритуални песнопения. Те носят в себе си голям енергиен и емоционален заряд, който ще бъде усетен и приет от всеки достатъчно чувствителен и възприемчив читател. Хипнозата не може да бъде насилствена, както и вярата, и любовта…
Но дори и те, самодивите и белите магьосници, носят в сърцата си своите драми, дори и техните души не са застраховани от несгоди и изпитания. И към тях се протягат мазните пипала на грубия свят и е трудно да ги спреш и отблъснеш с някакви си магии и заклинания. В омайните песни почти винаги има много тъга. Дори и най-светлата и извисена душа е застрашена от демоните на подсъзнанието:

Не успях за път да се приготвя.
Не успях.
Сега, когато тук, в тази страшна яма, лежа
без тяло, без ръце и без крака,
а косите ми обеси вятъра за клона. Когато
на съня, след апокалипсиса, в локва се превърнах,
в стон…
                                             (”Жена от тъмната яма”)

“Заклинание на мъртвата Жана д`Арк” звучи като прелюдия към цялата книга. Обикновено в световната литература се използват три момента от живота на Орлеанската дева: селска девойка с фанатичната й вяра в Бога и в своето високо предназначение; национална героиня, спасителка на отечеството и най-накрая - невинна жертва на Инквизицията, предадена, оклеветена и обвинена във всички смъртни грехове. А тук, Жана д`Арк е… мъртва. И ние чуваме нейния глас от отвъдното:

Вече няма нищо в мен.
Празна съм.

С тези “обнадеждаващи” думи започва книгата. Като апотеоз на пълната безизходица звучи:

Не мога и от болка да крещя,
дори това ми забраниха.

И когато мракът е пределно сгъстен, следва просветляващата антитеза:

Но знам, че още съществувам,
макар и като сянка
в паметта ви.

За да се стигне до мажорен финал:

На мястото, където ме убиха,
избликна от земята кръв.
Възставаше след мене времето.

Това е едно от най-силните стихотворения в книгата, макар че слаби стихове и случайни, неангажиращи думи там просто няма. Впечатляват простота, прозрачност, изящество и в същото време - многозначност на изказа, зареден с подтекст. Сигурно така са говорили жриците на Делфийския оракул: уж всичко е простичко и ясно, но има над какво да си блъскаш главата. Гласът на поетесата е тих, но и достатъчно уверен, нежен, но и неочаквано твърд и настойчив. Той не може да не бъде чут и разбран от тези, които още са способни да чуват и разбират… Понякога шепотът се чува по-добре от най-гръмогласните викове.
Необходимо е и да обърнем внимание и на оригиналната форма на тези хубави стихотворения. Те са кратки - по 12-20 реда. И представляват своеобразна симбиоза между свободен, бял и понякога, римуван стих. Вътрешният (винаги напрегнат!) и външният (доста произволен) ритъм се сливат и създават гореспоменатия магически, хипнотизиращ ефект. Стихотворението сякаш въобще не е и з р а б о т е н о, то като че ли е и з л я т о. И е точно такова, каквото т р я б в а да бъде, ни повече, ни по-малко. Ако душите ни са малки късчета от Бога, тези стихотворения са късчета от душата на поетесата. Любопитно е, че и в другите две поетични книги Виолета Станиславова не се отказва нито веднъж от тъй сполучливо намерената форма.
И трите й стихосбирки са сякаш три части на една голяма книга. Те преливат една в друга. И кориците им са доста сполучливо оформени от художника Иван Богданов. Те имат непосредствено отношение към стиховете, които четем.
За спасителните “Убежища” на Виолета Станиславова може още много да се говори, но е крайно време да ги напуснем и да надзърнем в нейните “Бездни”, което само по себе си звучи малко страшничко, нали?
И как да се противопоставим на изкушението и да не цитираме за пореден път мрачния Фридрих Ницше: “Ако прекалено дълго се взираш в бездната, бездната започва да се взира в теб!”
Но нека да не се плашим от страховитите “Бездни” на Виолета Станиславова, драги ми читателю, а внимателно да се вгледаме в тях. Те не са чак толкова мрачни и ужасни, както и не са толкова надеждни и безопасни нейните “Убежища”. И като златно ключе от тайнствената врата ще използваме едно откъсче от нейната предпоследна (засега!) книга “Денонощник”, изцяло съставена от “откъсчета”: “Задъхани вълни се спират уморени при скалата. Върху нея е полегнало голичко детенце и любопитно гледа в дълбината… и дълбината любопитно гледа в него…” Ето го отговорът на Виолета Станиславова на Фридрих Ницше! Светлото начало в нея винаги надделява над тъмното. И това съвсем не е някакъв наивен оптимизъм или сляпа вяра и надежда. Просто такава е природата й, нейната душевна конструкция.
За разлика от “Убежища” съставени от отделни стихотворения, вътрешно свързани помежду си, тази книга се чете като поема. След Жана д`Арк тук се появява образът на още една жена, известна на всички. Поетесата сякаш ни връчва своята визитка, с гордост и достойнство, точно и ясно определя собственото си “аз” и категорично декларира:

Покръствана и поругавана, захвърлям своето лице.
Захвърлям дрехата. По-близо съм до Ева,
отколкото до всякоя красавица
на двадесет и първи век…

Въобще, като че ли във втората си книга, тя е по-смела, по-решителна, по-определена в изказа си. Самите заглавия звучат повече от красноречиво: “Път”, “Усилия”, “Вграждане”, “Съмнения”, “Пълнота”, “Апокалипсис”, “Жертвоприношение”, “Пречистване”, “Равновесие”…
Вярна на себе си, безстрашната изследователка на Вселената на собствената си душа се качва на своя космически кораб и още на старта набира максимална скорост. Книгата започва с едно от “най-ударните” стихотворения - триптиха “Път”:

Не помня откога сама на път съм тръгнала.
Не помня.
Навярно много дни и нощи са отминали.
Не помня.

Това повторение на един и същи ред е любимият творчески похват на поетесата, точно той създава магията, хипнозата, ефекта на заклинанието. Но какъв може наистина да бъде житейският път на съвременния човек, когато навсякъде цари безпътица?

Само слънцето да свети помня,
застинало високо над пустинята в душата ми.

Тук вече започват да звучат не толкова драматични, колкото трагични ноти. Накъде води този път? Какъв е смисълът? Каква е целта?

Извор търсех - не намирах.
Стомната си да напълня - не можах.
Жаждата си да наситя - не успях.
                               (”Път” - II част)

Чувството за пълна безизходица може само да се засили, а отчаянието да стигне до краен предел от последвалото прозрение:

А изворът бълбукаше във мен.
Не знаех.
Чисти и прекрасни се разливаха водите му във мен.
Не знаех.
                                                           (”Път” - III част)

Има ли някакъв изход изобщо? Или - през прозореца, с главата надолу? И тук идва на помощ онова спасително нещо, което най-често се среща в стиховете на Виолета Станиславова, лайтмотивът - светлината - основният елемент на нейната поезия:

Към светлината, грейнала над някой връх, поглеждах.
И тръгвах пак.
Защото да се спра не мога.
Вселената кръжеше в мен.
                (Финални редове)

Смелата астронавтка продължава своя полет. Въпреки всичко и всички. Космосът зове! Но и тя се връща на Земята, където пътят й не е застлан с килими, а осеян с бодливи тръни. И няма спасение от съдбовните, вечни въпроси: “Защо така мъчително живея?”, “Нали все пак, ще трябва да живея?”
Образът на обречената на страдание човешка душа често се появява в книгата. При това - става дума за една свръхчувствителна душа, изпитваща много по-големи мъки и болки от душата на обикновения човек. “Огромна бе земята на душата ми./ Но беше пуста.”, “…ледът сковаваше душата”. “Тъй лесно наранима е душата ми и толкова е нежна.”, “Душата ми е разорана от проблясъци на саби.”, “Пропадат в бездната душите ни.”… И най-после: “Божествени са душите ни./ Душите ни се реят из всемира.”
Като централен в няколко стихотворения се явява образът на Спасителя:

И Те виждам все така
самотен в Любовта и в Мъдростта Си,
на кръста прикован.

След което четем:

Дланите притиснала,
стон отронвам вместо думи
за Теб, за себе си, за всички,
разпънати на своя кръст.

Не само страданието е добре познато на душата на бялата магьосница, тя е преизпълнена със състрадание към всички други души, обречени, лутащи се и безнадеждно самотни.
Следват и най-после пряко поставените въпроси, които, изглежда, неотстъпно преследват поетесата и са едни от най-главните за нея:

Видимият свят дали е истинският свят?
Истинският свят не е ли нещо друго?

Колкото и да е учудващо, и в двете книжки почти няма стихове за любовта. Имам предвид така наречената интимна лирика, която винаги е била нещо като “любима играчка” за всички поетеси. Друг е въпросът, че върховите постижения в тази област не са особено много.
Любовта, както и Вярата, и Надеждата (да не забравяме и Мъдростта!) е един от основните двигатели в творчеството на Виолета Станиславова. Това е Любов към Бога, към природата, към родната земя, към хората, към близките, към децата, към “Онези мои братя и сестри,/ които не познавах - но бях една от тях/ и ги разбирах.”
От общо петдесет стихотворения в двете книжки, само две (!) могат да бъдат определени като любовна лирика. Случай, уникален за една поетеса! Обаче, третата й книга, наречена отново повече от красноречиво: “Ти”, е изцяло посветена на тази тема. Фактически това е поема, съставена от 28 стихотворения, нито едно от които няма заглавие. Своего рода лирически дневник на жена, която не е само влюбена, но и дълбоко обича. Но това не е любов-страст, любов-всеотдайност, любов-мечта, любов-съперничество или любов-приятелство. Тук ние се сблъскваме с изключително рядък вид чувство, особено за времена като днешните - любов-преклонение, любов-саможертва. Мъжът е представен дори не като някакъв свръхсупермен, той е издигнат в религиозен култ, превърнат е в идол, в кумир:

Владетелю на мойто царство,
спасителю на мойта светлина…

Или:

Господарю мой!
Не ме оставяй!

Но и това не стига:

…Защото ти си се превърнал в мое божество -
обсебило душата ми.
Защото аз съм се превърнала във твоя жрица -
повелителка на храма ти.

Няма нужда да се замисляме, какъв е този съвременен Аполон или Адонис и с какво е заслужил този пиедестал и жертвеник, това преклонение и такива славословия и възхвали. Не бива да забравяме, че пред нас не е просто влюбена жена, която от време на време пописва стихове и ги публикува, а истинска поетеса, отгоре на всичко полуезичница, полухристиянка, сякаш дошла при нас от първите векове от новата ера. И затова обикновените човешки чувства са хиперболизирани. Всичко при нея е с главни букви - мъката е Мъка, радостта е Радост, а нейният приятел, когото тя обича, или, както се казва сега, бойфренд, трябва да бъде нещо върховно, недостижимо и непостижимо, Мъжът на нейния живот, е ни повече, ни по-малко, най-красивият, най-умният, най-интелигентният - почти като Карлсон, който живее на покрива…
Виолета Станиславова винаги е лаконична и пестелива с думите. Тя не пише по повод и без повод. Нейните стихове са цветя и плодове, дълго и грижовно отглеждани в оранжерията на душата. Но и тази светла и хармонична душа изведнъж може да се смути и да се обърка. Тя се плаши от това, което става с този свят, с хората, с поезията, със самата нея:

Вече ме е страх от думите.
От собствените си пророчества се плаша.
Страхувам се от стиховете си.

И най-накрая, драги ми читателю, не мога да не си направя удоволствие да ти цитирам изцяло едно от най-, най-хубавите стихотворения на Виолета Станиславова, което, според мен, може да служи за образец на интимната лирика:

ЛЮБОВ

Със страшни заклинания душата ти към моята ще прикова.
Перце от прилеп в ризата ти ще зашия.
Намазана със черни сажди,
с животинска сила всяка вечер
срещу звездите името ти ще крещя.
Под възглавницата пепел от муска ще скрия.
Със символи и знаци ще разхвърлям твоя сън.
Виното във чашата ти в кръв ще го превърна.
Ще начертая тайнствен кръст навън,
за да мога твоята любов
до свойта безнадеждност
да разпъна.

(със съкращения)