Мина Карагьозова

“Възречени – повторени, провъзгласени още веднъж и завинаги. От мъртвите взети за живите! От живите – за неродените!”.
Така е определен в книгата на Никола Инджов “Възречени от Манастър” особеният, емоционално оцветен израз “възречени”.
Дълго мислих върху плътността на тази дума “възречени”. Наложи се да прочета трите тома на д-р Бакърджиев и Мария Бакърджиева, посветени на тракийските бежанци от Беломорието, за да схвана тази дума в нейния огромен и свещен смисъл. Имената на тракийските родове живеят и днес в моя град – те наистина са възречени. И след като почувствах буквално с кожата си трагедията и тихия подвиг на тия хора, сега вече знам от къде идват фамилии като Аркомареви, Саракостови, Сарджеви, Бакърджиеви, Шалапатови, Гългучеви, Инджови. И няма да бъде високопарно и патетично ако кажа, че съм много горда с моите съграждани, с хората, чиито предци още преди век са осъзнали колко е важно да запазят своята българска национална идентичност.
Това принудително преселение продължава и днес, в ХХI век, на Балканския полуостров – великите сили продължават своите „велики игри”. А в Македония и Косово се извършва размяна на население – нищо ново под слънцето. Тракийците знаят цената на такова преселение. И съм сигурна, че биха направили всичко това да не се повтори никъде и никога, с никой народ.
Но романът на Никола Инджов се оттласква от “литературата на факта”, той не е просто летопис на събития, а е един глобален поглед върху човешката история в нейни най-трагични моменти – гибелта на цели цивилизации. Повествованието се занимава с опитите на хората да осмислят и асимилират чрез културата си тази гибел, за да могат да продължат напред.
“Мъжете идеха от рудника, не пребродили наред още горния свят и го слушаха с простодушна доверчивост. Те не знаеха, че в душата му почудата от света се е превърнала в покруса заради унищожението на човека.” – така авторът описва душевното състояние на “летописеца” Нестор Абрашев. Не случайно от библейски времена още хората са осъзнали, че мъдростта е тъга и изгнание. Защото ако потомците на беломорските тракийци помнят унищожението единствено на техния собствен род, паметта на странника във времето и света е натоварена с много гибел, с много смърт – от вулканите на Никарагуа, които изригват лава и човешки кости, през празните саркофази, които очакват живите още испански крале, до древния град Месопотамия, където се намира всичко, носило смърт на древните народи, където огънят не е създал живот, а смърт, където дори металът е намерил смъртта си.
В Америка, където са водени част от записките на странника, смъртта и животът не се сравняват, не се противопоставят, те са едно и също нещо.
И, в тази всеобща империя на смъртта, къде е смъртта на Манастър и неговите хора? Дали в сенките на изоставените гробища или в тихите стъпки на мамниците и дракусите, на ангелските човеци – все фолклорни персонажи, олицетворяващи жива връзка с отвъдното?
“Ако оцелее един човек, оцелява и историята.” – така смята тракиецът Никола Инджов. И, все пак летописецът знае, че паметта на един човек не е достатъчна. Дори бащата на Нестор Абрашев се е мъчил да запише своята история, за да не изчезне тя след неговата смърт. Защото беломорските тракийци, за които “смъртта е единственият милостив спомен за живота” знаят, че не смъртта е смърт, а забравата. И затова заточениците от Манастър, плаващи между гръцките острови, не се тревожат, че ще умрат, а че няма кой да припознае смъртта им.
“…Когато човек се възправя срещу бездната, към която отива, той си спомня бездната, от която идва и си я спомня с думите на сътворението.
Тогава словата се възвръщат като твърд и опора на разума.”
Ето затова е написан този роман, за да победи забравата, следователно и смъртта. Защото докато са живи възречените потомци на тракийците, докато е осмислена и вплетена във философски и културен контекст, смъртта на техните предци и на селата в Триречието, смъртта в смисъл на опустошение и небитие за тях не съществува.
И каквито и жители на планетата да станем в бъдеще, не криворазбраният космополитизъм, а родовата памет и културната идентичност са тези, които определят нашия живот и смъртта ни.
Не е родина родината, а паметта – това е едно от внушенията на тази разтърсваща книга. Един от героите, Нестор Абрашев, /който до някъде се покрива с авторското „аз”/ подчертава, че хората от Триречието са склонни да си търсят “отечество не в миналото, а в бъдещето. Не в пространството, а във времето…” На камиларите, дюлгерите, овчарите, прогонени от родината и лишени от място в голямата история, е останал единствено стремежът да пренесат своя свят в новата родина и в новото време. Селото, в което са престъпвали и Божиите закони, само и само да съхранят “българския зародиш”, едно село, оградено отвсякъде с мюсюлмански села, е осъдено да удържи победа над забравата.
Кера Манастърката грижливо къта билките и семената на растенията, на манастърския божур. И не само за да пренесе на новото място цветята на Манастър, а и заради особеното светоусещане, изразено в мъдрите думи на безносия Корцан:
“…който опази цветето, той е опазил всичко свое. Хляба си, къщата си, земята си. Силният народ е мирен народ. Защо запустя Манастър ли, да ти кажа най-после. Защото все в лъва ни бяха очите, а не в божура. Божурът си е наше цвете, а ние все бълнувахме за знаме с лъв.”
Не случайно изстрадва от бездната смърт и страдание манастърецът, осъзнал себе си като водител, че отсега нататък говорът му ще бъде пророчески. Манастърци се нуждаят от своя Мойсей, който да ги води през пустинята на преселението, и той се появява. Появява се да им завещае памет, но не и отмъщение. Слепият старец Хасан, отгледал българско дете, в младостта си е рязал гърди на българки и ги е занесъл в чувал у дома си. Той е наказан и от майчиното проклятие и от паметта. Пред слепите му очи, през целия му останал живот стоят неговите престъпления.
Не е родина родината, заради която убиват, внушава авторът.
В преплетените съдби на турци, гърци, латински рицари и тракийци вече е трудно да се отличи престъпника и фанатика от благодетеля.
Защото човек не е нито само лош, нито само добър. Във всеки от нас дреме и престъпник и благодетел. И отмъщението не е в човешки, а в Божии ръце. “Мне отмщение и аз воздам.” Идеята за отмъщението не може да осмисли един човешки живот. Това ясно разбира и Вълкан Камиларинът, който се отказва от отмъщението за майчините страдания. Трагедията край Мъгленик е била предизвикана от височайше дворцово предателство. Дядо Хасан е бил осъден на смърт от манастърци. Но мъгленишките старци са оставили дяда Хасана да си живее “греха, греха боли повече.”
Е, не се налага Европа да ни убеждава в необходимостта да се замени смъртното наказание с доживотен затвор. Тракийските бежанци отдавна и отдавна са достигнали до тази изстрадана идея.
Друга идея, свързана с паметта на манастърци е легендата за Патриарх Евтимий и неговото заточение. Владикув гроб, Търновските лозя – може би, това са следи от присъствието на последния български патриарх, може би не са, манастърци нямат писана история. По-важното в случая е, че в тяхната памет Триречието е последната твърд на Отечеството при падането под турско робство.
Всички ние сме потомци на Патриарх Евтимий в духовен смисъл, защото монахът няма род, след него, според автора, остава духовно потомство.
Събитията на книгата са видени с очите на Нестор Абрашев, който под сводестите двери на Вавилон осъзнава, че е странник отникъде и за никъде.
“Несбъднат обитател на потъналия континент Атлантида, отречен поданик на поруганата страна Утопия, безправен наследник на посечения скит Манастър, – това съм аз по широкия свят…”.
Глобалния поглед към хората и събитията от бездната на отминали времена, от бездната на небитието е осъществен по един доста рискован, но успешен начин – паралелно повествование – записки от далечни пътувания на Нестор Абрашев. Рискован, защото читателят, разглезен от острофабулните романи, поне в началото се чувства объркан и може би дори отблъснат от паралелния текст. Неговите допирни точки с летописа на житието и страданието на Манастър са само в сферата на духовното – в алюзии и фино подсказани обобщения и внушения. Паралелното повествование /отделено дори с особен шрифт/ осмисля съдбата на тракийци като част от съдбата на света, включва тяхната история в контекста на световната история и памет.
Беше доста неочаквана, лично от мен, изключителната достоверност на детайлите, свързани с бита и историята, обичаите и вярванията на манастърци. Аз не съм потомка на бежанци от Беломорието и счетох за нужно, преди да се заема с този отзив, да прочета три тома документална литература за тяхната орис. Пред удивените очи на читателя оживява цял един свят – и дурумчетата /малките камили/ и дисагите, пълни с храна и дечица, и санкартиите на манастърските къщи, и песните за мъртвите, поръчвани от близките, и четите на Руси Славов и Кирил Маджаров – всичко е точно и достоверно, както са достоверни списъците на учениците в запустялото вече училище на Светулка /новото село на манастърци/.
Дори в опита на дядо Корцан да попълни хербариите на децата със семена от цял свят има нещо трогателно и обречено – нещо като опит да се поддържа огъня в огнището на паметта.
И през цялото повествование ненатрапчиво, като “ослънчена паяжина” се носи усещането за особената самота на “странника във времето, гражданинът на Утопия” – на този, който е натоварен с огромния товар на познанието за жестокостта и славата на света, за гибелта на цивилизациите.
С товара на прозрението, че има в праха на Триречието прах от “ангелски хора” и че истината за света там не съвпада с истината за човека.
И същият този странник има сетива не само за драматичната и философска страна на живота и смъртта, но и за езика и особения живот на Триречието – този своеобразен Балкански Вавилон:
“Стихия от три реки е Триречието – и от три речи! Всяка една вселенска, всяка една божествена!… Имаше слова всякакви, но нямаше робски слова.”
Не смъртта е смърт, а забравата, Родината не е място, а памет, не е родина родината, заради която убиват, кръвта не се измива с кръв – това са една малка част от внушенията, художествено защитени в тази изстрадана книга. Според финалния запис, тя е писана повече от двадесет години – авторът уверено ни води по спиралата на времето и пространството към истините за света и хората.

НИКОЛА ИНДЖОВ. “ВЪЗРЕЧЕНИ ОТ МАНАСТЪР”, С о ф и я, 2001