Змей Горянин

(По случай 50 години от смъртта му)

В челните редици на нашите възрожденци едно от първите имена е Григор С. Пърличев - поет, учител и борец за народно свестяване.
Роден в 1830 година - тъкмо когато българинът отхвърля от шията си хомота на срамното и жестоко наставничество на гърците - Пърличев от дете се намира в средището на тези титаническа борба. В люлката на българската словесност, в прославния и богобраним Охрид, той е заставен да учи в единственото гръцко училище, да чете и пише на език, от който не разбира нито дума, та да добие „почитта” на двама-трима гъркомани, хранени от владиката, заедно с хрътките му и изпълняващи техните кучешки задачи.
Още в детинските си дни Пърличев чувства могъщия призив на поетическото вдъхновение, и научен, че поезията може да се твори „само” на гръцки (!), той научава този език със съвършенство. Божият пръст го накара да вземе най-силното оръжие на гърцизма, та тъкмо с него да нанесе съкрушителен удар на византоманите.
На гръцки език Пърличев написва своята поема „Сердар” („Арматолос”). С нея на състезанието на гръцките поети в Атина (25 март 1860 година) взема лавров венец и богата парична награда. Гръцкото общество ликува. Младата гръцка литература е обогатена с едно произведение, което най-авторитетният „Нея Пандора” сравнява с най-хубавите страници на елинските класици.
Поетът Пърличев добива титлата „Девтерос Омирос” - втори Омир, получава пенсия от 35 драхми месечно и предложение да бъде изпратен да следва на държавни разходи в Оксфорд или Берлин.
И става чудо! Този галеник на съдбата, любимец на музите и превъплощение на Омира; този вдъхновен богоносец, комуто се разкриват най-широки пътища напред в живота - тръсва глава и отказва всяка гръцка почест, защото е българин и голямо неподкупно българско сърце, защото участието му в състезанието на гръцките поети е продиктувано само от желанието да посочи на света какво може и за какво е способен българинът.
Вместо да поеме пътя за Парнас, Пърличев поема стръмните тесни пътечки на учителското поприще, което в онези дни е равно по стойност и задачи на апостолството. Тези пътеки не го довеждат до Атинския пантеон, а до смъртния ъгъл на Дебърската тъмница. Защото от това почетно място той ясно вижда, че най-добре служи на народа си.
Пърличев не се поласкава от титлата Втори Омир! Не му е нужна! По-свидно и по-мило му е, че е Първи Пърличев, нашият охридчанин, неумиращ с отминаващите години, а все по-жив и по-наложителен като пример за народослужение.