ПАМЕТТА НА СЕТИВАТА
В края на 2008-ма се навърши един странен юбилей: Тридесет години от издаването на една колкото симфонична, толкова и непривична за българския лиричен фон стихосбирка – „Византийски запеви” от Радко Радков.
Малко български автори могат да се похвалят с толкова силен дебют и рядко литературно-историческото значение на една книга може толкова дълго да устои през годините. Защото, ведно с религиозната лирика на Михайловски след 1905-а, това е вторият голям опит църковнославянската лексика да бъде интегрирана в тъканта на българския поетичен език.
Успешни ли бяха тези два опита? „Не знам!” – сякаш чувам хоровия отговор на днешните читатели. И не, разбира се, защото те „малко четат” или пък се е отдалечили от така наречената християнска духовност, а просто защото резултатите от тези толкова разнопосочни опити така и не бяха „завъртяни” върху Виенското колело на издателските, медийните и образователни институции, за да достигнат до тях, за да се превърнат в трайна част от читателските им вкусове и усети. За разлика от много други, панаирно огласяни книги.
На 31 януари Радко Радков навършва 69 години. Какъв по-човешки, „неравноделен” повод отново да се вслушаме в мелодията на някои от най-ангелогласните му „Запеви”. Не за да ги легитимираме с късна дата, а за да проверим – за сетен път – морала и паметта на сетивата си: Имаме ли още слух за тях?
