Анита Коларова

„В Лайпциг издадоха поетичната книга „Канела” на Елин Рахнев”. Така приятно ни изненадва един от октомврийските броеве на в. „Животът днес” с анонимен /редакционен/ анонс. По-нататък четем: „Лайпцигско издателство предостави на аудиторията си последния засега поетичен сборник на известния български поет Елин Рахнев, което е нов успех за съвременната ни поезия”.

Кой Елин Рахнев? Преведеният на 15 езика ли? Този ли, в чиято поезия можем да срещнем такива „откровения”: „Започнах да пикая в мивките…”, „…да се влюбвам в майка си”? Генериращият Едипови комплекси с претенция за сентенции? Който пише за Душата в рефрен: „Искам, искам да я изпикая в някоя долнопробна тоалетна”? Този същият ли?

Ето още какво четем в горепосочения анонс: „Канела” е едновременно любовна поема и критически поглед върху възможностите на изкуството. Две женски фигури въплъщават двойствеността на любовта. Въображаемото му „канелено” момиче, което много прилича на Лаура на един съвременен Петрарка, се изправя срещу космополитната Гергана, чието увяхване в баналността на всекидневието е причина за смъртта на изкуството”. /в.”Животът днес”/

Не смея да твърдя, но ми се струва, че горното е написано от небезизвестния акад. Румен Леонидов, поет и преводач, водещ се като един от двамата наблюдатели във вестника.
Очертават се два проблема:

1. Проблемът за възможностите на изкуството;
2. Причини за „смъртта” на изкуството.

Да надникнем в поемата, за да „видим” какви са възможностите на изкуството при постмодернизма, на който са присъщи следните признаци, по които ще го разпознаем:
- деконструктивност;
- вклиняване в класически почерци и преобръщането им с цел осмиване и осъждане на забвение;
- пропагандни и сентенционни изрази, стигащи до шизофренност.

Поезията е „самотно занимание”, откровение, саморазголване на душата и ума - все познати до болка определения. Саморазголване на Душата, не на вътрешностите. Постмодернистът намира всичко това за остаряло и в стремежа си към „модерност”, невеж, че модерното не е в кривите форми, а в новото мислене, разбива представата ни за модерен стих , още повече за вечен, класически, какъвто е стихът на Франческо Петрарка /1304-1374/, и с това ни поставя пред въпроса с какво е заслужил определението „български Петрарка”, щом за него поезията е:

„…да публикувам остатъците на организма си”

                                                           “Канела 6″

Екскрементите? Навярно е попрекалил с канелата или „горчицата” по израза на друг постмодернист - Георги Господинов!

Ще се отклоня от „Канела”, която Германия в момента възторжено чете, открила “българския Петрарка”, за да припомня по-ранно откровение на Е.Р.:

„Оттук нататък ще мириша само
на развалени зъби и на манджа”

Красиво, нали? Какво ли ще си помислят за нас чистофайниците европейци?

„Трябват нови форми - е казал Чехов - и ако ги няма, по-добре нищо да няма!”
Ще си позволя бегла съпоставка с поетиката на Франческо Петрарка, един от основоположниците на Европейския ренесанс /заедно с Данте/, автор на много трудове, между които на най-прекрасния венец на любовта: „Сонети за живота и смъртта на Мадона Лаура”:

Сонет 90

Косите й летяха - лек зефир
заплиташе се в златните къдрици
и бляскаха примамливи искрици
в очите й, помръкнали подир.

Ликът й - блед, но тя бе мой кумир
и зърнах милост в нейните зеници,
и лумнаха в мен огнени езици -
пожар, от който нямам вече мир.

Вървеше тя - не смъртно същество,
а лекостъпна и ангелогласна,
за земния живот - неземно странна

сияен ангел, слънце, зарево
съзрях… Но други земните неща са
ослабен лък не е зарасла рана.

              Превод: Кирил Кадийски

Отдавна е доказано, че италианската ренесансова поезия в тези сонети е достигнала своя връх. Ако Петрарка е истински маг на високо красноречие, Рахнев е тъкмо обратното със склонността си към цинизъм и вулгарност, както и с липсата на чувство за ритъм.

Стихът му, за разлика от класическия стих на Петрарка, е свободен, /„защо остави се да бъдеш упоена в нектар от рими”? - пита той поезията, като че ли това е грях/. В „Канела” Рахнев е прекалено бъбрив, а бъбривостта не е качество. С такива несериозни оръжия воюва той с римувания стих, навярно защото същият не му се отдава. А в мерена реч са писали колоси като Шекспир, Шели, Байрон, Бърнс, Пушкин, Лермонтов, Ботев, Яворов, Славейкови /баща и син/, Лилиев, К. Христов, Ат. Далчев, Ал. Геров…

Къде са тогава допирните точки между Петрарка и Рахнев?

Със сонетите си Петрарка о б о г а т я в а синтаксиса на италианския език, достигайки до изумителни висоти - богатство на тропи и интонации, яркост и финес на изказа, филигранна четка, крехък рисунък, божественост на Любимата, виталност, прекрасни рими, които се превръщат в образци.

Рахнев „подправя” сладкиша на своята поема /канелата е популярна подправка, бел. авт./ с театрални пози, несполучена ирония, спънат от анжамбмани ритъм, нецензурен език, претоварен с американизми, уморителни заигравания с реквизита, банални повторения, които според някои негови, да го кажем модерно, фенове, са „свръхчувствителност към детайлите”!

И читателят се задушава в лабиринти от шизофренна символика, от липса на озон. Рахнев о б е з б ъ л г а р я в а езика ни, строго верен на принципа на деконструкцията! Той, новопокръстеният „европеец” се срамува от националното, най-вече от езика ни. С риск да се отклоня ще кажа, че съвсем наскоро един южнокореец изпя, танцувайки, песничка на своя роден език и я превърна в световен хит! И стана световно известен навярно защото освен таланта си, кореецът не се срамува от езика на дедите си. Електронните медии преекспонираха дори песничката, защото много хора я запяха…

Ако „приликите” с Петрарка са в изброяванията на лични имена, то…

Петрарка наистина назовава имена, но те са логически свързани с живота му и любовта към Лаура: Амур, Рим, Пегас, Хеликон, Едем, Феб, Харон… Налице е мотивировка, необходимост.

При Рахнев, където виждаме подобно изброяване, /ако това може да ги сближава/ липсва здрава логика, трябва всуе да търсиш знаци за някаква асоциативност. Изправен си пред същински хаос. Като в „дядовата ръкавичка” са се натъпкали: Зала „България”, Рахманинов, Пиаф /навярно Едит/, Шопен, Армани, Цветаева, Лаура, Лорка /без Сантяго/, ЦСКА… И се бият. Дишат си във вратовете. Експресия не се получава, тя е изместена от какофония.

Жалко за Рахманинов! Рахнев разчита на евтин шум, сензация. Той явно е начетен, но срича поезията и съвсем не е виновен за високото определение, което някой му е дал.

В такъв случай и не може да носи греховете на онази институция, определила го за един от ярките ни поети, който да представя България и съвременната й поезия по света.
Чрез любовта лирическият Аз „осъществява” допира си с поезията, но напълно песимистично, скептичен към нейните възможности:

„Всъщност трептенето на миглите ти е най-естественият край на поезията
Това е финишът на поезията. Това
е началото на всичко останало. Това е
ъпгрейдване на арта. Това е
артът. Това е избрано от Бертолучи,
от Антониони, от останалите…”

                                         „Канела” 6

В „Канела” истинският познавач, не снобът, се натъква на антипоезия и избиване на комплекси. „Канела” била опит „да се надделее над невъзможността да се напише сносна съвременна любовна лирика”. /В анонса!/ Познавам прекрасни съвременни поети, написали истински любовни шедьоври на съвременната ни поезия, при това модерно, които имат своите почитатели и ценители. Но те не са продали съвестта си и истински служат в Храма на поезията.

Кой е лирическият Аз наистина? „…Един човек фадо, един човек безсмислен…” - изповядва Елин Рахнев. Нарцистичното опиянение, въпреки горното отчаяние от себе си, е негово постоянно състояние. Той страстно желае „да покаже среден пръст на света”, без да мотивира отчетливо причината. Статичността не му оставя шанс да стигне по-далеч от
себе си:

„…стоящ на дълги барове, напиващ се
до есен.” /!!!/
                          „Канела 5″

И ако Е. Р. почти заспива на своите „дълги барове”, умувайки колко фалшива и измислена е съвременната любовна лирика, колко е абсурдно самото влюбване, дори ако момичето има дъх на канела /„Габриела, карамфил и канела” на Ж. Амаду/, още в средните векове човекът вече е получил необятен хоризонт на собствената си мисъл и желания.

През 1336 г. /14 в./, на 26 април, Петрарка изкачва връх Ванту /1909 м./, нещо, което не е правено дотогава. Това е нечувано за времето. Акт, който може да бъде разчетен като емблема на неспирния човешки стремеж към високото! Този ден е обявен за рожден ден на алпинизма!

А „българският Петрарка” кой връх изкачва, залепнал за своите „дълги барове, напиващ се/ до есен…”?

Продължаваме, губейки време, да търсим допирните точки на Рахнев с Петрарка…
Петрарка пламенно обича. Той обича мадона Лаура и след смъртта.
Рахнев въобще не е убедителен в ледените си излияния:

„Когато очертанията ти отместват вятъра встрани и
целият пейзаж се разрушава постепенно, неприлично
и изворната ми тъга по теб започва да стърчи /!!!/, да се
превръща в естетика, във фреш…”

Той се кълне, като кандидат за Гинес: „мога да изпиша 400 страници за прашеца по миглите ти…”- явна ирония, адресирана навярно към един от героите на Николай Хайтов, който обича” да раздухва миглите” на любимата. /„Дервишово семе”/. Но наглото навлизане в чуждите територии на големите от „поети” като Рахнев, ги прави още по-недосегаеми!

„Българският Петрарка” признава:

„…Аз искам просто да те обнародвам
днес. Да те издигна над дървета, дъждове, човечество.
Безпаметно да онанират мъртвите и живите поети там.
Канелата в дъха ти да подвържат в книги.”

Е, ясно, тук е визирана поезията, тя е „канеленото момиче”. Предубеден, че днес не може да се сътвори истинска, особено римувана, поезия, адекватен на своята родена от тази самозаблуда несвобода, Рахнев влиза в конфликт с естетиката на красивото и шизофренно се прекланя пред грозното:

„Само когато не ме обичат, правя опити за поезия
Тогава мога да направя стриптийз на вътрешностите си, да
източа автобиографията си от вените.Да се острижа нула
номер „уудсток”. Да се изгубя по „раковска”. Това е да повръщаш
ирисите си. Това е мажоритарно усещане за смъртта. Това
е пастет от пойни пеперуди. Това е Лорка без
Сантяго…
Това е яка чалга в зала „България”.

Това е, бих добавила, алиенацията, за която ни предупреждаваше Цветан Стоянов в „Нишките, които се прекъсват”. Там четем следното:

„В изкуството и литературата отчуждението взема толкова многообразни форми, че само за тях може да се напише отделно изследване. Постоянният натиск на класовото общество върху „модерния творец” го деформира и отблъсква. Той е „търсач на истини”, той носи познание със средствата на своето изкуство - но това познание обикновено е в разрез с конформистките норми на неговата среда. Той или трябва да се „пречупи”, да стане приемлив според изискванията, и тогава се отчуждава от собствения си талант, от собствената си същност и призвание, или пък да се оттегли, неразбран и хулен, но там пък по силата на друга една логика, също започва да се отчуждава от призванието си. Там той вече се затваря в такива изолирани сфери, че скъсва с публиката, не може да установи контакт с нея, а неговите истини са предназначени за хората. /…/ Но публиката все повече се отдръпва, „тя оставя твореца сам с неразбраните му творби, тя го „обезплътнява”- затова и изкуството му добива тази постоянна вледененост, тази особена „недействителност” на новите школи.”/…/ Алиенираният „модерен творец” се откъсва от собственото си творчество, когато то се превръща в нещо чуждо за него, върху което губи контрол”/с. 29-30/

Грозното като естетика съвсем не е ново в изкуството. Да вземем примери от съвременното американско и българско кино, от някои театрални постановки, обявени от обърканата критика за „култови”.

Ако Рахнев се съмнява в собствените си чувства, в истинската любов, преводачът на Петрарка Кадийски е уверен: „Малцина като Петрарка доказват, че любовта може да бъде безсмъртна”.

Постоянен реквизит на Рахнев са пеперудите, кокичетата, миглите, жабите, лигавите езици, гнойните рани, пъпки, долнопробните тоалетни и др. Да допуснем, че така той осмива например кича. На какво е това:

„Изчуках всички пеперуди
Не построих нито една къща
Как да се завърна
в бащината
мамо…”?

Манифест на типичен слугинаж, за който могат да те поздравят само деформирано мислещи?

Един велик български поет бе изплакал: „Да се завърнеш в бащината къща/, когато вечерта смирено гасне…” Един поет, загинал на война за България.

Завистта към Димчо Дебелянов с нищо не накърнява голямата му поезия.

Както не може да се оскверни „белоногата” Гергана, която не е била и никога няма да бъде „космополитна”. Да, битието опровергава други Гергани, но не и нея. Милиони жени по света носят името Мария, но Св. Богородица Дева Мария е единствена! Хиляди жени у нас носят името Гергана, но дядо Славейковата е неповторима. С верността си в любовта и обичта си към отечеството, Тя завинаги е вградена в бистроструйната чешма на българската поезия!

—————————–

*Цветан Стоянов - „Нишките, които се прекъсват”