Стефан Аврамов

Из „Орлите на Бабуна”

Есенен ден. Капят пожълтелите листа от дърветата. На тумби, на тумби се движат из полето селяни, които работят беговите ниви. Слънцето клони към заник, засълна се зад облаци, обагрени с алени краски. Откъм Сухи-рид неусетно почнаха да прибягват грамадни тъмни сенки, рожби на мрака. Тичаха с небесната колесница по небосвода, претъркулваха се и бързо напластяваха Овче поле. Небосводът се покри с гъст мрак, тежък като разтопено олово. Замучаха волове, зацвилиха коне по полето и селяните бързо напускаха нивите, за да избегнат приближаващата се буря, която и животните предугаждаха. Заплиска пороен дъжд. Светна се. Остър гръм разтърси небето. Дъждът се усили и плискаше навред.
В чифлика на Адил-бег тичаха ратаите от обор в обор да приберат добитъка. Един от ратаите се въртеше край оградата и се ослушваше. Зачу се тихо подсвиркване. Той бързо отведе две грамадни кучета в задния двор, завърна се, отвори една малка вратичка на голямата порта и с тихи стъпки отведе в един навес двама нощни посетители. Дъждът плискаше със страшна сила. В двора всичко утихна, никъде не мъждукаше светлина. Само в беговата стая в кулата светеше. В долния кат на кулата спеше пехливанинът Дели-Реджо, свирепия ясякчия на бега. Той силно хъркаше, пиян до забрава. Когато Дели-Реджо търкаше очите си и се разбуждаше, намери се вързан и със запушена уста, а пред него стояха двама въоръжени селяни. Обезумелият от страх бабаитин ги гледаше с тъп поглед. Той още не можеше да отрезвее. Те отвориха големия долап в стената и го завряха вътре.
Бегът се беше изтегнал на висок миндер и лениво надуваше наргиле. Сладък мирис на тумбекия пълнеше стаята му. В огнището гореше огън, а близо до него мъркаше грамадна бяла котка, от която цицаха няколко малки котенца.
Вратата се открехна леко и в стаята влязоха двама млади момци в селска носия. Единият беше рус, със сини очи, с падаща до раменете коса, а другият - мургав, със силно развити мускули. И двамата бяха с едва наболи мустаци.
Бегът беше на около петдесет години, фиданбойлия, с едва посивели мустаци. Широкият живот, разврат и леност го бяха застарили. На стената над миндера беше закачена мартинка, а около нея разни ловджийски пушки, револвери, пищови, ками и други оръжия.
Вдигна глава бегът, но, щом съзря двамата непознати с оръжие в ръка, изплаши се и побледня, сякаш тригодишна треска го бе разтресла. Той искаше да прикрие уплахата си, но не намери сили. Изгуби в миг и ума и дума, стана по-нисък от тревата.
- Шо има, бре биро? - едва продума бегът. Не можеше повече да говори, сякаш бяха замръзнали думите на устата му, която остана отворена.
- Войводата ни изпрати!…
- Шо?… шо велиш?… - опули очи бегът.
- … да дадеш, бего, сенетите, шо си взел от селяните за борч!…
- От кои селяни, бре биро?
- От всички селяни! - рязко отсече русият.
- Аллах!… Аллах!… - извика бегът с разтревожен глас, но изведнъж млъкна, виждайки насочените срещу него револвери.
- По-бързо, бего, по-бързо, ако не искаш да мреш!…
Посърнал и приведен на две от страх, бегът стана, отключи долапа, изкопан в стената, извади две мешинени чанти и ги подаде. Русият ги пое, отвори ги и почна да разглежда сенетите.
- Няма ли други, а? - каза мургавият, който дотогава още не беше продумал.
- Сите съ овце, биро, жими вера!… Един е Адил-бег во Овче-поле… вистина кажувам.
- Пази си главата, бего! - добави русият.
- Аман, бре биро!… Саде един сенет да падне на мегдан, главата си давам, жими мера! - добави бегът.
- Колко сенети са тука, бего?
- Кай шестстотини… за пет иляди лири пари и повеке, - едва отговори бегът и дълбока въздишка се отрони от гърдите му.
Русият застана до огнището, извади сенетите от чантите и почна да ги хвърля с шепи в огъня, наблюдавайки как горят.
- Аман!… - ревна бегът. - Шо така, бре биро?… Шо така? Шо файда ке имате, а?
- Народът ще има файда, бего!… Селяните ще се отърват от борчове и ще им бъде по-добре.
- А вие, биро, шо файда имате, а?
- Файда ли?… хм!… Та ние за народа сме трурили главите в торбите!… Трябва да дадем всичко за народа… така ни учи нашият закон, бего.
- Би… би… би… би!… Аллах да ви е на срекя, бре биро! - каза бегът задавено и порой сълзи рукнаха по страните му. Той извади кърпа от пояса и се избърса.
- За сенетите ли плачеш, бего? - със смях запита русият.
- Не, мори биро, не!… Сум слушал… даскали, млади момци ненагледни, за народ се тепат, за народ мрат… ама хелбети ми доде на глаата, да видим во лице бугарски комити, шо глаата си дават за народо. Би… би… би… Аллах икбар!…
- Сега, бего, ще те вържем, както вързахме и твоя Дели-Реджо и го турихме в долапа, па ще си отидем.
- Немойте, бре биро!… Живи рисянска вера, живи леба, отепайте ме како шо седам на миндеро. Со ихтибар да свърша, а…
- Немай гайле, бего, нема да те отепаме… Жими леба!… - добави мургавият, като извади въженце за връзване.
- Ще те вържем да не пуснеш потеря по нас, бего!… - каза русият.
- Немойте, бре биро, немойте… не ме праите маскара на кяите… дума не ке кажам. Жими вера… жими леба… бесса… бесса… еве и за комитето сто лира пари! - каза бегът и пададе на русия стоте лири в кесия.
- Ако се чуе дума за сенетите? - запита русият.
- Дуннята да се запали, думата шо ви давам не ке я скърша на две! - каза бегът умолително.
Изгледаха се братски русият и мургавият, размениха остри погледи, подадоха си ръка, разбраха се.
- На твоята да бъде, бего!… - каза русият. - Да видим колко чини твоята дума.
- Аллах икбар!… - каза бегът, вдигна ръка нагоре от благодарност, след това хвана с двете си ръце челото и сведе глава на миндера. Докато вдигне глава, двамата нощни бродници бяха изчезнали.
Адил-бег стана, слезе долу, извика слугите и каза да отвържат Дели-Реджо, като му се закани, че, ако се напие, пак ке го върже. Дели-Реджо се пулеше и нищо не можеше да разбере.
Адил-бег удържа своята дума. Той влизаше в града с вирната глава, като че нищо не се е случвало с него, а със селяните почна да се държи много меко.
Радост се четеше по лицата на отрудените селяни, когато узнаха, че сенетите им са платени от войводата и изгорени. И моми и момци люшнаха хоро, хванаха се и старите, въртяха се до забрава, а виковете и песните им огласиха Овче-поле и неговия бранник.

______________________________________

*сенети - записи-полици