Стефан Аврамов

Из „Орлите на Бабуна”

Златното слънце на подранил летен ден се бе показало откъм високите планински чукари и заливаше с копринен блясък маковите градини и ниви на Сливополе, всред което се очертава като сребриста ивица Лиляковската река. Със силен напор се спуска тя от стръмните урви и скали на Язовирската планина, преминава полето и навлиза в коритото на шумния Вардар, предавайки му стихийния бунт на коравите планини. Той го поема и бързо разнася през родните полета.
В полите на планината е разположен чифликът Маково. На десния бряг на реката са се сгушили хижите на селяните-ратаи, а на левия бряг - бегската кула и чифлишки двор.
Навели житни класове, нивите са се жлътнали като разтопено злато. Небето извезано от лазур, бди над Сливополе и още от ранни зори му изпраща лек планински утренник.
Небосводът е ясно-син. Никакво облаче не се мярка. Слънцето стигна най-високата точка на зенита и пламна като огнено зарево. Настъпи тежка мараня. Селяните пълзят като мравки из полето. Всред нагорещената и напукана земя пристъпват селяните да жънат и връзват снопи. С пот на чело бързат да напълнят хамбарите на чифликсайбията Хайдар-бей, алчен и свиреп арнаутин.
Привикнали на тежък труд, ратаите упорито продължават да прибират плода на майката-земя всред настъпилия задух. Едва когато слънцето настъпи към “Копитото”, откъм “Бранището” повя тих ветрец. Затрепераха листата на тополите и върбите край реката. Прохладният ветрец съживи и ободри жетварите. Моми и момци на купчини се надпреварват да работят и припяват, а старите, навели чело към земята, работят угрижени. Те не чуваха сърдечната песен на младите; не можеха да забравят, че даскал Смил е в затвора; те не можеха да забравят беговите зулуми. Превили врат, те работеха с мъка в душата.
Привечер се зададоха откъм кулата двама конници и спряха край една купчина жетвари. Трепнаха сърцата на всички, щом познаха Дели-Рустем и Идрис-чауш, ясакчии на Хайдар-бей.
Двамата злосторници слязоха от конете, стреляха няколко пъти и раниха двама младежи. Сепнаха се всички. Жетварите се помъчиха да прикрият девойките Блага и Павлина, но напусто. С кръвнишки поглед те ги подгониха. Страшни писъци и глъч се понесоха из полето. Двамата арнаути застигнаха девойките, качиха ги на конете и със силен галоп избягаха по прашния път.
Покрусени от насилието и грабежа, веднага жетварите напуснаха полето и се прибраха в селото.

* * *

Лятната вечер, покри с лек полуздрач селото. От къща в къща взеха да влизат и излизат селяни; едни говореха тихо, други по-високо; тежка мъка ги притискаше и не им даваше покой да застанат на едно място. Голяма група селяни излезе из къщата на дядо Китан и влезе в двора на селския мухтарин, където пристигнаха и други групи селяни.
Незабелязано между селяните се промъкна младеж и застана пред мухтарина.
- Даскал Смил!… - извикаха учудено неколцина младежи. Радост бликна всред угрижените селяни. Наобиколиха го бързо, гледаха го от главата до петите, радваха му се, прегръщаха го и не искаха да го пуснат. Даскалът стоеше смутен и не намираше думи да заговори. Неговият проницателен поглед схвана, че не всичко е в ред. Пък и селяните мълчаха, очаквайки пръв даскалът да заговори.
Смил Китанов беше младеж на около двадесет и пет години. От сините му дълбоки очи лъхаше човечност, искреност и безмерна любов към ближните. Преди месец, по искане на бега, той бе задържан в затвора, задето се застъпи пред него за селяните-изполичари.
Селяните продължаваха да го наблюдават. Това мълчание още повече усъмни даскала. Той прикова поглед върху Мицо.
- Даскале!… Даскале!… - с мъка продума Мицо, сякаш гласът му беше секнал и не можа да се доизкаже. Смутен беше той и трепереше като трепетликов лист.
- Защо сте се събрали тук? - запита Смил, хвана Мицо за раменете и го раздруса. - Кажи, Мицо, кажи каква беда е постигнала селото?
- Дели-Рустем и Идрис-чауш грабнаха Блага и Павлина, - му отговори мухтарът, като му обясни за станалото през деня.
Блеснаха сините очи на даскала, разтърси той глава и викна:
- Тежък е за нас животът, братя!… Стиха сме търпели!… Камен е на прав път… макар че на два пъти не го допуснахме да влезе в село… трябва сега да го потърсим!… - с тревога в душата говореше Смил и ставаше все по-смел и по-смел. - Цял месец прекарах в затвора, а дългът ме зовеше тук, всред вашата неволя. Избягах, подпомогнат от хората на Камена. Той все пак се грижи за нас. Той не иска с лошото да си отвърне. Не!… Той само за нас мисли… за нашата тежка неволя… ден и нощ, братя, сън го не лови.
- Така е!… Лошо сторихме, даскале! - каза някой.
- Каза ми се да не се връщам в село, а да бягам далеч от вас, братя, да не бъда отново пратен в затвора. Това не искам да сторя… не, не трябва. Сега е нужно да бъда между вас, братя!… Нали за това станах даскал, а? Няма да бягам от вас.
Селяните гледаха даскала с искрящи от обич очи. Той замълча и се замисли. Страшни мисли разкъсваха неговия силен дух. Изведнъж той трепна, обхвана с поглед селяните, качи се на оградата на трема, дълго време стоя като вкаменен, а след това буйно заговори:
- Братя! - провикна се гръмогласно даскалът и гласът му се разнесе звучно и мощно всред селските хижи. В почуда се гледаха селяните и с тиха радост забелязваха колко много беше израснал той над тях. Те поглъщаха думите му като ожаднели пътници в пустиня. Като че ли електрически ток премина през тялото на прегърбения на две дядо Китан. Той изпусна патерицата си, изправи се малко, отвори уста и със сияещ поглед гледаше милата рожба на загиналия си първенец. Всички гледаха даскала, сякаш със своя повик той ги привличаше като магнит. И млади, и стари виждаха неговите очи, смели и горди, искрящи в своя гняв.
- Селяни!… братя!… - продължи даскалът по-оживено. Стига да даваме кървавия си залък!… стига позор и безчестия върху нашите майки и сестри!… От днес открито да кажем, че не ще бъдем рая покорна!… Има ли между нас някой, който да може още да търпи, а?…
- Заран ке ойдеме да се плакваме на каймакамина, - пресече мухтарът, но погледът на Смил го прикова на място и той не довърши.
- Селяни!… братя!… - продължи даскалът. - пита ли вълкът агнето боли ли го, когато хруска крехките му кости, а?… - Не. Ще се вслуша ли каймакаминът в нашия плач? - Не. Той няма да излезе против Хайдар-бея. Те и двамата са кръволоци. Борци… борци трябва да станем ний… борци, да вадим око за око, зъб за зъб!… Тогава и Хайдар-бей и неговите ясакчии ще се укротят. Чувате ли, братя, стига сме търпели!…
- Така… така… сине! - изплака дядо Китан, гледайки своя внук, който бързо израсна в неговите очи. - Нека ни бият, синко, нека!…
- Шо ке праим, даскале? - запита дядо Пройно.
- Никой няма да жъне беговите ниви!…
- А-а-а!… даскале! - уплашено извика дядо Пройно, сви се на земята и млъкна.
- Ще бият… ще бият… па и някого може да пребият… ние сме викнали вече. Има ли, братя някой да не е бит? - запита даскалът.
- Е па, сине, така си е, сите ни тепат! - извика дядо Йово, свали калпака си и го удари в земята. - Нека бият, синко… нека…
- Още сега, през тази нощ, - продължи даскалът - ще се справим с беговите ясъкчии. Око за око, зъб за зъб!… - се провикна даскалът, а гласът му прогърмя и вля ведри струи вяра всред угрижените селяни.
- Ами бегот, даскале, костите ке ни потроши… - с нисък глас промълви дядо Йордо.
- Ще беснува, ще бие… но и ние ще се борим с него… Чуйте, братя, ще развием знамето на кървавата борба!… - викна даскалът. - Не е далеч денят, когато ще го развием!…
- Извезала съм го вече, - викна със звънлив глас учителката Ружа, припна в одаята и го изнесе.
Бързо дълга овчарска гега се вдигна във въздуха от един младеж, провря се между тълпата и скоро над смаяните селяни бе окачено и гордо се развя червено знаме с извезан лъв по средата. Вдигнаха глави селяните, загледаха го с блеснали от радост очи, пристъпиха пъргаво към знамето и почнаха да го целуват.
- И да ни тепат и утепат, - няма да жънем беговите ниви! - извика дружно купчина младежи под развятото знаме.
- Братя!… - извика даскалът, а гласът му беше мощен и страшен, - още тази нощ, в името на това знаме, което ще пазим като наша светиня, ще се справим с двамата арнаути. А вие, братя, бъдете твърди… не свеждайте глава… Скоро ще научим Хайдар-бей да ни гледа с други очи!… Ние с Мицо отиваме, а вие тук… нито дума… Ако някой продума… тежко му… па ако сме живи… ще се видим, - завърши даскалът, хвана Мицо за ръка и се изгубиха в тъмнината.
Един по друг селяните минаваха и се заклеха да останат верни на развятото знаме, което беше веднага станало за тях светиня. Сетне, с чудно спокойствие и нови сили за борба, се разотидоха по домовете си.

* * *

Месечината светеше бледо-матова и на небосвода се очертаха дивни, ниско плаващи, оранжеви облаци, тънки и прозрачни, сякаш от стъкло извезани. Движеха се ту напред, ту назад, подгонени от тихия вечерник. Изведнъж силен вятър забрули гората, заваля ситен дъжд и бързо преваля. Облаците добиха синкав оттенък, а отпосле тъмно-розов. Навсякъде се чувстваше сладкият мирис на липи. Отсреща, на брега на реката, трепетликите с чудни неземни гласове пяха своята еднообразна песен, внасящи бодрост и ухание. Тежък здрач обхвана варосаната бегова кула, която се изгуби от погледа.
С бързи стъпки Смил и Мицо отиваха към неизвестността. В душата им гореше страшна мъст. Мицо беше сляпо привързан към даскала и без възражение изпълняваше неговите нареждания.
- Щом се затули месечината зад облаците, ще се промъкнем до задната врата и ще влезем в двора. Кучетата ни познават, та няма защо да се боим, нали Мицо? Как мислиш ти, а?…
- Към голямата врата на пътя живеят агите, даскале!
- Да. Там… там… там, Мицо. Щом запалим снопите на гумното при голямата врата, агите ще излязат. Там, Мицо, при вратата, ударът трябва да бъде верен. Дума да не продумат… Разбра ли, Мицо, а?…
- Ако не се справим с них… как ке се върнем в село, даскале?!…
- За нас няма вече връщане в село, Мицо, но все пак някога тайно ще се промъкваме да виждаме своите братя… Пък ако паднем от мартините на агите… други ще отмъстят за нас.
- Твърда е твоята ръка, даскале!… - възрази Мицо и загледа с пълна вяра своя другар.
Двамата нощни бродници се прехвърлиха през зидовете в двора на бегската кула. Неочаквано се проточиха възбог големи огнени езици. Огнено зарево осветли целия чифлишки двор. Зацвилиха уплашени коне, замучаха волове, лавнаха двата едри песа и завиха от страх. Вратата на кулата се отвори. Из нея излязоха двамата ясакчии, въоръжени до зъби. Стреляха три пъти, спряха за миг и веднага с бърза крачка се отправиха към пламналите снопи.
- Каури со каури!… Майчето ке им разплачам - ревна Дели-Рустем и поток ругатни огласи двора.
- Кожата ке свлека от гърбината!… - допълни Идрис.
Току-що извили към големия сенник, на две-три крачки от агите припукаха пушки. Двамата бабаити, без да продумат, се строполиха на земята. С бърз устрем двамата бродници ги довършиха с няколко удара.
Засили се стръвен кучи лай в задния двор, последва го друг и в миг оркестър от кучи лай огласи тихата нощ. Двата едри песа на агите лижеха ръцете на Мица и скимтяха край своя приятел.
Бродниците застанаха пред труповете на агите, ала скоро се окопитиха, влязоха в кулата, грабнаха момичетата, качиха се на конете на агите и през задната врата поеха пътя към планината.

* * *

След двучасово лудо препускане, те стигнаха полите на планината и почнаха изкачването на “Орляка”.
Планината мълчи и почива, сякаш искаше да прикрие в своите скути вековните тайни на народа, изживени в тъжни и радостни дни. Конниците навлязоха в гъста непроходима гора. Близо към “Орляка” те се натъкнаха на засадата на Сливополската чета. Водени от четниците, след малко пред бродниците се откри не голяма горска поляна, отвред оградена с гъста гора, в средата на която тлееше голямо огнище.
- Кой там? - запита един часовой.
- Смил Китанов… маковскиот даскал… иска да се види с войводата… - отговори другият часовой.
Изненадан, войводата скочи на крака. Посрещна даскал Смила, хвана го за ръцете и го отведе на другия край на поляната. И двамата се гледаха в очите, но никой не се отпускаше да заговори.
- Какво те носи насам, даскале? - пръв запита войводата, гледайки с учудване и хора, и коне.
- Тръгнахме по неравния път, който ти ни посочи, войводо. Първата стъпка направихме и връщане назад няма.
- Що извършихте? Какво ви докара в планината?… - питаше войводата, а другарите му, заобиколили гостите, чакаха отговора на даскала.
- Всичко ще узнаеш, войводо!… Малко да почина и събера сили, - отговори Смил и седна на земята, заобиколен от синовете на планината, чакащи с напрегнато внимание да заговори даскал Смил.
Даскалът, след като почина малко, разправи подробно за нападението на агите, за твърдото решение на селяните да се борят и за изпълнената смъртна присъда върху Дели-Рустем и Идрис-чауш. Камен слушаше с внимание прелома в душата на чифлигарите от Маково, гледаше в очите Смила и радост бликаше в душата му. Той скочи, хвана Смила за ръце, прегърна го братски и развълнувано заговори:
- Ценях те, даскале, като брат и имах пълна вяра в тебе, че ти ще унищожиш робския дух на маковци. Много се радвам, че ти и Мицо сте вече наши братя несретници. Много работа ни предстои в Маково… Сега ще почне отмъщението на Хайдар-бей, ала и ний не ще останем със скръстени ръце.
- Ние лично поехме отговорността за наказанието на агите, - каза Смил.
- Как? Какво направихте, а?
- Ние казахме на изплашените ханъми, че убийците на агите сме ние, даскал Смил и Мицо, нека знае Хайдар-бей…
- Това не ще спре Хайдар-бей да отмъсти на маковци. Утре ще предадете момичетата на ръководителя в Лиляково. Там нека остане и Мицо. Пък ти, Смиле, веднага се върни, за да следим по-отблизо какви наказателни мерки ще вземе Хайдар-бей срещу селяните.
- Не мислех, че така скоро ще ми се наложи да тръгна по твоя път, но… тръгнах и няма да се отделя… - каза Смил и седна на поляната при четниците.
На харамийската поляна всичко утихна, само Камен и Смил стояха будни и обмисляха създаденото положение в Маково.
Блага и Павлина, като подплашени сърнена, се прегърнаха и заспаха спокоен сън.

* * *

Още с първата вест за отвличане на девойките и раняването на двамата жетвари, в Маково настъпи смущение. Появяването на даскал Смил в село ги успокои и внесе ведрина в размътения им разсъдък, но като страшен гръм дойде вестта за убийството на Дели-Рустем и Идрис-чауш. Ужасен страх се беше отпечатал по лицата на всички. Старците искаха да останат сами в село, а младите невести, моми и момци да бъдат пръснати по други села. Младите и буйни селяни пък настояваха всички да останат в село и да се държат единодушно. След дълги разговори и придумки, надделяха младите. Всички решеха да изпълнят клетвата си да не отиват на жътва, както обещаха и на даскал Смил пред развятото знаме.
Купчина заптии през деня нахълтаха из селските хижи, да търсят Смил и Мицо. Мухтаринът им съобщи, че даскал Смил е в затвора, а Мицо изчезнал от селото.
На придумките на заптиите да отидат на жътва, селяните заявиха, че докато не се доведат отвлечените девойки и се предадат на мухтарина, пък и изчезналия Мицо, който също трябва да е отвлечен от беговите ясакчии, никой няма да отиде на жътва.
- Слушай, мори, керата!… - викна Хайдар-бей, слизащ от коня си. - Ти мухтар ли си, шо си, а? Не се праи на ударен во глаата. Ги утепахте Рустем-аа и Идрис-аа, па сакате да ловим убийците нихни, шо са фатили планината и са отишли при комитите, а?!… Бре, мори, ешеолу!… Бесса… бесса, та бесса… Ке фатим Камена с осите му комити… ке фатиме со них и Смиле и Мице… ке им отрежем глаите и во конска мешина ке ги донесем… Тогай ке жените… хелбети!… Ако съм турчин, не съм будала, бре каури, пбре будали… Или ке одите да жените, или ке ядете кьотек… Ако не сакате, заптиетата ке ви отведат во градо. Тамо, хелбети, ке се учите да чините евалла на бегот, а?!…
- Да ни ги пущите децата, па тогава ке видим, - го пресече дядо Йонче.
- Шо се праите на улави, бре керата!… Чупинята сакале да се турчат и моите пехливани ги отнесли во кулата… хелбети… ама даскал Смиле и Мицета валла и билля… запалили снопето, запалили сеното… утепали Рустем-аа и Идрис-аа и избегали со чупинята…
- А…а…ааа! - въздъхна мутарът, зарадван от последните думи на Хайдар бей.
- Как ке ги утепат, бей ефенди?… Со голи раце ли ке излегат срещу кяяите, шо са от глаата до петите со силяхлъци? - се намеси дядо Йонче.
- Море и мартини си имате… и джепане… ах баба-сана… Ако ги фатим… коските ке им троша!… леба ми!
- Беим!… - каза някой селянин.
- Поике не ми сборувайте, валла и билля… ке ми кипне кельот!… - каза Хайдар-бей, хвана мухтарина за яката и го заблъска раздразнено.
- Дайте ни момите!… - викнаха в един глас селяните.
- Ако денеска не одите на жетва, сабайлян ке дойде до хак Черкез-Али… коски ке потроши… жи ми вера… тогай ке одите на жетва, момите ке си найдете… мори Смилета и Мицета ке найдете… джувап да даит за Рустем-аа и Идрис-аа… валла и билля… кръвнина ке падне… Шо сакате, прайте!…
- Дайте ни момите! - повториха селяните.
- Шо стоите бре, трошете коски на тия хаирсъзи!… - злобно извика Хайдар-бей, обръщайки се към заптиетата.
Заптиетата хванаха някои селяни.
- Докато не ни дайте момите, не ке женим. Ке оим при вали-паша да се плачем… - се чу пискливият глас на мухтарина.
- Шо стоите бре?… Защо не трошите коски бре!… - раздразнено повтори Хайдар-бей. Но, обръщайки се към заптиетата, той видя, че селяните са ги хванали здраво за ръцете и не им позволяват да мръднат. Уплашен, Хайдар-бей се метна на коня и бързо се отправи към града.

* * *

Пристигна кърсердарът Черкез-Али със стотина войници, събра селяните пред къщата на мухтарина и им заповяда веднага да пристъпьт към жътва. И на трите покани на Черкез-Али селяните отказаха.
- Не сакате, а?… - ехидно се разсмя кърсердарът. - Ке ми кажете кой изпрати Смиле и Мицо во кулата!… Живи ке ви изпърля, бе будали!… Мухтарът да каже!… Хайде, мухтар!…
- Не знам, Али-ефенди, - отговори мухтаринът Гьорче.
- Ударете му дваесепет!… Ке каже… ке каже… леба ми!…
Войниците повалиха мухтарина и почнаха да го бият. След жестокия побой, те изправиха мухтарина, но запитан от Черкез-Али, той повтори: “Не знам, Али-ефенди” и припадна на земята.
Под ударите на войниците бяха подложени двадесетина селяни, но се получаваше все същия отговор: “Не знам, Али-ефенди”. Това вбеси кърсердаря. Три дни и три нощи беснува Черкез-Али, но нито един селянин не каза повече от “не знам”. Това държане на селяните озадачи озверелия кърсердар. При всички старания да напипа някой малодушен селянин, за да изтръгне някои признания, не му се удаде и Черкез-Али остана с убеждението, че за да се държат така довчерашните ратаи, причината е четата на войводата Камен, която трябва да се унищожи. Кърсердарът познаваше добре Камена още от малко дете и знаеше какво можеше за извърши. Той замина за града, но привечер отново се завърна и започна издирванията.

* * *

На “Орляка” денуваше четата на войводата Камен. Завърнаха се изпратените разузнавачи и съобщиха за нанесените побоища над селяните от Черкез-Али и за твърдото държане на маковци. Изведнъж Камен стана блед, като изваян от мрамор. Вмиг изчезна руменината по лицето му. Дълго време не продума, вълнуваше се разбунената му душа и търсеше отдушник. Завърна се и даскал Смил от Лиляково. Дълго време те шепнеха помежду си, докато най-сетне си подадоха братски ръцете и решиха да се справят с Хайдар-бей.
Яздейки на своя бял жребец, придружен от един ясакчия, Хайдар-бей, като всякога, и тази привечер, се връщаше от Маково за града. На “Голо-бърдо”, при завоя на пътя, пред бея в миг изпъкнаха бойките фигури на войводата Камен, даскал Смил и Наум. Смути се беят. Не искаше да вярва на очите си. Стана му страшно. Искаше да избяга, но пътят му беше отсечен. Повелителната заповед на войводата да спре, остро прозвуча в ушите му, а и насочените пушки съвсем го съкрушиха. Изненадан беят вдигна ръце нагоре и заповяда на ясякчията да не мърда. Това нападение посред бял ден му се виждаше като на сън. Възможно ли е това?… Той, Хайдар-бей, от когото се боят всички и от сянката му треперят, да трепери като трепетликов лист? Обилна пот течеше по лицето му. Бързо се съвзе от изненадата Хайдар-бей и с мек тон, сякаш говореше с вали-паша, запита:
- Шо е ова, бре биро?… пари ли сакате, а?…
-Дайте си оръжието!… - рязко каза Камен… Слезте от конете!…
Скочи беят смутен от коня и с видима уплаха застана на пътя. Павле пристъпи към бея и ясакчията, обезоръжи ги и, след като извади патроните, върна им празната пушка и револверите и, без да продума дума, отиде при конете.
Хайдар-бей бе окончателно сломен. От страшния арнаутин лют диря не остана. Осланила го бе ранна слана. Той трепереше като треперушка.
- Да напусне Маково още тази вечер Черкез-Али!… - викна Камен остро, а в гласа му се виждаше не само закана, но чиличена воля. - Да изгониш Дервиш-аа, Дзеко и Сулиман-аа… Да не се мяркате край чифлика. Не сториш ли това, бего, от чифлика ти помен няма да остане… пък и главата ти ще изпратя на каймакама!… Чу ли, а?…
Мълчеше бегът. Зъбите му тракаха от страх. Разбра той най-сетне, че раята вече не е оная, която може да се тъпче. Виждаше бегът края на агалъка и едра пот потече по лицето му.
- Ако не дадеш на селяните това, що искат, в града ще те намеря.
- Аман, капитане!… - простена бегът, в силно вълнение. - Демек, да им дам повеке хак?… Ке им дам… ке им дам… хелбети… жи ми вяра!… ке им дам.
- Върнете се още сега в Маково!… Махни Черкез-Али!…
Хайдар-бей не вярваше на ушите си. Поток сълзи обливаше лицето му и, съвършено отпаднал, повторно запита:
- Що велиш, капитане?… Демек ми даряваш живота?…
- Не дигай ръка против селяните!…
- Бесса давам… добре ке гледам раята… не ке строша на две думата си.
- Помни бессата, бего!… - му отвърна строго Камен. Боязливо бегът направи поклон на всички страни, разплака се и развълнувано рече:
- До денеска сум бил малсайбия… било шо било, капитане… думата ми е дума… няма да я скършам!…
- Помни бессата, бего!…
- Шо сум казал, това ке биде… - каза бегът, качи се на коня и удари галоп, а след него и ясакчията. Камен, Смил и Наум ги проследиха, докато се изгубиха в прашния път, бързо заобиколиха “Голо бърдо”, поеха конете от Павле и със силен галоп се отправиха към скутите на планината.

* * *

Когато Хайдар бей премина моста на Лиляковската река, той се обърна и видя, че никой не го следи. Изведнъж падна от плещите му голям товар, но, виждайки ясакчията, той почувства колко ниско е паднал пред своите хора. Той заповяда на ясакчията да отиде в чифлика, но нито дума да не казва някому за комитите, ако иска да си запази главата. Ясакчията потегли за чифлика, а Хайдар бей - към Маково.
Лятната вечер настла грешната земя с лек полуздрач, когато Хайдар бей влезе в селото. Той премина няколко къщи и влезе в двора на мухтарина. Насреща му излезе дядо Гюрчин, прегърбен старец. Преди още да продума старецът, беят заговори глухо, сякаш се страхуваше някой да го не чуе:
- Да влезем во кукята… тамо да се видим со мухтар Гьорче!…
- Харно, беим!… харно… - му отвърна дядо Гюрчин в почуда, виждайки за пръв път бега така посърнал и кротък.
Бегът се наведе през ниската вратичка и влезе в къщата. Той седна при лежащия мухтарин, поразгледа се наоколо и с мек тон рече:
- Ке кажеш, мухтар Гьорче, на селяните… от денеска, биро, со друго око ке гледам раята… Нека се приберат сите во куките… Ке си оди и Черкез-Али!… Жи ми вера!…
Пребитият мухтарин го изгледа, но дума не продума.
- Леба ми!… - продължи бегът.
- Така… така… беим!… - зарадван рече дядо Гюрчин и обилни сълзи обляха старческото му лице.
- Хелбети!… хелбети!… - рече бегът, поглеждайки под око мухтарина.
Чудеше се старецът да вярва ли думите на бега, но бегът стана от столчето съвършено сломен и едва-едва тихо изговори:
- Давам бесса, че от сабайлан друг вятър ке вее во чифлиго… Кажи, мухтар Гьорче, на селяните да знаят… да си гледат работата… ке давам повеке от това, що сакаха по-рано… пък станало, шо станало…
- Арно праиш, бего, Бога ми!… - каза дядо Гюрчин.
- И Черкез-Али ке си ойде во градо.
Бегът тръгна, хвана стареца за рамото, поизгледа го и с мъка промълви:
- До денеска е било наше ор дядо Гюрчине, от утре - на раята! - излезе навън, премина на другата страна на реката и се изгуби.
Рано сутринта Черкез Али напусна Маково, последван от двама конника до влизането му с войниците в града. Привечер пристигна в село войводата Камен с четата. С тиха радост и засмяно лице го посрещнаха селяните. Запяха моми и ергени, заиграха стари и млади, люшна се хоро всред село, радост бликна в селските хижи. Едва когато първи петли пропяха, четата пое пътя за “Орляка”, изпратена радостно от селяните. Никой никому дума не продума за Хайдар-бея, но всички селяни разбраха защо бегът омекна и се унижи пред тях. Това внесе всред отрудения народ вяра и надежда за по-добри дни.