ПРЕДИ ДА ТРЪГНЕШ…
* * *
преди да тръгнеш, прости се
със сънливото було на зората,
напълни манерката с изворна прохлада -
гората ще те постави
между верните си приятели,
макар из нея да шетат
и върлите ти душмани.
пътищата оплетени да не те притесняват -
тайните разгадавай с магическия си поглед.
остави вратата отключена,
а прозореца си открехнат
и птичи пера не настъпвай,
че ще погубиш небето.
нека гласът ти отеква
като ехо на синя мълния -
топла е песента и пътеките
на стъпките й се радват -
дай на душата й вечност, щедрост й дай
и смирение.
но помни, че никой не знае
за пътищата обратни,
че в пропастите невидими
страшни закани бълбукат,
затова се готви за битката,
с която те благославям
и сол си вземи за раните
преди да тръгнеш
завинаги.
ОПТИМИСТИЧНО
макар и да ме водеше в пълно неведение
този житейски друм, по който се задъхвах,
поне сам си определях маршрутите,
а когато духът се разбунтува срещу тялото
ръцете си закалих, твърдостта на кремъка
и метала им дадох; само и само да са ръце,
плътта и кръвта им оставих с надеждата
пътя на злодея да затрупат; успях да запазя
гнездата на прокудените птичи ята - нали и аз,
подмамен от лъжливи слънца,
когато из заледените планини се лутах
нямах ни лампа вълшебна, ни кон вихрогон,
нито наставник - мъдрец със снежна брада
бързах по стръмното подир тайните
на изплъзващите се лета, бързах
от собственото си земно привличане
да мога да се откъсна и да литна надолу -
в копнежа на мрака за светлина,
в слепотата на прилепите кръжащи над мен -
да хвърля страха на смелостта в безумните пещи:
да ме изпепелят, дано възраждането се повтори
бързам сега първа помощ на оптимизма да дам,
не че някой ме е упълномощил, но разчитам
на доброто повече от всичко и вярвам,
че няма да ме сполети крушение,
поне докато нося мълния в едната си ръка
а в другата - поезия с чистия дъх на любовта.
ПОВТОРЕНИЕ
приеми всеки край като ново начало,
всеки вход като изход, а него - за вход
това чудо за теб е до днес оцеляло,
за да минеш напряко без знак и без брод
все едно, че преследваш миражи в сахара,
полумъртъв от жажда и глад, гол и бос,
свободата изгубил и останал без вяра,
ала вече разпънат върху земната ос.
всеки миг се повтаря и ти като факел
решен и на сетната стъпка, гориш
и макар че и утре тази орис те чака,
като кон долапчийски живота въртиш
без дъх, без награда, все тъй безпаричен,
но с младия порив, с вървежа си млад
и никога - хладен или безразличен
към тоя банален и яростен свят.
под същото слънце със същото тяло
с втвърдена от удари кожа - върви
и най-празния миг повтори отначало,
та нали само живо сърцето кърви,
че е изход и вход към живота сърцето,
а страхът ще се пръсне още с първи зори
и повторил веднъж на шега битието,
след това на шега и смъртта повтори.
ВЛАК
гарата напуснал с писък неочакван
следващата той задъхан гони
скрил в черупката си хора всякакви,
сам на пътниците свои заприличал:
също като онзи на гурбет и той е тръгнал,
също като другия сега оттам се връща
и наравно с третия на двамата завижда,
затова и червеят отвътре го дълбае.
онзи в коридора с погледа непроницаем
сигурно ни хляб, ни сол го чакат нейде,
абитуриентът пък с унесена усмивка
вперил е в пейзажите душа невинна;
в себе си е целият наблъскан влакът -
хора всякакви - загадки неизбродни,
едни спят безгрижно, сгушени в съня си,
други пък са мъртви още докато живеят
топло е, минава облаче отгоре,
жега се задава, бърза подир нея буря -
нищо му на влака, тича си по пътя -
само спирките брои наум, да ги не сбърка,
нали води сметка кой кога се качва
и кога му иде ред завинаги да слезе
и така кръжи от памтивека
в тоя кръг безкраен, начертан от Бога
аз съм до прозореца, обзет от треска
следвам кръговрата му с печат в ръката.
влакът е като петела ни на село -
само като свърши мрака се обажда.
КАЙСИЯ
станали са плитките й на камшици
вият се из въздуха, из(ф)учават,
а гнездото (дали е гнездо?) между тях
с умножаването на небесното море
корабообразен вид е придобило,
птиците (или пък техни двойници)
върху темето на тънкия ефир се спускат
ту зелени,
ту червени,
ту пък жълти,
сенките на техните криле гребат
висотите ненаситно, посветени
на поредния си (без)успешен опит
да се върнат в спомените отпреди н.е.
ти си просто ангел разпилян,
кайсиевото дърво на младостта ми,
както си приготвено за полет
срещу урагана
де се губиш,
де се маеш,
де се бавиш,
Салвадор Дали?
* * *
едно дете прокужда сънищата ми и все така
лицето му не мога да се сетя откъде е -
най-вероятно е от Босна, а може Косово или Ирак
“много е студена тая нощ - прошепва, -
топлеше ме мама, ти нали не искаше
да я застреляш, чичко?”
съвестта е глутница вълчици, нападнала сърцето
(внуците ми нейде спят из бъдещето неродено),
ти ли ги изпрати, Боже, тези питащи очи:
„толкова обичах татко, ти нали не искаше
да го убиеш, чичко?”
като кървав резен диня месецът стъклото пръска
и карминът му греховен по лицето ми се стича
ах, очите, търсещите зеници, които,
ме пронизват в тъмнината: „а къде
тая нощ отведохте сестра ми, чичко?”
същото е всеки път, щом лумне мракът -
все един и същи сън вълчиците разказват,
но наканя ли се в него да отплувам, бреговете
се разкъсват изотвътре и се давят с грохот,
после се показва непознато детското лице…
и пак.
и пак.
ПОКУШЕНИЕ
трябва да се дръпне завесата, да се измият
очите на небето -
и на слънце теменугата зъзне в заточението
на самотата,
а скръбта на птиците с разрушените гнезда
е това, което
разпилява като перушина доброто по земята.
кръвта на картината е замръзнала
на 11 септември,
пазачите на света губят гласовете си
доброволно,
а той, безстопанствен,
е играчка в ръцете на червея
който го омагьосва с помислите си
подмолни.
не бива да се ходи по износени пътища
и в непознати тунели,
не бива сирените от истеричен вой
да се късат -
и в този милениум текат реки,
от евтина кръв обезумели.
а всички градове на Содом и Гомор
са прекръстени.
трудно е да се разбере това,
що думат устата без устни,
написаното от счупените пръсти
едва ли до нас ще долази.
светът вече е легнал на своето ложе
прокрустово
и само детските ръце вече могат да го опазят.
време е срещу страха да се извърши покушение.
* * *
и аз съм отговорен
за родилните болки на земите благодатни,
за белезниците, разкървавили гордостта,
за постоянството, с което
прилепите са се влюбили в нощта и за това,
че е престъпник всеки крадец
на сънищата златни;
че розата потайно съблазнява пролетта,
че времето е опозорило
крепостните ни орлици,
че влачат гърбици невидими
прегърбените ни души,
че с плач тревожен на света се появяват вече
новородените мъже.
моретата са ни обидени
и полюсите са в несвяст,
щом като очилата на гнева са черни
и щом Господ
е изоставил рабите си смирени на подлеца -
весден в душите им да се прицелва;
щом с Песента на песните се търгува като с мида
и съмнението около сърцата
се увива всекичасно -
може ли да не крещя срещу този свят позорен,
след като и за прашката прочута на Давид,
и за слепотата на Темида
и аз съм отговорен.
СЕЛЯНКА
в най-дългия ден, по-дълъг от всяка година,
в най-горещите часове на разгорещеното лято
тя е като забравен бюст в зодиака старинен -
загърбила небесата, сраснала със земята.
тя просто се е навела над браздата учудена
и подвластна единствено на най-великата дарба,
сякаш майчински кърми стръкчетата събудени,
които протяга към гърдите й хляба.
* * *
какво дълбоко небе и колко звезди -
дъхът на ветреца така красиво люлее
светлинките им, сякаш са момински гърди
в сребърните ливади на Водолея.
каква безкрайна шир, каква тишина!
времето се е разселило по потайни адреси;
росната свежест на утринната ведрина
пръска в нозете ми бисерни песни.
какъв вълшебен сън само ще отлети
в неизвестното утре, ала дотогава
цяла вечност луната над нас ще блести,
и ще грее в очите ти звездна жарава.
ЕСЕННО ДЪРВО
пламнало от ветровете злоезични
срамежливо в есенния див разкош
златотканата си дреха то съблича
преди първата си брачна зимна нощ.
* * *
еманципация ли е или е
дискриминация това,
че съм вечно в противоречие
с дресираното племе -
нито козя брада имам, нито гениална глава,
просто не ме съблазнява
лицемерното време.
обичам, но от обичания обич
да искам не мога
и обич не обещавам
на приятелите и враговете;
в мълчанието си говоря прекалено много
но от почит към Пегас не изричам
самоличността на поета
и макар да обожавах сляпо
лъжливите изгреви,
зная своя произход и сходството си с пръстта
затова си спестете юбилейните изстрели -
ще го свърши високото напрежение
на съвестта.
