Цветан Илиев

Откъде тези разпръснати сенки в гърдите ти?
И колко ли тежки обиди са вплетени в тях?
Ти в бялата стая лежиш примирена, изпита.
С тих глас ми говориш - за мен те е страх.

Присядам в ръцете с лимони и ябълки,
които с горчива усмивка поглеждаш.
И търся в очите ти, насаме плакали,
да светне далечна и плаха надежда.

От себе си къс съм готов да откъсна.
През девет земи да вървя съм готов.
О, тъжна готовност, когато е късно,
и рана е всякакъв знак за любов!

Дано се завърнеш, дано не се случи
най-страшното!… Простата истина знам -
без тебе ще бъда самотния щъркел,
умиращ в гнездото, остане ли сам…