Ирина Велева

***

По пътищата пълни със самотници
търся усмивка.
Намръщени посрещат ме хората.
Страшни са хората със затвора в душите им.
Усмивка търся.
Поне една.
Блъскат ме хората. Гледат през мен.
И мисълта им се блъска в стените на килиите.
Търся усмивка. Няма я.
Връщам се от пътищата на самотниците.
Бяло куче ме следва.
Обръщам се.
Срещам в него усмивката.

КАТО КЛАДЕНЦИ

Приятелствата
като кладенци
пресъхнаха.
Познанствата
се изпариха като
                        локви.

Сега по-друго е.
Зрелостта от устите ни говори
за политиката и времето.
И близостта я няма.
Всеки на себе си е близък.
Всеки в себе си е влюбен.

А ужким дълбоки
бяха кладенците на приятелствата.
Сега болката е само твоя.
А радостта ти е самотна птица
бягаща от куршумите на завистта.

Илюзиите като простреляни птици
изпопадаха
от стрелеца на зрелостта.

***

Ще бъда модерна.
Ще мълча.
Всички думи вече са казани
и от поетите написани.
Всяка дума е баналност.
Ще мълча.
Но не от загадъчност.
Ще престана да мечтая.
Мечтите на всички нас
          си приличат като близнаци.
А и моите хванаха мухъл…
Няма да чета. Ще си наложа.
Днес децата сънуват само компютри.
Четенето е старомодно.
Ще бъда модерна.
Няма да пиша писма.
Пиша си по имейла с непознат от друга страна.
Пишем си за времето.
И накрая ще престана да бъда себе си.
Защото животът ми се обезсмисля
от само себе си.

***

Искам отворени врати
на дните,
на хората,
на светлината,
но толкова врати
пред мене се затварят.
Затварят се дните,
затварят се на хората сърцата.
И годините ми една след друга
вратите си затварят
и ме водят по тъмния път напред -
врата се отваря
и след миг затваря.
По дългите коридори аз вървя с трепет.
Не затваряй вратата си,
дай малко обич,
без обич животът бързо се затваря.
Не затваряй вратата си,
ключарю.