ЧЕРНОЗЕМ
ЧЕРНОЗЕМ
Като дъб
исполински
назрях
в тишина
за твоите
мълнии.
Разискри се, Душа,
в пълнолуние
на ярка дъга!
Разпилей се, тъга,
в многозвучие
на арфа.
Излязъл из твойте недра,
о, маса-народ,
приеми ме отново
да бъда попит
като влага
от жадна земя…
Пораснах
самотен -
възвисен
и самотен -
като дъб
от забрава.
Като ручей
в извиви
протичах
по всички
посоки
на Знанието!
И моята мъдрост
ме води отново
към тебе,
на всеотдайност
ме учи
Любовта!
Животът е порив
от зърно към плод.
От искра
към мълния,
от бедна
към бездна!
Като ярка бразда,
като огнена нишка
вплети ме
в твоята тъкан,
в многоцветния губер,
Живот!
Закърми ме
с твоята жизнена влага,
о, маса-народ!
Като зърно пшеничено,
назряло за ново
Зачатие!
Усещам как враства
с хиляди жилки
в твоя чер чернозем
и буйно клокочи
кръвта ти
у мойто сърце…
Приеми ме
отново
о, маса-народ!
Вплети ме
в многоцветния губер,
Живот!
ВЪГЛЕКОПИ
По мрачни тунели те носят трептящите лампи
в галерии влажни, де дъхат подземни блата.
В мъчителна поза и с кървави длани Атланти -
подпират те свода на тоя дворци на смъртта.
Дълбаят сърцето на въглена ласкав и черен,
тъй страстно сърце на великата майка-земя:
земята ги живи погреба и в труд непомерен
децата си родни лиши тя от зрак и цветя!
А техните мисли са черни, мечтите - градини
димящи, де сънища цъфнат в кошмари и чад,
и там те дълбаят упорно и вдигат твърдини
на бъдния рай, дето няма тирани и глад.
Чела уморени облягат на кървави длани
и в кратко безумие виждат те яростен ден.
И грабват лопати и лом, и дълбаят пияни
тъмата, но прорез не води към слънчевий блен.
Отравя ги въздух и треска коси ги.
В носило полагат мъртвеца, сразен от смъртта.
И траурни идат, и звънкат незримо вериги,
и сякаш те носят там бледния труп на Христа.
КОРАБНИЦИ
Те бяха раби - християни, с присъда железна:
Да движат весла до живот над унилата бездна.
От Тир до Месина, от Барка до зли Гибралтар -
Се тоя простор на водите - навъсен и стар!
Желязо сковава нозете и стави притиска,
Под слънце жестоко вълната солена ги плиска.
Люлее ги палеща треска, с печата проклет
Обгаря и мишците сухи, и лоба им блед.
И случва се пътйом да блесне там родната суша,
До брегове цветни, де ропот и грохот се слуша:
Устата немеят, ръцете отпущат весла.
Но сухи и страшни очите не ронят сълза.
А пурпурна вечер запаля водите средморски,
С изтръпнали мишци от труд и лишения горки,
Те слагат веслата: и ето я тиха - без вик -
Душа отлетява самотна в простора велик…
Но воини бързо разкъсват веригите хладни,
И хвърлят излишния труп на акулите гладни.
И пак над веслата гребците навеждат гърди,
И виждат далеко да ходи Исус над води…
НОЩНО ПЪТУВАНЕ
Аз и ти - в колата.
Лей безстрастно ледна
Светлина луната.
Спиш ли? Как си бледна!
Дъх от сено. Леко
Гасне звън далеко.
Тъжна в нежни мисли,
Как си бледна! Спиш ли?
МЪРТВАТА НЕВЯСТА
„Луната е кат плакала жена,
Из твоя склеп печална тя изплува”…
- Защо ти гледаш тихата луна?
Луната ме по гърлото целува.
„Кат сърпа на тридневната луна.
Изваяно е гърлото ти снежно.”
- Луната е като разплакана жена,
По мойто гърло ме целуна нежно.
„Челото ти е янтар мъртвоблед,
В саван си бял и влажен ти укрита”…
- У брачно було бяло съм увита.
Челото ми е янтар тих и свет;
Кога надявах бяло покривало
Луната бледна бе ми огледало…
„Луната е кат плакала жена!
Из твоя склеп печална тя изплува”.
- Защо ти гледаш бледната луна?
Луната ме по гърлото целува…
ЛАУРА
Ти си кат пъпка от кремова роза, Лаура…
О, роза през зимните нощи с виелици снежни и буря.
Когато цветята цъвтят по стъклата,
И клона безлистен трепери.
Докоснах аз с кремова роза кристалните двери.
- Събуди се, небесна невесто заспала! -
Аз леко преддвери докоснах… Ти леко повдигна воала
И каза: Как дълго те чаках! Задрямах
под снежната буря.
Твоя глас е виола Кремонска, Лаура.
Когато цветята цъвтят по стъклата
И клона безлистен трепери,
На глуха виола Кремонска аз свиря под светлите двери.
Понесе се вихъра снежен… безмълвна ти спусна воала.
- Събуди се, небесна невесто заспала…
ВЕЧНОСТ
На запад в свода, зад кристал колони,
Потъна слънцето в оранжева вълна.
Звездите бляскат в сини вир на небосклона,
Каква лазурна чистота, прозирност на кристала!
Каква дълбока и подводна тишина:
Едвам се чуй дъхът на Вечността заспала.
СЪЗВУЧИЯ
Аз обичам буйни степи, на тревите плавното море,
Аз обичам лодка лека, уморено в бурите море.
Аз обичам върховете, дето даже лете свети лед,
Аз обичам снежна зима и безбрежна синя степ и лед,
Аз обичам зрели ниви: на ръжта разлятата река,
И нощта блажена, дето вечна плиска Млечната река.
ВЪРБИ
Кат майки разгърнали тихи обятия,
В поляни до чер кръстопът на безвестни съдби,
Навек безутешни, без стон, без проклятия,
Унили си клони навеждат под траур върби.
Там вятър ли къдри разгъне и „любя” пропей.
Все ронят те перли над сините вирове,
И капнали листи несменно водата лелей,
Дъжд звезден ръми от далечните мирове.
Засвирят ли флейти на вихрове есенни,
Те зъзнат и в розови пръсти укриват лица,
В безмълвно ридане навеки унесени,
По капка изливат от скърби прелели сърдца.
И сини долини мъглица загърне ли,
И вечер звездата на крина ли шепне „люби!”
Чела не повдигат, в печали потънали,
Все траури влачещи, плачещи сиви върби.
НОЩНA БУРЯ
Заплака бурята, дървята като живи вън
Зашаваха със хиляди ръце, и в моя сън
Прозрачното разпръсна се видене,
В колибата загасна огънят, и кат пчели
От кошер златни искри в тихо песнопене
Изхвръкнаха над немите скали.
А бурята бе страшна в мантия от облак и мъгли,
И неизказано могъща, стара и печална,
Над меден рог тръбеше - вечна, безначална.
- Стори ми се - гиганти някакви разбиват
Там древен замък, чупят ключове, прегради свиват
И викат те: „Гасете факелите!” и със звън
Стъклата падат многоцветни, а отвън
Блестящ, и многолики мълний
Земници - в паяжина, влажни - озаряват
И мрачните чела и брони позлатяват;
И сякаш бъчви с вино или злато пълни
Търкалят там гигантите на хиляди страни
И с грохот ги прехвърлят през назъбени стени -
А в пръстите на някоя желязна ръкавица,
Забравена от рицаря в последни пир,
Укриват се тревожно малките карлици, -
И сводове кънтят и тръпне целий мир . . .
ИРЕН
Наведен на пейка самотна, седях уморен,
Сред някакъв шумен и стар булевард непознат,
Ехтеше тълпата пред мене в стохилядни град,
Наведен, на пейка самотна седях уморен
И мислех за тебе, Ирен!
Аз мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен.
Как пътя ми с тръне съдбата на веки посла,
А сивата Грижа наведе над мене крила
И мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен,
За моята младост, Ирен.
Припомних си вашето знаме и празнични ден,
Ръцете, косите и твоите бледи черти:
На ранна бе смърт обещана, обречена ти!
Припомних си светлото знаме и празнични ден -
И горко заплаках, Ирен!
А после: и тъмния креп над вратите развен,
Воал и кандило… и бледно и строго лице, -
И твойте за път безнадежден скръстени ръце!
Припомних си тъмния креп над вратите развен,
И плаках за теб, Ирен….
И ето - в разгара ликующ на слънчеви ден -
Аз пак се намерих сред стар булевард непознат,
Ехтеше тълпата безгрижна в стохилядни град,
А тъжен - в разгара ликующ на слънчеви ден -
Аз плачех за тебе, Ирен.
ЕСЕН
Есента ме приспива. И пурпурни валят листа.
И плаче над мене, и плаче с листа Есента.
Бленувам в долини над блед акварелен ковйор,
Жадувам на съне, кат зърно под снежен покров,
Стоцветната пролет в морави и слънчеви плам,
В дълбоки долини на век съм забравен и сам.
На колене припаднал, молящ се на тъмни скали.
Исполински лес дебри разгръща, подига ръце.
Кат мене пронизан на Есен от злите стрели.
Угасни и ти в тия долини, пламтящо сърдце !
Виждам: вихрите птици гигантски далеко подгонват.
Огромните свещи потухват: брезите оронват
Листа многоискри, димят белорунни мъгли.
В подземия слизам по стълби мъхнати скали,
В подземия слизам, покрива ме, плаче с листа
Покрива ме, плаче над мене с листа Есента.
AVE CAESAR!
С яростен привет от каменните ложи
Вика тъмна сган към тебе, гладиатор.
И облегнат над килим от лъвски кожи
Гледа равнодушно горди император.
Жълти пясък скрипне под нозе ти груби.
Роден брат ти дириш с твоя взор залутан -
Никой! Чезне памет, свяст се губи:
Ave, Саеsаг, morituri te salutant…
И борбата пламва, кратка и жестока -
твоите стави сплита оловната мрежа.
Впива се тризъбец в раната дълбока
И кръвта избликва, кръв димяща, свежа.
Хлясва над гърди ти чуждото коляно…
Ти ръка повдигаш към тълпата: „Милост!”
- Смърт! ответ е, гнявно и презряно, -
И замахва с меча, робът як и жилест…
В мрачна морга свличат трупа безполезен,
В твоите кърви стъпва друг борец залутан,
И замаян, блед, към Цезаря железен
Вика: Ave, morituri te salutant!
СВЕЩЕНА СТРАНА
Там белите камъни още са топли, -
Там Слънце облягаше морна снага,
А нощем по него Луната сред вопли
Преплиташе пръсти в тъга.
Люлеят се паяжни люлки по клони -
На дева Мария златиста коса.
Низ жълтите листи пренася се стон и
Тез люлки са пълни с роса.
На тях се е Слънцето вчера люляло -
По него е плакала горко Луна . . .
Сега е прохладно и тихо и бяло
В лесът и в светата страна.
ЛИСТОПАД
О, ето я пак Есента бледолика, -
На кораб кристален с платна от коприна
И мачти от гъвка и нежна тръстика!
С еолова арфа, с невидими лири,
Подгонен от птици в димящи долини,
Под дъжд листопаден там вятърът свири.
А облаци рехави - острови бледи -
Прииждат, тълпят се, растат и потъват,
Запътени бавно към южни предели,
И в бури без мълнии, в дъжд без дъга,
Изплакват те своята бистра тъга…
МОЛИТВЕНИК
Аз отварям бледните страници:
И възстава твоя образ тих,
Там проблясват ласкаво зеници,
И звучи ми светлонежен стих:
Avе Магia!
Ние бяхме в стара катедрала,
В катедрала Сен Пиер е Пол,
Ти кат ангел бледен под воала
Шепнеш пред молитвения стол:
Avе Магia!
Аз за твойта девственост лъчиста,
И за твойта мила простота
Шепна там на Майката пречиста
Да те спази в ледна красота:
Avе Магia!
Тая късна нощ съм тъжно блед и
Мисля, как ти нейде прецъвте…
Но, задето в мрака ми засвети,
Аз за тебе моля се, дете:
Avе Магia!
МОЛИТВА
Към Тебе викам аз смирен от смъртно ложе.
С в я т и Б о ж е!
От бисер капки тегнат мойте клепки,
С в я т и к р е п к и!
Спомни ме сред безименните жертви,
С в я т и б е з с м е р т н и!
Из дълбини сърдечни викам аз:
П о м и л у й н а с!
ИКОНОСТАС
Пламтят вечерните огньове в тих екстаз
Като свети иконостас.
И от сиянието на умиращи зари
Златен ореол гори.
Света Марийо, твойта милост ти в душа ми влей -
Примирителен елей.
Десница кротка до челото ми допри -
Към надеждните звезди.
Горят вечерните огньове в тих екстаз,
Ето - коленича аз.
ЖЕТВАР
Морен жътвар съм - над ниви изтече
Знойния ден без почивка.
Иде с прохлада жадувана вечер,
С плам на светулки, с приспивка.
Слагам последни ръкойки налети,
Горе се вглеждам, полегнал на гръб:
Звездно стърнище в небето ми свети,
Ето и моя там сребърен сърп!…
КУХАТА ВЪРБА
Вали. Ти в кухата върба си свряна.
С венец от мак и ласкаво засмяна.
От тая глуха, смътна мрачина
Покимваш ми с с ръчица малка,
И струва ми се, че не си жена,
А странна някаква русалка.
КЛИСУРА
Небе, гора и скални висоти.
Светкавично потокът лъкати
Или извие се като змия,
И някъде пропадне вдън земя.
Кънти секира глухо в пустошта.
Мъхнати дънери лежат на куп,
като тълпа заклани - труп връз труп.
Скали. Гора. Долина на скръбта!
СЕЛСКО ГРОБИЩЕ
Зноен ден е: слънце. Някой тих се моли.
Ниви зреят, клас до клас шумоли.
А над слога черква каменна белее -
Круша и глогини скланят се до нея.
Тук наблизо нейде извор скрит клокочи.
Времето прилежно свойта нишка точи.
Маранята трепка над простора глух.
Хвръкна пеперуда: Майко, твоя дух!
ЕСЕНЕН ВЯТЪР
Дето вятър свива
Бледните треви,
Там любов почива -
Моята, уви!
Там върби печални
С падащи листа
Пеят погребални
Марш на любовта.
Ти какво си шепнеш
С бледните треви ?
Всеки час ме дебнеш
С твойта скръб, уви!
Слушам аз печален
Как звучи в нощта
Марша погребален,
Марш на любовта.
СНЯГ
Тихичко снежи…
В бляскави кристали
Свежи сняг лежи.
Не припомняй ти
Радост и печали:
Над цветя, мечти
Бели сняг тежи…
Връх надгробен камък
Ти ръце сложи,
А по твойто рамо
Нежен пух снежи…
РУСИЯ
І.
Възпявам земята
велика,
героите строги,
Русия,
столика
стихия -
пожарът,
що мята
тревоги
отвъд океана
и искри, които възгарят
в сърцето на влажния Лондон, в суетний Париж!
Блистателний мир, Свободата
възсияна
възпявам:
- Ти яростно светиш, пламтиш
с многоцветни огньове в степта.
И в късния час
милиони ръце
се вдигат в нощта
към тебе, огромно Сърце,
проляло кръвта си за нас!
ІІ.
От мътния Днепър до злий Сахалин,
от Каспия син
до тундрите ледни,
апостоли бледни
светата ти пръст
изходиха пряко, накръст.
В очите си сини
те носят миража
на милиони години
и в подвиг суров,
в сърцата кат в чаша -
велика любов.
Под крепости каменни
и в хладни окови
запяват те пламенни
химни
сурови,
и в рудници зимни
дълбаят сърцето
на вечната Рус -
там, дето
в подземия слиза
с позорната риза
Исус!
По степната пръст
бележен е кръст
и шествува бос
там руски Христос…
ІІІ.
Към твойте предели
от Франция смели
колони нахлуват: пред тях са орлите!
А пътят открит е:
сърцето - Москва…
Врагът е невидим, врагът невредим.
Далеко, едва
показа се дим,
Москва пламенее:
пожар! И пилее
талази камбанния звън,
но всичко е сън…
Разнищени в край непознат,
топят се мизерни тълпите,
запалят те скуден огън -
горят знамената с копринени плат
и с него - орлите!
Но всичко е сън…
По снежните степи
се лутат кат слепи,
и той е сред тях -
а вихрите зъзнат там с кисък и смях.
И ето ги снежни
полята безбрежни,
там няма ни знак, ни следи:
сняг - долу, а горе - студени звезди.
ІV.
Но ето го укрепений Крим
и бронзови хищни гърла
над фортове, тътен и дим -
и слитат скала след скала.
А после и снежний Балкан!
Но ето без бряг океан
и после: Цусима!
Вълните заливат безследни
потъващи воинства бледни
под бездна незрима -
Цусима!
Все тоя смразен небосклон!
Тълпи на площада
пред яркий и мрачен дворец
и кръстът пред тях е - Гапон!
Ръце се повдигат във знак за пощада,
ответ е свинец!
Мазурия после - за рибите стръв!
Подземни окопи, гранати…
По върхове снежни петната от кръв
и гробници нови - Карпати!
V.
От полюса ледни
до сини Кавказ
апостоли бледни
светата ти пръст
изходиха пряко, накръст,
и в късния час
възторжено химни
запяват сурови
и в рудници зимни
разбиват окови,
дълбаят сърцето
на вечната Рус.
И ето:
от мрака възлиза
под огнена риза
Исус!
НАРОД
Докосвам до тебе -
и моите струни звънтят,
и буря повява,
раздипля косите ми
и в мачтите свири
на борови лес - като с лири.
Докосвам до тебе -
и моите струни звънтят.
Бях сляп и вървях
в пътеки безименни,
но люспите паднаха в миг от очите ми.
Бях глух,
но ушите ми
изпълниха твоите химни.
Бях сляп и вървях
в пътеки безименни.
И ето отново се връщам
към твойте стихии -
потъвам
под огнена риза
и млад - като слънце -
възлизам…
И ето отново се връщам
към твойте стихии.
Белеят се мрамори
на всеки завой
и жертвен извива се дим:
злините ковеха
железния обръч на твойта съдба
и жертвени камъни
белеят
на всеки завой…
О, ето на жертвата
великият час -
когато
за твоето име
готов съм да ида
на кладата аз.
О, ето на жертвата
великият час!
Докосвам до тебе -
и моите струни звънтят,
и буря повява,
раздипля косите ми
и в мачтите свири
на борови лес - като с лири.
Докосвам до тебе -
и моите струни звънтят.
ЗНАМЕНА
Видях знамена…
С чаровния плясък на светла коприна -
вълна след вълна -
застилаха те безотрадно лазура;
вървяха борците и погледа пламенен бе
от гневна любов и несдържана буря:
над вечни пустини
те носеха кървави порив към ново небе!
И вехтият мир
под техните стъпки се срина в руини.
Но в тая безбрежност печална,
над жълти пустини
и пясъци жарки,
те в бронзови пръсти не носеха меч или палма,
а мълнии ярки…
Видях знамена…
Над горди възьети чела,
над ярки, сплотени плещи
и сонм рамена
талазът копринен плющи -
на пурпурна птица крила…
Към нови земи, устремени вървяха натам
и яростен порив кипеше под слънчеви плам!
