преразказал: Марко Марков

КАК ЛИСИЦАТА ИЗЛЪГАЛА ХИЕНАТА

африканска народна приказка

Веднъж, преди много години, може да са повече, може да са и по-малко, но не е в това, както ще разберете, работата, голяма жажда нападнала лисицата: скита се немила-недрага из пустинята умницата с умница, проклина съдбата и ближе напуканите си устни, докато имала слюнка, защото скоро и тя се свършила. Тъкмо тогава пред нея се изпречил като спасение един кладенец. Завтекла се лисицата към него, приятна хладинка по тялото си вече усеща. Приближава го и какво да види - кофи са завързани и от двата края на въжето: едната горе, другата долу. Търпелива била тя, но и от търпението й вече нищо не останало - тъй че седнала без да умува в горната кофа и след миг се разминала с долната: ами сега?
Пила, пила лисицата вода, едва не изпила целия кладенец, но спряла навреме, нека има, рекла си, и за после. Дошло време да се измъкне на свобода, ала тогава й преградил пътя въпросът „как?”: малък, ама труден. Този въпрос я измъчвал чак до мрак: понечи тя да тръгне нагоре, а той я върне обратно: а-а, не може, на тоя свят всичко се заплаща, да-а…
Не щеш ли, до кладенеца се домиткала една хиена. И понеже била любопитна, надникнала в него. Какво видяла ли? Лисицата, разбира се. Но освен нея - и луната, която потрепвала във водата. Не се стърпяла хиената, запитала:
- Ей, какво правиш там?
Лисицата тутакси посочила луната и отговорила:
- Аз ли? Ами току що изядох половината от тази пита кашкавал. Щях да изям и другата половина, но ми дойде много, та я оставих за тебе.
Зарадвала се хиената - и веднага:
- А как да дойда при тебе?
Радостта на лисицата била по-голяма, ала отговорът й бил сдържан, дори нехаен, досети се, ако можеш, защо:
- Седни в кофата, тя ще те докара тук.
И пак се разминали двете кофи. По-нататък всичко е ясно. Има обаче още нещо, то е важно, затова трябва да го чуеш. Ако решиш да поскиташ из пустинята, и ако ожаднееш, и ако пред теб изневиделица се изпречи кладенец, и ако дочуеш от него да излиза жален вой, и ако той ти предложи да похапнеш кашкавал, не се лакоми, защото лакомията се наказва: приказката ще се повтори, но в кладенеца ще останеш ти, нали?

ГНЕЗДОТО НА СВРАКАТА

английска народна приказка

Отдавна, отдавна, много отдавна птиците от всички краища на света долетели при свраката и я помолили да ги научи да си правят гнезда. Та нали тя по-изкусно от който и да е било умее да ги вие?
И ето, насъбрала бъбрицата птиците около себе си и започнала да им показва как става това. Най-напред взела мъничко кал и слепила от нея нещо кръгло, досущ като питка.
- А-ха, ето как се майстори гнездо… - казал сивият дрозд и отлетял набърже.
Оттогава сивите дроздове вият гнездата си така.
След това свраката взела няколко клончета и ги сложила по краищата на питката.
- Сега и аз всичко разбрах - казал черният дрозд и набърже отлетял.
Така и досега вият гнездата си черните дроздове.
После свраката сложила върху клончетата още една питка кал.
- Всичко ми е ясно - казала мъдрата сова и отлетяла набърже.
Оттогава совите така и не са се научили да вият както трябва гнездата си.
А свраката взела още няколко клончета и обвила с тях гнездото си отвън.
- Ето, това ми трябва на мен - зарадвал се врабецът и хвръкнал.
Затова и до ден днешен врабците вият гнездата си ето така немарливо, небрежно.
Свраката пък намерила отнейде пера и парцалчета и застлала уютно цялото гнездо.
- Това ми харесва! - възкликнал скворецът и отлитнал.
И наистина, гнездата на скворците са много уютни.
Така продължило и по-нататък: послушат-послушат птиците, не чуят всичко докрая и отлитат една след друга.
А свраката продължавала работата си, без да обръща внимание на никого.
И така, докато останала една единствена птица - гургулицата. А трябва да ви кажа, че тя нито слушала свраката, нито гледала какво прави тя, а повтаряла без умора:
- Малко е за двама, тюх! Малко е за двама, тюх!
Накрая свраката я чула - точно тогава тя слагала напряко на гнездото си по-голяма клонка - и казала:
- Достатъчно е, виж!
Но гугутката продължавала да твърди:
- Малко е за двама, тюх! Малко е за двама, тюх!
Свраката се ядосала и рекла троснато:
- Достатъчно е, виж ти казвам!
А гургулицата своето си знае:
- Малко е за двама, тюх!…
Огледала се свраката наоколо и вижда - и като видяла, че освен глупавата гургулица не е останал никой, разгневила се и отлетяла нанейде. И се зарекла никога повече да не показва на птиците как се прави гнездо.
Затова различните птици вият гнездата си по различен начин.

ХИТРИЯТ РАЗКАЗВАЧ

италианска народна приказка

Живял някога един синьор, синьор Адзолино. Бил толкова богат, че си имал дори собствен разказвач на приказки - зимните нощи са дълги и скучни, особено, когато през деня не си вършил нищо. Веднъж, в една такава нощ обаче се случило така, че клепките на разказвача се залепвали за сън, а синьорът, синьор Адзолино, сякаш напук поискал да чуе поредната приказка.
И започнал разказвачът да реди историята на онзи селянин, който имал в кесията си сто дуката. Ето я :
Пристигнал той на пазара, за да си купи овчици. Дали му за всеки дукат по две овце. А на обратния път завалял силен дъжд. Речицата, която прецапвал, за да се добере до вкъщи, придошла, водата й потъмняла, тъй че селянинът почесвал мократа си глава и се питал: как да я премина сега, с овцете?…
За щастие, като повървял известно време натам-насам под дъжда и все повече се отчайвал, селянинът срещнал беден рибар, чиято лодка била толкова малка, че освен него можела да побере още само една овца. Но нямало какво да се прави - спазарили се и рибарят започнал да превозва стадото: настанява една овца в лодката, плува през речицата, оставя овцата на другия бряг и се връща за друга.
Тук разказвачът млъкнал, настанил се по-удобно на мястото си и затворил очи.
Синьорът, синьор Адзолино го побутнал нетърпеливо и запитал:
- А какво станало после?
- После? - недоволно се размърдал разказвачът - после се случили доста неща. Но сега трябва да почакаме рибарят да прекара цялото стадо оттатък. А за това е нужно много, много време…
Така отговорил на своя стопанин хитрият разказвач и сладко заспал. Синьорът пък, синьор Адзолино започнал бавно да присвива пръст след пръст, броейки овцете - и така до зори.

КАК ГЛУПАКЪТ СПАСИЛ ЛУНАТА

етиопска народна приказка

Живял някога в едно село един глупак. Голям глупак. А в това село такъв бил не само той, много роднини по ум си имал човекът.
Обикновено глупакът ходел за вода от кладенеца по пладне. А веднъж нещо се объркал, забравил ли, домързяло ли го, та се сетил да отиде надвечер: съвсем тъмно било вече.
Погледнал той в кладенеца и какво да види - там, долу, плува луната. Изпотил се от ужас. И закрещял:
- Беда, голяма беда! Луната се дави. Помогнете, добри хора!
Дотичало цялото село. Чела бърчили, умували, карали се - накрая решили да изчерпят ведро по ведро водата от кладенеца, луната да уловят.
Плюли си на ръцете, за работа се захванали. Да, но тя не ще да се хване. Дърпа се!
Изведнъж въжето се закачило за нещо, не мърда ни нагоре, ни надолу.
- Разбира се, че за луната се е закачило - заявил глупакът уверено. - Трябва да се хванем всички да я изтеглим.
Започнало цялото село да тегли. Много се старали - престарали се - въжето се скъсало.
И всички вкупом паднали по гръб на земята. Тогава погледнали, без да искат небето. А в небето луната им се смее!
- Спасихме луната! - развикал се глупакът. - Ех, как ловко го направихме: дръпнахме лекичко, а тя ето хоп! - и право на небето. Нека сега да ни благодари! Ако не бяхме ние, колко ли време щеше да си лежи във водата?!…

КОВАЧ И СЕЛЯНИН

узбекска народна приказка

Разказват, живял някога в някакъв град един голям мързеливец, Сулпар.
Попаднал веднъж Сулпар на пазара, надникнал в ковачниците. Погледал той как се трудят ковачите и си помислил: „Хем лесна, хем доходна работа: удряй с чук по желязото и - готово! Ковач да стана, а?”
Речено-сторено. Наел Сулпар барака сред пазара, открил ковачница и зачакал.
И ето, влиза в нея селянин, парче желязо носи, пита:
- Можеш ли да ми измайсториш рало за оран?
- Рало за оран? - повторил след него Сулпар. - Иска ли питане, мога.
Селянинът оставил желязото и си отишъл. А Сулпар се заел да прави рало. Ковал, ковал, но рало така и не се получава.
На другия ден пристига селянинът - и:
- Готово ли е ралото ми?
- Не - отговаря Сулпар. - От желязото ти рало не излиза.
- А какво ще излезе? - пита селянинът.
Обърнал Сулпар желязото на една страна, после на друга и казал:
- Брадва, разбира се.
- Добре - съгласил се селянинът. - Направи ми брадва.
Заел се Сулпар брадва да прави. Ковал, ковал, но брадва така и не се получава.
На другия ден отново пристига селянинът. Сулпар го посреща на прага на ковачницата, казва му:
- От желязото ти брадва не излиза. Виж, сърп, това е сигурно.
Съгласил се селянинът:
- Е, какво пък, направи сърп.
Заел се Сулпар сърп да кове. Но и сърп не се получава. На другия ден пак идва селянинът и пита:
- Готов ли е сърпът?
- Не - отговаря му Сулпар. -Но лопатка за въглища ще излезе.
- Добре, лопатка направи - съгласил се селянинът.
Цял ден не изправил гръб Сулпар. А на сутринта идва селянинът, пита:
- Готова ли е лопатката?
- Е-е, от това желязо само дилафче може да излезе - отвръща Сулпар.
- Добре - съгласил се селянинът. - Дилафче направи.
На другия ден селянинът идва и пита:
- Дилафчето готово ли е?
- Не. Не излиза.
- А какво може да излезе?
- Ножче.
- Добре, ножче направи.
На другия ден селянинът пита:
- Готово ли е ножчето?
- Не, не излиза - отговаря Сулпар.
- Тогава какво в края на краищата може да излезе от моето желязо? - пита селянинът
Сулпар помислил, помислил - и казва:
- Ще излезе едно нищщщщо.
- Е, и това е нещо.Само че го прави по-бързо, моля те! - казва селянинът.
А на следващия ден запитал:
- Готово ли е нищщщщото?
- Отдавна! - отговаря му Сулпар.
- Давай го тогава насам!
- Сега!
Хванал Сулпар червеното парче желязо с щипците и го потопил във водата.
- Нищщщщо! - просъскало желязото.
- Заповядай! - рекъл Сулпар.
Взел го разгневеният селянин, обърнал се и понечил да си тръгне.
- Ей! Чакай! - викнал Сулпар. - Как така си отиваш, без да ми платиш?
Спрял се селянинът, бръкнал в джоба си и оттам се чуло дрънкането на сребърни монети.
- Чуваш ли ги как звънят? - запитал той Сулпар. И си тръгнал вече наистина.

ЗАЩО ЖАБИТЕ ЖИВЕЯТ В БЛАТОТО

филипинска народна приказка

Живял някога в някаква речица един голям, много голям рак. И този рак обичал, много обичал за спи. Но речицата била жилище и на жабите, много жаби. Нямал сън от тях той, гласовити били те, много гласовити.
Дълго търпял ракът, но в един прекрасен ден търпението му се свършило - и се развикал:
- Кажете ми какво е това безобразие, жаби, защо непрекъснато ме тревожите с вашето ква-ква, ква-ква?
- Не се гневи - отговорили му преспокойно жабите и за негов ужас - пак с ква-ква. -
Ние се присмиваме на костенурката -виж колко е смешна!
- Какво толкова й е смешното? - удивил се ракът.
- Ами това, че тя винаги носи своята къща на гърба си - отговорили пак по същия начин жабите.
- А-ха, ето заради кого не спя! - възкликнал ракът и закрачил бързо назад, към костенурката, твърдо решен да поговори с нея, защото умирал за сън.
- Ти защо винаги носиш своята къща на гърба си? - запитал я строго той.
- Страхувам се да я оставя където и да е било - изрекла бавно, на срички тя. - Ще отида някъде по работа, а светулката ще вземе да я запали: тя винаги носи със себе си огън. Ето я там, ако не вярваш - провери.
- Ти защо винаги носиш със себе си огън? Отговаряй, но по-бързо! - и ракът вдигнал заплашително над светулката могъщата си дясна щипка.
- Защото се страхувам - отронила плахо светулката. - Ако не нося огън, комарът ще ме ужили, тогава?…
Не се наложило на рака да търси дълго комара - и:
- Ти защо искаш да ожилиш светулката? Каз-вай! - гневът му бил наистина страшен.
Ужасил се комарът, търтил да бяга където му видят очите, налетял на жабата и без да иска я ужилил.
- Уф! Ето какъв си бил? Ка-ква подлост! - рекла жабата и с още едно ква го нагълтала.
От този миг започнала враждата между комарите и жабите. Комарите летят на рояци и търсят жабите, за да ги жилят. А жабите се крият от тях в блатото. И тежко на комара, който се отдели от своя рояк. Знаете вече защо, нали?…

КОКОШКАТА, ПАТКАТА И МИШКАТА

таджикска народна приказка

Живели някога дружно, затова добре, кокошката, патката и мишката. Но не щеш ли, веднъж кокошката намерила на двора истинско съкровище - малка купчинка златна пшеница. Че като се зарадвала тя, че като закудкудякала:
- Житце открих, житце!… Е-хей, чухте ли, открих житце!…
После продължила по-тихо, по-разумно:
- Сега то трябва да се смеле на брашно. Кой ще го отнесе в мелницата?
- Не и аз! - казала патката.
- Аз - също! - казала мишката.
Какво да стори, запътила се кокошката към мелницата, хубаво бяло брашно смляла там.
- А кой ще занесе брашънцето в къщи? - запитала тя.
- Не и аз! - казала патката.
- Аз - също! - казала мишката.
Какво да стори, нагърбила се кокошката - и ето, брашното е у дома.
- Е, кой ще замеси от него тесто? - запитала тя.
- Не и аз! - казала патката.
- Аз - също! - казала мишката.
Какво да стори, запретнала кокошката ръкави, замесила тестото - и пак пита:
- А кой ще запали пещта, кажете де?
- Не и аз! -казала патката.
- Аз-също! -казала мишката.
Какво да стори, въздъхнала кокошката, с пещта се заела, напалила я и отново пита:
- Е, кой ще изпече сега питките?
- Не и аз! -казала патката.
- Аз - също! - казала мишката.
- А, не!-рекла строго кокошката. - Ще яде оня, който се е трудил - и седнала зад трапезата…
И досега живеят на двора кокошката, патката и мишката. Но вече не така дружно, не така добре.

ЛИСИЦА И ЖЕРАВ

мордовска народна приказка

Заспорили веднъж лисицата и жеравът кой от тях двамата е по-умен. И лисицата започнала да се хвали:
- Седемдесет и седем хитрости знам аз. А ти колко?
- Само една - отронил скромно жеравът.
- Една ли? Не е ли твърде малко това? - учудила се лисицата.
- На мен и тя ми стига - отговорил още по-скромно жеравът.
- Съмнявам се! - отсякла лисицата.
- Защо? - възкликнал жеравът.
Понечила лисицата да обясни съмнението си, но така си и останала с отворена уста. Понеже едва тогава забелязала, че ловци са ги обградили от всички страни, страшни ловци с още по-страшни кучета. Заситнила тя насам, после нататък и като разбрала, че друго спасение няма, скрила се в дупката си. А жеравът останал на своето място и се престорил на мъртъв.
Не чакали много ловците, те са народ нетърпелив, наобиколили дупката и започнали да я разравят. Рекъл си жеравът: спукана е работата на хитрушата - и решил да й помогне.
Трепнал той, поразперил крила, понадигнал се и политнал, но бавно, едва-едва, сякаш едното му крило е ранено. Ловците веднага го забелязали - след него се втурнал един, сетне втори, трети, кучетата - също. Гонили го, докато изплезили езици. Не успели да го хванат. През това време лисицата тихичко излязла от дупката си и си плюла на петите…
Тази приказка е много стара. Много приказки са се появили от нея нататък. В някои от тях се разказва как лисицата, изпаднала в беда, се спасява като се преструва на мъртва. Което ще рече, че от споровете винаги има полза, нали? Когато ги слушате обаче, спомнете си и за жерава - и му благодарете. Щяха ли да се появят те, ако него го нямаше в тази?

ЗАЩО КУКА КУКУВИЧКАТА

грузинска народна приказка

Живяло някога, а може би и днес, едно малко, тъжно момче. Малко - защото било виждало пролетта само пет пъти, тъжно - защото майка му умряла и си имало мащеха.
Не обичала мащехата момчето и му давала най-трудната работа вкъщи. Най-тежката. Най-непосилната. Дори веднъж го изпратила в планината, да пасе голямо стадо овце.
Цял ден бродило момчето от пасище на пасище с овцете. Накрая се уморило, легнало на една ливадка, заспало.Тогава овца някаква се отлъчила от стадото и колкото и да я търсило то когато се събудило, не я открило.
Върнало се вкъщи без нея - а мащехата се разкрещяла:
- Къде дяна овцата, проклетнико? Бързо бягай там, където си я загубил - не искам да те виждам, ако не я намериш!
Но понеже не утолила злобата си с това, тя превърнала момчето в кукувичка. И просъскала:
- Лети! Викай! Търси овцата!
Хвърчи оттогава и до днес над гори и поляни кукувичката, не се уморява да вика „Ку-ку, ку-ку”, да чака отговор от онази овца, загубената…
Малка и тъжна е приказката, която чу, нали? Дано обаче да са я чули повече бащи и майки. Нея и кукувичката.

ГРЕШКАТА НА ЗВЕЗДОБРОЕЦА

афганска народна приказка

Живеел някога в едно село звездоброец. Той бил толкова учен, че можел да предскаже на всекиго какво ще му се случи до края на земните му дни: малко ли е да знаеш езика на звездите?
Чул веднъж за необикновените способности на звездоброеца самия падишах. Поканил го в двореца си. Със злато го възнаградил, с почести го обсипал. И всяка утрин го приемал в покоите си, казвал му:
- Хайде сега да ми предскажеш бъдещето!
Господарите винаги треперят пред това, което ги очаква. Те се хранят богато, спят на меко - има какво да губят.
Но веднъж падишахът пожелал да разбере колко време му остава да живее.
Звездоброецът се вгледал в звездите, замислил се и накрая отсякъл:
- Още десет години - ни повече, ни по-малко.
Разболял се падишахът от мъка - все пак е жестоко до знаеш кога ще умреш.
Имало в двореца един везир, хем верен на господаря си, хем умен. Издебнал той момента, когато звездоброецът бил при падишаха и го запитал:
- Кажи, звездоброецо, колко време ти остава да живееш?
Мъдрецът веднага погледнал към звездите и отговорил:
- Двайсет години - ни повече, ни по-малко.
- Отсечете му главата! -заповядал везирът.
Отсекли я.
- Ако той лъже самия себе си, трябва ли изобщо да му се вярва? - обърнал се везирът към господаря си.
И падишахът тутакси оздравял…

ЗАЩО ЗАЕКЪТ ИМА ДЪЛГИ УШИ

мансийска народна приказка

Когато зверовете се заселвали в горите, техен старейшина бил лосът. Веднъж разговарял той с жена си на една поляна. Наблизо минавал заек, дочул говора, спрял се. И си помислил: „Я да послушам аз какво си приказват”.
Промушил се между храстите, притаил се под един кедър и - слуша:
- Жено - казва лосът. - Трябва да раздам ей тези рога на зверовете. Но зверовете са много, а рогата - малко. На кого ли да дам?
А заекът си мисли: „Не е лошо да даде и на мен. Да не съм по-лош от другите?”
- Какво ще ме посъветваш? - пита лосът жена си.
Тъкмо заекът да отвори уста - и чува:
- На елена ги дай. Нужни са му, за да се защитава.
- Правилно - рекъл лосът. - А тези, големите, за кого да са?
Тъкмо жената да отговори, заекът не се стърпял, подал се иззад кедъра и викнал:
- На мен, на мен ги дай!
- Какво говориш, братче - учудил се лосът. - Какво ще правиш с тези големи рога?
- Как какво? Всичките си врагове с тях ще наплаша, ще бягат от мен накрай света - заявява заекът.
- Е, щом е така, вземай ги - съгласил се лосът и му връчил рогата.
Зарадвал се заекът, заскачал, затанцувал. Но изведнъж от кедъра се откъснала голяма шишарка и го цапнала по главата. Като се уплашил той, като подскочил, като рекъл беж - но се заплели рогата в храстите, спрели го и ето, сврял се в тях, заскимтял от страх.
А лосът и жена му се заливат от смях.
- Не, братче - рекъл лосът. -Ти, както виждам си страхопъзльо, а на страхливия и най-дългите рога няма да помогнат. Я да ти дам аз едни дълги, дълги уши. Нека всички знаят, че обичаш да подслушваш чужди разговори.
Затова и досега заекът има дълги уши.

НЕПОСЛУШНОТО КОЗЛЕНЦЕ

монголска народна приказка

Веднъж, рано-рано напролет, на една поляна излезли стар козел и малко козленце, да пасат заедно. Козелът се грижел за козленцето, избирал му нежна, крехка тревица и двамата били доволни. Но ето, че тревата на поляната свършила. Тогава козелът се обърнал към козленцето, казал му:
- Ти стой тук, а аз ще ида да потърся нова поляна. Ето ти това звънче. Ако ти се случи нещо лошо, позвъни ми - щом го чуя, веднага ще ти дойда на помощ.
И като закачил на шията му звънчето - медно, кръгло, красиво - тръгнал.
Не успял обаче да направи и стотина крачки, когато чул звън. Изплашил се, рекъл си: може би са го нападнали вълци! и хукнал обратно. Дотичал и какво да види: стои си козленцето спокойно и никакви вълци няма.
- Какво ти е? - задъхано запитал козелът. - Защо ме викаш на помощ?
- На крачето ми кацна муха, изгони я, моля те - отговорило му козлето.
Въздъхнал козелът, изгонил мухата и преди да тръгне, отново предупредил:
- Слушай, не ме викай без нужда!
Но едва успял да направи стотина крачки, пак се раздал звън и той пак хукнал обратно. Дотичал и гледа: стои си козленцето спокойно, само дето очи е притворило.
- Какво ти е? - запитал козелът
- В окото ми влезе прашинка, махни я оттам, моля те - отговорило козлето.
Махнал козелът прашинката и казал ядосано:
- Е, аз тръгвам, а ти не ме викай за такива глупости!
Но едва успял да се скрие зад хълма, чул отново звънчето. „Да отида или не?” -помислил си козелът, но не издържал. Дотичал той, а козлето преспокойно пощипва миналогодишна трева.
- Какво има? -запитал той.
- Трънче някакво се е забило в муцунката ми, извади го, моля те.
- Сам си го извади - разсърдил се не на шега козелът. - И не смей повече да ме тревожиш за дреболии - казал той преди да поеме по пътя си.
Дълго бродил той из планината, от пасище на пасище. Уморил се и легнал да си почине. Едва затворил очите си, той чул звънчето. Но си рекъл: „Сигурно пак за глупости звъни” - помислил си козелът и не мръднал от мястото си. Но звънчето не преставало да звъни, скоро се чул и лай на кучета.
- О-о, това е вече нещо сериозно - помислил си козелът и се втурнал нататък.
Дотичал и гледа - кучетата гонят вълк, а козлето стои и трепери от страх.
Погледнал го козелът и му казал:
- Виждаш ли докъде щеше да те докара твоята глупост? Хубаво щеше да се наобядва с тебе вълкът. Помни винаги този урок, той е полезен.
Козлето не го забравило. И станало голям козел. Също като по-възрастния си приятел.

СИНОВЕТЕ НА ЛОВЕЦА

ескимоска народна приказка

Така, казват, било, а щом казват, истина е: истината е като слънце, може зад облак да попадне, но не изчезва - дори облака ще стопли тя…
Живели някога на брега на морето мъж и жена. Всичко си имали те, само на радост били бедни - нямали си деца. И ето, отишъл веднъж мъжът на лов, много пътеки обходил, до една голяма скала стигнал, приближил я и птичи гласове дочул: слаби, тъжни, сякаш за помощ се молят. Изкачил той скалата, а там, на върха, в едно гнездо пет малки птички съзрял - в очите им блестели сълзи. „Защо ли ги е изоставила майка им?”, запитал се ловецът, после ги взел и ги отнесъл в къщи. Зарадвала се жена му като научила за случилото се и рекла:
- Нека тези птици живеят у нас, като деца ще си ги гледам. Дори по-добре, защото зная какво е без рожбица.
И изпратила мъжа си на брега на морето - дребна риба да налови, за да ги нахрани.
Тъй, ден след ден, двамата се грижели за петте голишарчета: той им носел риба, тя ги хранела. А те растели бързо, пооперили се, започнали да скачат и да летят из къщата, с шум и вик я пълнели.
Не щеш ли, веднъж мъжът отишъл на лов за елени. Труден и бавен бил този лов, не се завърнал той почти седмица. Наложило се жената сама да отиде храна за птиците да налови. А те,веднага щом видели гърба й, заиграли, затанцували, заскачали, изобщо се разбеснели така, че подир час им станало горещо - и решили да свалят дрешките си до перце. И го направили.
С пълна мрежа влязла жената в къщи, усмихнала се на шума и врявата, детска им работа, рекла си, нека играят на воля, сега им е паднало - и тогава забелязала дрешките. Не се колебала тя - вдигнала ги от пода, разкъсала ги, в огъня ги хвърлила - и добре сторила.
Защото в същия миг птичките се превърнали в деца: весели, засилени, червенобузи, палави.
Когато мъжът се върнал от лов, на прага го чакали шестима души. Прегърнал той поред всеки един от тях, сетне всички насядали на трапезата. Голямо ядене му ударили: ловът бил богат.
Това е.

МЕДЪТ НА РОМИТО

италианска народна приказка

Живял някога в планината един човек, Ромито. Имал той няколко пчелни кошера. От тях вадел мед. Нито много, нито малко, но достатъчно и на пазара да продаде, и за себе си да остави.
Веднъж настъпила страшна суша. Клюмнали цветята. Почернели тревите. Сгърчили се листата на дърветата. Тъй че мед нямало дори за лекарство. А Ромито имал пълно гърне - истинско богатство. Изнесъл една утрин той завивките си на двора, започнал да ги тупа с дебела сопа и, поглеждайки гальовно към сложеното наблизо гърне с мед, захванал да мечтае на глас. Чуйте го и вие:
- Това гърне струва сега не по-малко от десет флорина. Меда ще продам, а с парите ще си купя десет овчици. След година те ще станат двойно повече, а след още три ще имам цяло стадо. Половината от овцете ще разменя за крави. Богат ще бъда, ще си купя голям замък. С много земя наоколо и с кули. Ще се оженя за знатна синьора. Напета и работлива. Ще ни се родят деца. Едри и хубави. Ще ги уча на мъдрост и послушание. Ако пък те не ме слушат, ще ги наказвам най-строго - ето с тази сопа ще ги…
И като замахнал с тежката сопа, за да покаже как ще накаже непослушните си деца, той без да иска цапардосал гърнето. Пръснало се то на хиляди парченца, а медът потекъл по земята.
Заедно с парченцата на гърнето се разлетели и мечтите на Ромито. А защо? - ще отговорите вие.

ДВАМАТА ГЛУПАЦИ

африканска народна приказка

Живели някога двама души: ни добри, ни лоши, както са всички хора по света.Не се различавали от тях те и по това, че единият искал да се изкара по-умен от другия - и обратно. Нещо, което се доказва много трудно: колкото пъти се опитвали да го сторят, все удряли на камък. Накрая се отчаяли, захвърлили работата си и тръгнали да пътешестват. Но не заедно, къде ти - понякога спорът, вместо да направи хората по-силни, ги разделя.
Та така, вървели те що вървели - и първият стигнал до едно село. Вместо обаче да поздрави селяните, той веднага им заръчал:
- Предайте на глупака, който идва след мен да побърза, иначе до никъде няма да стигнем.!
И отпрашил без дума повече по пътя. Още не се бил вдигнал облака прах над селото, ето го и вторият. От него пък селяните приели не заръка, а въпрос:
- Не мина ли преди малко оттук един глупак?
Смаяли се те, поклатили глави, а най-възрастният от тях възкликнал:
-Та те и двамата са глупаци!…
Това е приказката. Но понеже нито една приказка на тоя свят не свършва дори когато е разказана докрая, искам да ти кажа: нищо чудно да срещнеш по пътя си и ти двамата, защото те продължават да пътешестват. Как да ги познаеш ли? Много просто - те изобщо няма да те поздравят…

КИТЪТ И ЕЛЕНЪТ

чукотска народна приказка

Вървял някога по морския бряг еленът, а от водата изскача кит и му казва:
- Ей! Искаш ли да разберем кой от нас двамата е по-силен - ти или аз? Хайде да се преборим!
- Хайде де! - съгласил се еленът.
Еленът изплел въже от трева, а китът - от водорасли. Вързали те двете въжета. Надянал еленът на плещите си въжето, китът - на опашката си. И започнали да дърпат - китът към морето, еленът - към тундрата.
Бие с опашката китът по водата, пръски наоколо хвърчат. До колене потънал в земята еленът - не се предава. Изведнъж въжето казало - Прас! - и се скъсало. Китът пропаднал надълбоко в морското дъно, а еленът отлетял далече-далече в тундрата.
Оттогава еленът не живее на морския бряг.

ЗАЕКЪТ И КОЙОТЪТ

приказка на североамериканските индианци

В една утрин като тази, лятна, синя и слънчева, заекът се събудил гладен, протегнал се, почесал се зад дясното ухо, сетне се сврял в храстите: горските плодове да опита, с тях да залъже глада си - нищо друго не измислил. И тъкмо си казвал: росни са, сочни са, вкусни са - и добре узрели, изведнъж вижда: към него тича койот, а видът му - страаашно глаааден. Дори наум заекнал заекът и се втурнал към къщичката си, лапките му не можеш да преброиш, може би са повече от четири? Пъхнал се той в дома си, рекъл си, но на пресекулки: нищо и никаква дупка, а помага, чуй, онова часовниче, дето е в мен и никой не го навива, пък върви даже нощем, като спя, чувам го и тогава, как да не го чувам, вече чука по-спокойно: туп-туп, туп-туп…
Да, ама койотът го последвал: ето го, обикаля около дупката, сумти, мъчи се да проумее как до заека да се добере - и: м.м.м! Но дупката - малка, той - голям, как да стане това? Време, разбира се, имал много, къде ще се дене заекът, все някога ще излезе - ала гладът чака ли, не чака проклетникът, по-нетърпелив става, дразни го, ядосва го… И започнал койотът да разравя дупката.
Тъй че заекът, както си лежал върху меката, суха тревица в жилището си, изведнъж вижда: вмъква се при него една непозната лапа, силна, космата, със закривени, оле-ле, нокти, опипва въздуха наоколо, да го досегне се опитва. Пита се заекът: защо ли мисля най-бързо, когато ми е най-опасно - и още по-бързо се догажда: на какво друго да се надявам, ако не на хитростта си, да.
- Всички при меееен! - кресва той, макар да знае, че е сам-самичък. - Елате да видим сметката на един нахален койот! - реве пряко сили той, за да помисли онзи, че вътре са дружина. - Да го хванем най-сетне, щото лапата му е цялата у дома! - продължава той да се гневи и а-ха, а-ха сам да си повярва, че не е сам.
- Тази ли лапа? Хм! Да започваме ли? - преправя гласът си заекът и от устата му сякаш излиза гръм.
- Тази! - отговаря той, без да даде на онзи вън да се опомни - и хваща здраво лапата му. - Дръж! Дърпай! Скуби! Късай! Ръфай! Режи! Дай му да разбере кога…
Не дочакал койотът края на изречението - едва се отскубнал и се хвърлил в панически бяг, като отвреме-навреме извръщал глава назад: да види не го ли гони някой.
А след час утринта, лятна, синя и слънчева като тази, се усмихвала ведро, радостно. Защото виждала как над едни храсти се поклащат хитро и доволно две мъхнати уши. И не питала: вкусни ли са горските плодове, зайо?, тъй като този въпрос бил наистина напълно излишен.

КАК БИЛ НАКАЗАН БИЗОНЪТ

приказка на североамериканските индианци

Много, много отдавна, когато светът бил още съвсем млад, за свой главатар зверовете избрали Бизона: силен, с огън в очите, хвърковат, с мощни рога. И без гърбица - с нея той се сдобил по-късно. Ето как се случило това…
Повече от всичко Бизонът обичал да препуска из прерията, но винаги изпращал пред себе си по няколко лисици: да предупреждават с пискливите си гласове всяко летящо, всяко пълзящо и всяко бягащо същество:
- Пази сеее! Иде нашият вооожд! Направи пъъът!
И произшествия нямало.
Обаче веднъж, когато Бизонът се наслаждавал на своя бяг из прерията, една малка птичка не успяла да се отстрани навреме от пътя му: в гнездото си била тя, там хранела своите рожби, да има нещо по-важно от това? И макар, че всички зверове се опитвали да спрат Бизона, той дори и не помислил да се смили над майката - зад него останали само опръскани с кръв пера.
За станалото научил Нанабозо - син на небесния дух, сътворил сушата, сетне зверовете в нея, най-накрая, от глина и пясък и първия индианец. Велик бил гневът му, а гласът му - страшен:
- Как посмя да убиеш създадения от мен живот, нещастнико? Как посмя да посегнеш към по-слаб от себе си?
Все пак Нанабозо сдържал яростта си - не изличил Бизона от лицето на прерията. Но го наказал жестоко: вдигнал ръката си нагоре и произнесъл:
- Нека отсега нататък твоя бяг бъде възпиран от една хубава гърбица! Нека, докато свят светува, главата ти бъде сведена ниско към земята, върху която си сътворен само за добро! И нека сполетялата те беда послужи за поука на всяко живо същество!
Така и станало: вижте който и да е бизон и ще се убедите в това. А поуката? Тя е навсякъде около нас: всеки виновен за нещо нередно свежда главата си от срам, а гърбът му щръква нагоре, също като гърбица.

ЗАЩО КОТКАТА СЕ МИЕ СЛЕД ЯДЕНЕ

литовска народна приказка

Веднъж врабецът бил много гладен и както си летял да търси нещо за хапване, видял в един селски двор разпиляно житце. Не се колебал дълго: може да е кражба, рекъл си, но не е съвсем - тъй ще си изгние житцето, а трябва ли? И кацнал сред двора, зрънце подир зрънце кълве, гушката си пълни, дори примижава: доволен е…
Да, но се увлякъл - и не вижда, че иззад ъгъла на къщата една голяма котка го наблюдава, следи го, брои му и стъпките, и зърната, ала наум, за да не го подплаши. Търпелива била тя, изчакала го да се увлече напълно, да забрави за всичко наоколо, освен за житцето и гушката си, запомни, това винаги е много опасно, после - скок! -и…
- Ох, как хубаво ще закуся сега!
- Какво говорите, какво говорите, госпожо котко! - до смърт се изплашил врабецът, но бързо се окопитил. - Нима сте решили да ме изядете?
Забелязахте ли колко учтив бил той? Така е, когато се разговаря с по-силен враг - печели се време, пък и хвалбата го размеква, прави го колеблив и глупав.
- Виж го ти! Да не би да искаш да ти се любувам? - процедила мустакатата никаквица - а врабецът въздъхнал, защото бил намислил вече как да продължи, за да се отърве от лапите й.
- Засрамете се, госпожо котко! - изчирикал той не толкова бодро, колкото примирено: знаел, че само така може да мине хитринката му. - Та вие забравихте да се измиете! Нима вашият стопанин и вашата стопанка, а и всички хора по света сядат зад трапезата без да се измият?
- Вярно, бе! Ей, че пропуск! - възкликнала никаквицата, после вдигнала лапа към муцуната си и я разтворила, за да поправи грешката си. В същия миг, обаче, забелязала как врабецът й маха с крила за сбогом.
- А, не! - кряснала тя подир него, след като разбрала, че е измамена и посрамена. - Нека хората продължават така, както си знаят - аз пък ще правя обратното.
Оттогава всички котки на света се мият след ядене. И винаги се оглеждат около себе си. Защо ли? Може би с това искат да кажат на някого нещо. А?…

ЗАЩО МАГАРЕТО ВЕЧЕ НЕ ПЕЕ

Отдавна, отдавна, много отдавна, така поне разказва приказката, магарето пеело по-добре и от най-добрия тенор.
Веднъж се събрали на съвет всички животни и лъвът, царят им, запитал:
- Кой от вас тук е най-красив?
- А-аз, а-аз! - веднага се провикнало магарето.
- Добре, ти си най-красив -съгласил се лъвът. - А кой е най-силен?
- А-аз, а-аз! - обадило се пак магарето, преди останалите да успеят да отворят уста.
- Добре - съгласил се отново лъвът. И като помълчал малко, хитро попитал:
- А кой тук е най-глупав?
- А-аз,а-аз! - ревнало пак магарето, уплашено, че някой може да го изпревари.
Всички животни изпопадали от смях, а бедното магаре не могло да преживее срама, загубило красивия си глас.
Оттогава то може само да реве:
- А-аз, а-аз!…

ЗМИЯТА И РИБАТА

арменска народна приказка

Някога, преди много, много години змията и рибата били приятелки. Дори повече.
- Сестро - казала веднъж змията на рибата. - Защо не ме вземеш със себе си из морето, да ме поразходиш?
- Добре - съгласила се рибата. - Качвай се на гърба ми - и да потегляме.
Речено-сторено. Но не били навлезли още както трябва в синята шир, когато неочаквано змията ухапала рибата.
- Защо ме ухапа, сестро? - запитала рибата, стресната от болката.
- Аз…без да искам. Извини ме. - отговорила змията.
Продължили двете нататък - и морето се разтворило пред тях слънчево, топло, ласкаво. Тогава змията пак ухапала рибата.
- Защо, сестро? - запитала отново рибата, този път по-кратко, тъй като болката била по-силна.
- Слънцето поразмъти главата ми, затова. Прости ми. - тъй се оправдала сега змията.
И излезли двете в открито море - много голямо и малко страшно, свободно, широко усмихнато. Тук змията пак ухапала рибата.
- Е-е, това вече е нетърпимо - възмутила се рибата. - Аз те нося на гърба си, пък ти ме хапеш - срамота! Би ли ми казала защо го правиш?
- Навик, сестро - отговорила без капка смущение змията. - А, както знаеш, срещу навик трудно се върви.
- Така ли? Ами че и аз си имам навици. Ей сега ще си припомня един от тях - рекла рибата и се гмурнала дълбоко, дълбоко в морето.
Какво се е случило със змията, вероятно разбрахте. Заслужавала си го е. Оттогава двете не се срещат, вземане-даване помежду си нямат. Но защо ли, докато едната плува волно и радостно в морето, другата пълзи ли, пълзи на брега? А?

КАК ЗАЙЧЕТО ЛОВЕЦА ЕП НАДХИТРИЛО

комийска народна приказка

Живял някога голям ловец, Еп го наричали. С когото и да разговарял той, думата все за богатство докарвал: кой каквото си няма, за него мечтае. Толкова бедни били с жена си, че веднъж в седмицата обядвали, за вечеря и не помисляли. И дрехи си нямали: ако той се облече съсед да наобиколи, тя на печката седи, ако тя при съседка отиде, той в къщи зъзне. Така било.
Веднъж взел Еп пушчицата си и в гората отишъл, за зайци. Цял ден скитал, уморил се, но напразно: дори мишка не срещнал. Решил да се връща обратно, обърнал ските - и на заек налетял, челата си едва не чукнали двамата.
Вдигнал Еп пушчицата си, прицелил се, а заекът, чудна работа, му казва:
- Не бързай, Еп! Да ме убиеш можеш винаги, но добър съвет не всякога ще чуеш!
На Еп очите му изхвръкнали от изненада. До старост доживях, рекъл си, но заек човека на ум да учи - не, не съм слушал.
В това време заекът се разположил най-спокойно на едно пънче и пак уста отворил, казал:
- Когато ме убиеш, направи така: одери внимателно кожата ми, изсуши я и на търговеца я продай. С парите козленце си купи. Порасне ли, две козлета ще ти роди…
Слуша Еп сладката дума, уста разтваря от почуда, пушчицата си съвсем забравя. Ето къде, мисли си той, срещнах своето щастие: и млечице ще имам, и парици ще спечеля.
А заекът се настанява по-удобно и продължава:
- Сетне прасенце ще си купиш, ще порасне то, ще се опраси - малките пак на търговеца продай, теленце си купи. Ще порасне теленцето, крава ще стане, биче ще ти роди. Ще охраниш бичето - за конче ще го размениш…
Замаяла се главата на Еп от толкова богатство, не му е вече до заека. Съвсем наяве вижда той как препуска с коня, у дома се връща. А там, в далечината, върху хълма, двуетажна къща съзира: неговата, спретната, гиздава. Влиза Еп в нея, а жена му тава с димящо месо на масата слага, бухнала пшенична пита чупи. На стопанката си Еп подаръци носи, без това не може - яркочервена блузка, сукман от син кашмир…
- Добре, де - казва Еп - Хайде сега да застрелям зайчето.
Поглежда пред себе си и примигва, защото вижда само пънчето, стърчи си. Избягало зайчето заедно с цялото богатство на Еп, горкото, умното.
Така било.

ДЯДО И ВНУК

приказка на народа пампанго, Филипините

Отдавна, много отдавна, когато хората живеели много дълго, в едно село, сгушено в края на вековна гора имало бедно семейство -дядо, баща и внук. Дядото бил на повече от сто години, но макар и грохнал, изнемощял, често разказвал на внучето си историята на своя живот - а той бил изпъстрен от походи и битки, в които се налагало да взема участие. Разказвал дядото и чудни приказки, а внукът го слушал прехласнат и забравял за всичко на света. Бащата обаче сумтял недоволно, мръщил се и все мислел как да се избави от стареца - трапезата почти винаги била празна, трудно се изхранват три гърла.
Веднъж той казал на сина си:
- Аз изкарвам всичко на всичко едно песо на ден. Половината от тези пари отиват за дядо ти, а полза от него - никаква. Хайде утре да го вържем, да го заведем насред гората и да го оставим там. Какво ще речеш?
- Добре, татко - съгласило се момчето, въпреки, че му станало страшно и мъчно.
Вързали те на следващата утрин стареца, отвели го в гората и тръгнали за в къщи.
Вървяли, колкото вървяли и по едно време момчето изведнъж се спряло и казало на бащата:
- Чакай, забравихме въжето.Ще се върна за него.
- Защо ти е пък то? - учудил се бащата.
- Ще ми потрябва, когато остарееш - отговорил спокойно синът - Как тогава ще те отведа в гората?
Замислил се бащата, засрамил се, свел глава. И отронил сподавено:
- Добре, сине. Да отидем да върнем дядо ти обратно в къщи.
Забързали се двамата пак към средата на гората. От този ден никой никога не натяквал на стареца, че е стар. Разчуло се случилото се нашир и длъж - и станало поука за всички хора.

ЗАЙЧЕТО И БЛАТНАТА ТРЕВИЦА

мансийска народна приказка

Живяло някога зайче. Обичало то да си играе в блатната тревица на брега на езерото. Веднъж, както си хапвало от тревицата, си порязало устните.
Разсърдило се и отишло при огъня да се оплаче:
- Огньо, запали, моля те, тревата край езерото!
- Какво ти е направила тя? - учудил се огънят.
- Устните ми поряза - отговорило зайчето.
- Сам си виновен: лакомията ти е наказала тя, бедната - казал огънят.
Още повече се разсърдило зайчето, при водата отишло, казва й:
- Водичке, моля те, загаси огъня!
- Какво ти е направил той?
- Не иска да запали тревата край езерото!
- А тя какво ти е направила?
- Устните ми поряза.
- Сам си виновен: лакомията ти е наказала тя, бедната - казала водата.
Още повече се разсърдило зайчето, при две момчета с лъкове и стрели отишло, казва им:
- Моля ви, момчета, стреляйте във водата!
- Какво ти е направила тя?
- Не иска да загаси огъня!
- А какво ти е направил той?
- Не иска да запали тревата край езерото.
- А какво ти е направила тревата?
- Устните ми поряза.
-Сам си виновен: лакомията ти е наказала тя, бедната.
Още повече се разсърдило зайчето, при мишката отишло, казва й:
- Мишленце, моля те, прегризи тетивите на лъковете, за да не могат момчетата да стрелят.
Съжалило мишлето зайчето, втурнало се да гризе тетивите на лъковете. Уплашили се момчетата, опънали лъковете и стреляли във водата. Надигнала се водата и тръгнала огъня да гаси. Огънят хукнал към блатната тревица. Пламнала тя, а в нея зайчето си играе. Объркало се то, късно се сетило да бяга, едва се спасило, с обгорели ушички. Затова и досега крайчетата на ушите на зайчето са черни.

ГОРДЕЛИВИЯТ ПРИЛЕП

индианска народна приказка

Веднъж, било през нощта, на прилепа му станало толкова студено, че той заронил горчиви сълзи. Орелът, царят на птиците, чул плача.
- Защо плачеш, малка птицо?
- Замръзвам - отговорил прилепът.
- А защо другите птици не плачат?
- На тях не им е студено, защото си имат пера. А аз нямам.
Орелът помислил, помислил, после повикал всичките си поданички и им заповядал да дадат на прилепа по едно свое перо.
Облякъл прилепът перата и станал много красив, разноцветно било облеклото му. И когато разпервал крила, всички се любували на красотата му.
Възгордял се прилепът, съвсем престанал да поздравява - непрекъснато се възхищавал на себе си.
Не се харесало това на птиците. Отишли те при орела, оплакали се. Орелът викнал прилепа, казал му:
- Всички птици се оплакват от теб. Казват, че ти се гордееш с нещо, което изобщо не ти принадлежи. И не искаш да разговаряш с тях. Вярно ли е?
- Те ми завиждат - отговорил прилепът. - Ти само виж колко съм красив!
И той разперил разноцветните си крила. Колко красив бил наистина!
Тогава орелът, царят на птиците решил:
- Нека всяка птица си вземе перото обратно. Защо ти са чужди пера?
И прилепът станал пак такъв, какъвто бил преди.
Оттогава той лети само нощем. Срам го е да се среща с останалите птици.

ВРАНАТА ВЕЛВИМТИЛИН

чукотска народна приказка

Глътнала враната Велвимтилин слънцето. Лежи си, а навън се извила снежна виелица - и не престава, защото враната глътнала слънцето.
Казва Емемкут на дъщеря си Клюкеневит:
- Иди при Велвимтилин, викни го тук.
Излязла Клюкеневит на улицата, в шейната седнала, при Велвимтилин отишла. Посрещнала я жена му, изслушала я - и го буди:
- Ставай ! Викат те.
- Кой? - пита Велвимтилин.
- Клюкеневит, дъщерята на Емемкут - отговаря жена му.
- Е -е, сега пък! М-м-м! - протяга се Велвимтилин.
А навън не се прояснява. По-страшно вие виелицата.
Върнала се в къщи Клюкеневит. Емемкут я пита:
- Къде е Велвимтилин?
Клюкеневит отговаря:
- Не тръгна с мен. Каза: „Е-е, сега пък! М-м-м!”
Обръща се Емемкут към дъщеря си Инианавит:
- Среши се, облечи се добре и иди при Велвимтилин.
Сресала се, облякла се красавицата Инианавит, при Велвимтилин пристигнала, седнала. А жена му го буди:
- Ставай! Стига си се преструвал! Викат те.
- Кой? - пита Велвимтилин.
- Инианавит.
Скочил Велвимтилин, видял девойката и се засмял радостно:”Ха-ха-ха!” И слънцето изскочило от устата му.
Изведнъж се прояснило небето, изведнъж престанала бурята.
- Нека никога няма буря, нека винаги бъде ясно - казала девойката и поела към къщи.

ДЪЩЕРЯТА НА МЕЛНИЧАРЯ

унгарска народна приказка

Било ли е това или не, не зная, но живеел някога мелничар, а той имал дъщеря, толкова умна, че за нея даже в чужбина знаели, знаели и говорели. Чул за нея и собственият й крал.
И ето, изпраща той при дъщерята на мелничаря слугите си със заръката да й кажат, че на тавана му виси снопче лен, който е вече на сто години - може ли, пита я, от него златна нишка да изпреде.
А дъщерята на мелничаря моли да предадат на краля, че двора на баща й е заграден с плет, който е вече на сто години. Да направи той от него златно вретено, а тя с радост ще му изпреде нишката - нали кралят не ще се съгласи на просто вретено, дървено, злато да се преде?
Харесал кралят отговора. И отново изпраща той слугите си при дъщерята на мелничаря. Да й кажат, че на тавана му има стара стомна, счупена -добре ще бъде тя да я закърпи, ако може, разбира се.
А дъщерята на мелничаря му отговаря да изхвърли стомната, защото дори дядо й не е чувал да е възможно и необходимо да се поправя нещо, изоставено на тавана.
Кралят харесал и този отговор. И за трети път изпраща слугите си при дъщерята на мелничаря, за да й предадат: ела при мен, но без да ходиш, поздрави ме, без да кажеш нито дума, направи ми подарък, без да ми го даваш.
Хванала дъщерята на мелничаря тогава гълъб, сложила го в едно решето, захлупила го с друго. После помолила баща си да й даде магаре, яхнала го и поела към кралския двор със захлупения гълъб в ръце.
А когато пристигнала, мълчаливо се поклонила на краля, без да слиза от магарето, а сетне повдигнала горното решето и пуснала гълъба.
Кралят харесал умната девойка, поискал ръката й и веднага се оженил за нея.

МЪДРИЯТ СЕЛЯНИН

шведска народна приказка

Веднъж един крал бил на лов и дотолкова се увлякъл да препуска след дивеча, че се озовал в самия край на гората. Там той видял един селянин, който орял своята нивка. Спрял се пред него кралят, тежка му е работата, рекъл си, цялата му риза е мокра от пот - и го запитал:
- Колко изкарваш на ден?
- Четири парички - отговорил селянинът, след като свалил шапка и прибрал чинно нозе: добро от господар не чакай, особено когато е на лов - преструвай се на мирен, така по-бърже ще го отпъдиш. Ала кралят не си тръгнал, а се позачудил, не са ли малко тези пари за този труд, но скрил почудата си и пак запитал:
- Толкова много ли изкарваш? Я ми обясни какво правиш с тях - четири монети са това, ей!
- Наистина са много - казал селянинът. - Затуй изяждам само първата, втората спестявам, третата връщам обратно, а четвъртата просто изхвърлям.
Смръщил кралят вежди, гатанките той не обичал - отстъпил крачка назад селянинът, дострашало го.
- Защо ме баламосваш ти, бе? - креснал господарят тъй, че дори короната на главата му се затресла. - Какво означава това: изяждам, спестявам, връщам, изхвърлям?…
- Не се гневи, кралю, всичко ще ти кажа - смирено отвърнал селянинът. - С първата паричка се изхранвам самият аз. С втората храня децата си, защото те ще се грижат за мен, когато остарея. С третата храня баща си, така му се издължавам за полученото някога от него. А с четвъртата храня своята жена, но тя е толкова зла и мързелива, та си мисля, че паричката е хвърлена на вятъра…
-Ъ-хъ! Сега те разбрах! - процедил кралят през зъби, но вътре в себе си се зарадвал извънредно: умен съм, досетлив съм, браво на мен - и добавил: Обещай ми, че на никого няма да обадиш това, което чух, докато не видиш лицето ми точно сто пъти - ни повече, ни по-малко! Иначе - знаеш, нали?…
Кимнал селянинът в знак на съгласие, тръгнал си кралят доволен към двореца, а на следващия ден свикал министрите си и им казал:
- Отваряйте си ушите, за да чуете добре една гатанка! Голяма награда ще получи този, който я разреши… И така, някакъв си селянин изработва четири парички на ден. После изяжда първата, спестява втората, връща обратно третата, а четвъртата просто изхвърля. Що ще рече всичко това?…
Страшно мислене му хвърлили министрите - нищо обаче не измислили. Ала най-хитрият от тях си спомнил, че кралят разговарял с един селянин по време на вчерашния лов: направило му впечатление, защото изобщо не се било случвало дотогава. Лесно го намерил той - оня пак натискал ралото на нивката си. Озорил се министърът, тъй като селянинът държал на думата си. Но като чул, че няма да проговори, додето не види лицето на краля точно сто пъти, ни повече, ни по-малко, разсмял се, бръкнал в тежката си кесия и му отброил сто сребърни монети. Гледа селянинът монетите, а от монетите го гледа кралят. Тъй, с хитрост получил министърът отговора на гатанката.
- Аз съм готов, ваше величество! - казал той, след като се поклонил дълбоко на трона. В следващия миг дворецът едва не подскочил от гневния вик на краля:
- А-а-а! Отдавна се досещам, че в кралството ми се шири измамата! Селянинът ти откри отговора, нали? Не лъжи, ти никога сам не би стигнал до него!
И заповядал на стражата да му доведе веднага виновника. А когато бедният човечец бил въведен в двореца, гневът му се удвоил:
- Как посмя ти, дрипльо лъжлив, да престъпиш думата си, която даде пред краля?
- Но аз видях точно сто пъти твоето лице, кралю! - изрекъл достойно селянинът - и му показал получените от министъра монети.
Изненада сменила гнева по лицето на негово величество, а когато и тя се отляла, главният писар на кралството записал в златната държавна книга следното:
„Назначавам за първи свой министър селянинът от нивката край гората заради неговата чиста мъдрост и мъдра чистота. Нареждам онзи министър, който бе решил чрез хитрост да спечели моето благоволение, от днес нататък да се труди на същата нивка…”
Тъй свършва тази приказка: всеки от героите й заживял със своите нови грижи. Аз не зная как се е чувствал в двореца селянина, но съм сигурен, че не му е било добре: най-лошото нещо на света е да ти отнемат свободата. Повече обаче зная за министъра, хитрия - всеки божи ден той орял нивката, получавал за това четири парички, разпределял ги правилно, за всичко му стигали те. Щях да ви кажа още, че е доволен от участта си, ако не повдигаше час по час поглед към края на гората, ако не очакваше да види там краля, тръгнал на лов, ако не се молеше горещо да се отбие от пътя си той, за да се увери колко мъдър е станал вече - защото земята дарява мъдрост само на този, който я превръща в плод.

ХИТРАТА ЛИСИЦА

нанайска народна приказка

Веднъж мечката, гладна-прегладна, тръгнала да търси храна. Бродила тя цял ден из тайгата - няма и няма. Изморила се, да пие вода поискала и към езерото се упътила.
Езерото на мястото си стояло. Надвесила се над него мечката, жадно да пие започнала. И изведнъж зърнала голям-голяяям шаран. Решила да го хване. Бух! - във водата наляво, бух! - във водата надясно - измокрила се до кости, а шаранът се не хваща.
Дотичала по някое си време при езерото лиса. Погледала, погледала - и пита:
- Какво правиш, мецано? Къпеш ли се?
- Не, лисо - отговаря мечката. - Шаран видях тук, голям-голяяям, и ми се иска да го хвана. Помогни ми. Уловим ли го, ще си го разделим. А?
- Добре - казала лиса. - Изпий водата, а аз ще спипам шарана. Ще го измъкна на брега, ще си го разделим.
Зарадвала се мечката:
- Брей, как умно го измисли! Да започваме!
И топнала бърни в езерото. Пие, пие, водата става все по-малко, а търбухът й - по-голям и по-голям. Показало се дъното, шаранът се объркал, запляскал уплашено, задишал учестено.
А хитрата лисица - хоп! - скочила, хванала със зъби плячката и избягала. Разсърдила се мечката, но да догони лъжлата не успяла. Тежко й било, много вода била изпила, за това.

НАЙ-КРАСИВАТА ПРЕМЯНА НА СВЕТА

японска народна приказка

В стари, престари времена враната имала бели пера. Приискала й се друга премяна. И при совата долетяла.
А совата се славела с това, че можела да пребоядисва роклите на птиците в какъвто цвят си пожелаели: червен или син, жълт или тюркоазен. И много клиенти имала.
- Госпожо сово! Госпожо сово! Пребоядисай пррремяната ми в най-крррасивия цвят! Искам да смайвам с красотата си целия свят!
- Мога, мога! - съгласила се совата. - Искаш ли синя като на чаплата дреха? Или сива като на сокола? А може би пъстра, като на кълвача?
- Не, не! Изберррри ми цвят, невиждан досега - нито една птица да няма такъв. Разбррра ли?
И като хвърлила перата си, отлетяла.
Мислила, мислила совата кой цвят не е виждала в птичето царство и накрая боядисала перата на враната в черно - по-черно и от нощта.
Долетяла пак враната, запитала:
- Хубава ли е новата ми пррремяна?
Облякла тя роклята си, отишла при огледалото. Огледала се - и ахнала! Била черна от главата до опашката, не можеш да разбереш къде са очите й, къде - носа.
- Как си прребоядисала перррата ми, ррразбойнице? - разкрещяла се враната.
Започнала совата да се оправдава:
- Нали искаше дреха с невиждан цвят?
- Почакай, ще те хвана аз - на парррчета ще те ррразкъсам! От сега нататък и завинаги двете сме врррагове!
Оттогава, види ли сова, враната се хвърля към нея, да се бие. Ето защо совата се крие през деня, а излиза нощем, когато враната спи.

БЕДНАТА ЖАБКА

нанайска народна приказка

На брега на голяма, голяма река стояла къщица. В нея се разпореждала старица. Имала си тя внучка, кученце и една зелена жабка.
Добре си живеела внучката. Старицата я обичала, в топли дрешки я обличала, хубава храна й давала.
Кученцето било по-зле. Старицата не го жалела - да работи много го карала, а го хранела как да е - с огризки от софрата.
Най-зле била жабката. Не я обичала старицата, не я жалела. От зори до мрак се трудела тя: вода носела, дърва цепела, а гладна си лягала.
Веднъж старицата цял ден викала по жабката, но не й дала и трошица. Вечерта я изпратила за вода на замръзналата река. Без сили била вече жабката, но какво да прави, тръгнала. Повикала и кученцето, дружинка да има.
Стигнали до реката, седнали до дупката в леда и почнали да плачат. Гледат луната и реват. Рони сълзи жабката и нарежда:
- Пожалей ни поне ти, луна! Ква-ква-ква!
- Слез от небето, при нас ела! Ква-ква-ква!
- При теб ни вземи, вземи ни, луна! Ква-ква-ква!
Чула ги луната. Чула ги, смилила се, спуснала се от небето при тях. Направо в реката се спуснала, качила ги върху гърба си и пак се върнала на мястото си.
А старицата фучи в къщи, вода чака. Час-два. Разбрала, че се е случило нещо, на брега отишла. Гледа тук, гледа там -няма ги. Завикала старицата. Примамвала, примамвала кученцето, крещяла, крещяла на жабката. Никой не отговаря. Накрая погледнала тя към луната, а там кученцето и жабката си играят. Заплакала старицата:
- Жабке моя! Кученце мое! Аз ви хранех и обичах, пазех ви като родни деца, а вие ме изоставихте. Защо направихте така?…
Но колкото и да плачела тя, никой не й отговарял. Така си и останала само с внучката.
Оттогава кученцето и жабката живеят на луната. Ако искате да ги видите, вгледайте се по-дълго в луната. Те са там, играят. Весело и задружно. На свобода.

МАРКО МАРКОВ - за приказките

Малко е да се каже, че се прекланям пред красотата и правдивостта, пред кристалната ясност и точност на приказката. Извряла от гънките на народната душа, предавана от поколение на поколение, тя е изчистена от всичко случайно, фалшиво и излишно, за да блести сега пред нас като къс самородно злато - особено необходима в нашия забързан, отправил очи към други светове век.
От години се стремя да си обясня магичната й интимност, магнетичната й привлекателност, ненакърнимата й актуалност и винаги стигам до един и същи извод: може би това е така, защото тя е била единственото средство за информация, разменяна в дългите нощи при огъня от рода и племето: минавала от уста на уста за поука на идващите, тя се е превърнала в памет. И докато в народната песен избликнала от емоцията са почти необходими отклонения от истината, то приказката ревниво пази факта, макар да го обгражда с причудливост и извънредност.
Когато преди време се зарових в купищата детски, предимно периодични издания, за да се опитам да надникна в тази богата съкровищница, всичко ми се струваше много лесно и податливо. Оказа се обаче, че пътешествието към близки и далечни страни с тази цел е дяволски трудно. Хиляди препятствия срещах по пътя дори на частичния успех. Защото трябваше да зная твърде много неща за твореца на всяка приказка, най-вече като история и етнография. Към това се прибавяше и едно задължително условие- приказките трябваше да звучат добре на български, за да се възприемат естествено от читателя или слушателя.
Сега съм убеден, че определението на приказката като детство на белетристиката е неточно. Това детство е толкова мъдро, че понякога заменя по-малко или по-голямо повествование на съвременен писател. Ето защо мисля, че приказките са еднакво полезни както за децата, така и за техните родители.