АВТОБИОГРАФИЯ
Роден съм в Шумен на 26 октомври ст. стил и кръстен в същия ден. Основното си и средно педагогическо образование съм добил в родния си град. Учителствувах от 1898 до 1900 год. в селата Мечка (Никополско) и Султанлар (Провадийско). Университета свърших през 1904 год., в който следвах едновременно педагогия и литературна история. Същата година бях назначен учител в ІІ м. гимназия и командирован, първом, в Народната библиотека, после, в Педагогическия музей да завеждам българския му отдел, развит по-късно в архив на възраждането. На 1905 г. бях пратен да се специализирам по литературна история в Берлин и Лайпциг, дето слушах лекциите на Ерих Шмидта, Фолкелта, Кайостера, Майера и др. След две години постъпих учител по български и немски в гимназията, към която се числях. На 1911 год. бях повикан за главен директор на в. „България” и секретар на прогресивно-либералната партия. Същата година влязох и в Народното събрание като избранник от Преславска околия. От 1913 г., септември, добих длъжността поддиректор на Соф. Народна библиотека, а от октомври 1916 год. станах неин директор. На тая длъжност престоях до 1 септември т. г. Сега съм директор на Етнографическия музей.
Покрай многото стихове, разкази, литературни и политически статии, написал съм още следните книги:
„Букетче”, стихотворения за деца; „Блянове и тъги”, лирични стихотворения; „Еднаж да съмне”, също - „За род и чест”, също „Песен за селяка”, поема; „Нашите градове в сонети”; „Владо Булатов, сонетен роман; „Не бил достоен”, драматически картини; „Крилата тежат”, едноактна драма; „Крали Марко, драматическа поема; „Поморавия по сръбски свидетелства”, исторически издирвания; „Добруджа и нашето възраждане; също - „Ранна Добруджа”, пътни бележки и впечатления; „Сръбско-българските отношения от най-старо време до днес”; „Христо Максимов като педагог”, „Харалан Ангелов”, един учител-поет” и пр.
Превел съм: „Новото възпитание” на Ед. Демолен, „Живот-сън” от Лео Белмонт”, „Песни на роба” от Св. Чех, „Рим” от И. Махар и още няколко други.
За моите оригинални и преводни работи съм чел много из вестници и списания. Девет десети от отзивите, обаче, са не само отрицателни, но и недоброжелателни. Това ме е карало да се чувствам винаги неловко, когато мои работи са били превеждани на чужди езици или вписани в каквато и да е антология. Струва ми се, че едното и другото се прави от снизхождение, каквото аз не заслужавам.
ЖИТИЕ
„Кога съм аз роден?”…- И сам добре не знам.
Да питам други, идеше ми срам.
„Как растнах аз, и как до днес живях?”
- Безспирно борих се, и винаги търпях.
„За моя външен лик и нравственен портрет?”
- Какво ли да река?… Руган у нас поет!
Но, впрочем, всичко туй не струва и петак
За вас, макар да питате ме пак.
Нали?… Че зная, що вълнува ви за мен:
Кога ще чукне тук и моя сетен ден.
Напразно питате, - да питам трябва аз.
А мойто житие?… Потрайте до тогаз…
1922
