В СВЕТА НА ПОЕЗИЯТА И В ПОЕЗИЯТА НА СВЕТА
Слово, произнесено на 14 ноември 2012 г. в Европейския парламент - Брюксел, на конференция, посветена на живота, творчеството и подвига на Никола Вапцаров.
Родината на Никола Вапцаров - България, учреди през 1979 година Международна литературна награда на името на поета. Нейни носители са Иняцио Бутита от Италия, Ярослав Ивашкевич от Полша, Едуардас Межелайтис от Литва, Олег Шестински от Русия, Владимир Соколов от Русия, Уилям Мередит от САЩ, Амрита Притам от Индия, Ижиту Гонсалвиш от Португалия, Ернесто Карденал от Никарагуа, Щефан Херман от Германия, Ален Боске от Франция, Никифорос Вретакос от Гърция, Роберто Фернандес Ретамар от Куба, Бранко Ристич от Сърбия, Мануел Муньос Идалго от Испания.
Всички тези имена придават тежест на наградата, но има и един романтичен литературен паралел, който получи световна популярност благодарение на невероятния обществен отглас на почти всички езици на човечеството.
Това е паралелът между българина Никола Вапцаров, италианеца Салваторе Куазимодо, турчина Назъм Хикмет и гъркът Янис Рицос. Четиримата излъчват сходни идейнотворчески и нравствени внушения, в тяхната житейска съдба определяща е борбата за социални правдини, те са поети на класически човешки идеали - свобода, равенство, братство. Този паралел вече се е наложил в света на поезията и в поезията на света.
Да си припомним някои съкровени редове от четиримата обични поети.
САЛВАТОРЕ КУАЗИМОДО:
Човек е само върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч…
И ненадейно пада вечерта.
(Ognuno sta solo sul cuor della terra
trafitto da un raggio di sole:
ed е subito serа)
ВАПЦАРОВ:
Какъв ти тук ужас!
Той пеел човека.
Това е прекрасно, нали?
И ето какво пише италианецът за своя български събрат:
“Никола Вапцаров, разстрелян на 32-годишна възраст от българските фашисти, е един от мнозината разстреляни поети по времето на съпротивата в своята страна. Той ни е оставил два завета: самата своя поезия, написана с „думи прости”, от която завинаги са изтръгнати корените на европейската абстрактна поезия и на формализма, и завета, включен в стихотворението „История”, което ще остане да живее в бъдещето. В него е обрисуван и моралният лик на идващите поколения, тяхната съдба, съдбата на елементите, които - както в природата - създават света, неговата цивилизация.
ЯНИС РИЦОС, зрящият потомък на Омир:
Исусе,
какъв ли щеше да е пътят ти
без уханните смирна и нар
по прашните нозе?
ВАПЦАРОВ:
Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова
НАЗЪМ ХИКМЕТ, великият поет на Турция от ХХ век:
Атомите ни ще паднат един до друг
на боклука, в който са ни хвърлили,
заедно ще се гмурнем в пръстта.
И ако някой ден някое диво цвете
намери влага от това парче земя и покълне
на върха му непременно
ще разцъфтят два цвята:
единият ще бъдеш ти,
другият аз.
НИКОЛА ВАПЦАРОВ:
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида
Този литературен паралел е като някакъв магически квадрат, към който могат да се присъединят още подобни на четиримата емблематични творци.
Ще посоча някои в съответствие с моите познания и моите критерии.
СЕСАР ВАЙЕХО. Обновителят на перуанската поезия, подобно на Вапцаров и във времето на Вапцаров написа стихове за Испания под заглавие “Да ме отмине тази чаша!”. Писа:
…Имам една постеля, една душа,
и една карта на моята Испания.
ВАПЦАРОВ:
Сега за мене ти си участ.
Сега за мене си съдба.
И аз участвам неотлъчно
в борбата ти за свобода…
ПОЛ ЕЛЮАР, забележителният поет-антифашист на Франция:
..И чрез мощта на тази дума
живота си започвам аз отново
Роден съм за да те позная
и да те назовавам
Свобода.
(…Et par le pouvoir d’un mot
Je recommence ma vie
Je suis ne pour te connaitre
Pour te nommer
Liberte)
ВАПЦАРОВ:
Ти лежиш окован във затвора,
във главата бучи - водопад.
И дочуваш уж някой говори:
С в о б о д а!
Ти виждаш полето пред тебе,
ти виждаш го сякаш на длан,
и с някакво странно вълшебство
звучи - Свобода! Свобода!
МИГЕЛ ЕРНАНДЕС. Поетът на испанската гражданска война… Най-милият от всички ония звезди на иберийската поезия от тридесетте години на двадесетия век - Федерико Гарсия Лорка, Дамасо Алонсо, Хорхе Гийен, Хуан Рамон Хименес, Рафаел Алберти, Висенте Алейсандре… Мигел Ернандес, по чийто път на окован във вериги арестант минах на млади години от португалската граница до Мадрид. На места този маршрут съвпадаше с пътя на Дон Кихот. И дочувах гласа на поета:
Кой ще спаси това дете,
по-дребно от ечемичено зърно?
Откъде ще излезе чукът,
палач на неговата верига?
ВАПЦАРОВ:
Децата ни мрат
в отровната смрад,
без слънце,
в задушни коптори.
Светът е затвор.
Мигел Ернандес умира в затвора Оканья през същата 1942 година, когато е разстрелян Вапцаров.
Същата година е убит и поетът-антифашист КОСТА РАЦИН от град Велес. Този град е в един и същ лингвистичен регион с Банско - родния град на нашия поет. Ето знаменитото стихотворение на Рацин „Ленка”:
…Не беше Ленка родена
за тија пусти тутуни!
Тутуни - жолти отрови
за гради - китки розови.
Прва година помина
грутка в срцето и легна,
втора година намина
болест ја в гради искина.
Трета година земјата
на Ленка покри снагата…
ВАПЦАРОВ в изблик на същата социална чувствителност пише:
Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми -
такива големи,
мъчително тъжни очи…
И в тех е стаен
ужас свиреп:
Хлеб!
Хлеб!
Литературният паралел между Вапцаров и останалите е повлиян и от други забележителни поети и борци, които един поет със съдбата на Вапцаров - никарагуанецът ЛЕОНЕЛ РУГАМА, присъедини към потеклото на светците:
…Уаскар роди Херонимо,
Херонимо роди Сивото перо,
Сивото перо роди Лудият кон,
Лудият кон роди Спрелият бизон,
Сппрелият бизон роди Боливар,
Боливар роди Сукре,
Сукре роди Хосе де Сан Мартин,
Хосе де Сан Мартин
роди Хоакин Муриета,
Хоакин Муриета
роди Емилиано Сапата,
Емилиано Сапата
роди Панчо Виля,
Панчо Виля роди Ортис, Ортис роди Сандино…
ВАПЦАРОВ:
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!
Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
14 ч. - 23.07.1942 г.
И така - поезията продължава. От Вапцаров към Вапцаровци. Вече седемдесет години след разстрела му, който го превърна в свиден син и самоотвержен герой на България.
