Георги Митринов

Отиде си от нас и бай Живко Серафимовски - Аджия от гр. Скопие. В последно време боледуваше, беше на легло вкъщи, после е бил приет в болница, където на 23. 10. 2012 г. е починал. Погребението се е състояло на 25. 10. 2012 г., като по негово желание е бил изпратен само от най-близките си хора. Отиде си от тоя свят без много шум, тихо, незабелязано, като героя си Минцик от творбата „Подвигот на Минцик”, публикувана в сборника „Антидинастичен сатирикон” (Скопие, 2010), за когото пише: „Долго време по овой разговор разбрав дека Минцик починал, скромно, тикво, нечуен, невиден. Како што живееше, така и си замина од овой свет…” За разлика от героя си, дръзнал през 20-те години на ХХ век да отвлече сръбски самолет от гр. Скопие и да кацне на летище Божурище край София, за да избяга от окупираната от сърбите Македония, бай Живко не бе вършил такива подвизи. Но той, роден в родолюбиво българско семейство от Тетово на 30 юли 1928 г., тогава в територията на кралство Югославия, закърмен отрано с българската идея, е изживял своята Голгота, отстоявайки историческата истина за това че е българин. А тая истина е пренесена през вековете от неговите предци, ревностни християни и църковни деятели. Негови сродници са се изявявали като защитници на българщината в Македония, против опитите за сърбизиране на местното българско население. Самият той бе изпитал на собствен гръб последствията от отстояваната позиция. През 1949 г. е арестуван от органите на УДБА. Съден е в Окръжния съд на гр. Скопие по обвинение за членуване в неприятелска група, работила за отцепването на НР Македония от ФНР Югославия. По чл. 3 от Наказателния кодекс е осъден на 4 години затвор с обвинение „за дела против народа и държавата”. Присъдата си излежава в печално известния македонски затвор Идризово, през който са преминали много пробългарски настроени патриоти и противници на режима във Вардарска Македония. След освобождаването си учи в Икономическия факултет на университета в Скопие, като успешно се дипломира и завършва магистратура. Впоследствие работи като университетски преподавател, икономист и журналист. Можем само да гадаем какво му е коствало на тоя корав българин да отстоява своята позиция и по-късно, в условията на активно провеждана дългогодишна антибългарска кампания от македонистките управници на СРМакедония, за да опази не само себе си, но и близките си. Веднъж го попитах не се ли страхува все пак от властите във Вардарска Македония, които и в днешно време продължават с антибългарската си политика, а той смирено отговори, че вече на тая възраст няма какво да му направят!
За разлика от други творци, той не бе много плодовит и като карикатурист, и като писател, но творбите, които остави, сами по себе си говорят за таланта му и за гражданската му позиция да отстоява открито историческата истина за българския характер на изконното местно население във Вардарска Македония и за активните опити на сръбските власти, а по-късно и на местната власт да го дебългаризират окончателно. Неслучайно писменото му творчество е сравнявано с това на големия български фейлетонист Алеко Константинов. И наистина творбите му, в които присъстват ярки исторически личности и днешни местни управници, както и световни политици, са изпълнени с критика към македонизма, сърбоманството и българомразието. С онова силно оръжие смеха, умело използвано в широк диапазон, от леката сатира до яркия сарказъм, Живко Аджия развенчава мита за античните корени на днешните жители на Р Македония, осмива тия, които фалшифицират и изопачават историческите факти, показващи българските корени на македонците.
За голямо съжаление в България не се знае почти нищо за Живко Серафимовски - Аджия и за неговото творчество, както и за много други българи от Македония, наши съвременници. И това е така, защото и днес нашата държава няма активна позиция по въпроса за българите в Македония и политиците ни често се крият зад кухи фрази. Още като прочетох книгата на бай Живко „Антидинастичен сатирикон”, споделих с него че ще потърся начин тя да бъде издадена и в България, но всички мои опити останаха безрезултатни. Обичайно ми се отговаряше че няма пари или че няма да има интерес към книгата, особено на тоя език. Непременно бил нужен превод. Превод от новата книжовна норма на българския език, известна като македонски език, на старата традиционна книжовна норма! По тая тема може много да се разсъждава. Но ме порази отношението на един чиновник в Агенцията за българите в чужбина, който като заговорихме за въпросната книга, с гордост заяви, че я е чел и че дори я има! Показа ми я даже в един куп от книги, струпани в кабинета му. На въпроса ми защо не се направи нещо за издаването на книгата, той отговори, че няма възможност. Навярно такава бе участта и на останалите книги от купа с автори наши сънародници, живеещи извън границите на днешна България, да събират прах в тая канцелария и да бъдат показвани като пример за прилежно отношение към литературата, създавана от българи, живеещи извън България.
А бай Живко живееше с искрицата надежда, че може книгата му да бъде издадена в България. В едно от редките си писма той ми писа:
„P.S Уважаеми г-н Митринов, испраштам Ви `Шарени прикаски`, доп`лнене с порано публиковани драсканици. Штаслив ште с`м ако се намери издател, за мен нито стотинка, дано ја озари светлината там; ако - не, здраве да е!
Приветствам Ви,
Ж.А.”
Какво повече може да се добави към тоя кратък текст? Можем само да наведем засрамено глави и да помълчим. Всъщност можем и да се поучим от отношението на тия останали вече малко българи от старото поколение в Р Македония към България. Винаги когато се е случвало да се заприказваме с тях на тая тема, един особен блясък просветва в очите на тия хора, щом споменат думата България. Такъв блясък в очите на българите от метрополията (сегашна България) аз не съм виждал. Стара истина е, че трябва нещо да го загубиш, за да го оцениш истински след това.
В последното си писмо бай Живко сподели:
„ЗДРАВЕИТЕ Г. ГЕОРГИ, НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ ЧЕ НЈАМА ШАНСИ ЗА ПУБЛИКУВАНЕ, РАЗБИРАМ КРИЗНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА ИЗДАТЕЛИТЕ, ПЛЈУС НЕ С`М ЛИТЕРАТ НИТО ИМАМ ПОДОБНИ АМБИЦИИ, АМИ КАТО ХРОНИК БЕЛЕЖА КАК ЗА С`ЖАЛЕНИЕ ИСЧЕЗВА ЧАСТ ОТ ЕТНОСА НИ. - ПРОЦЕС КОЈТО НИТО ХИЛЈАДА АДЖИИ НЕ МОЖАТ ДА СПРАТ. КОГАТО Б`ДЕТЕ ТУК, ОБАДЕТЕ СЕ…, ПОНЕ ШТЕ ИСПИЕМ ПО ЕДНО КАФЕ ЗА ДУШАТА НА ПОКОЈНАТА М. ПРИВЕТ, БАЈ Ж.”
Трябваше ми време да съобразя и осмисля всичко написано в тая кратка бележка. Отново познатата ми негова скромност и критичност към таланта, който притежава. Такава пословична скромност и самокритичност проявява и големият наш поет Валери Петров. Явно, тя е присъща на големия талант. И ония разтърсващи думи за изчезването на българщината, което е факт. Всичко така е програмирано от проектантите на тоя дългосрочен процес на дебългаризиране в Р Македония, сякаш той е необратим, особено в очите на ония стари българи, опазили любовта към България през целия си живот с цената на какви ли не страдания и лишения и невиждащи продължители в лицето на младото поколение. Да, времената са други, измеренията също, но е факт че и млади хора в Р Македония припознават своите български корени, макар и вече като македонци. Както е казал поетът Петко Р. Славейков, издател на в. „Македония” през втората половина на ХIХ век, „Не се гаси туй що не гасне…”
В края на октомври тая година се откри възможност най-после да се публикуват няколко творби от книгата „Антидинастичен сатирикон”, наред с кратки биографични данни за автора й в един новосъздаден сайт на българите с потекло от етнографската област Македония: sberem.org. След като всичко бе подготвено, написах едно послание за деня на будителите, 1 ноември, до бай Живко и до неговите близки приятели и съратници, в което ги поздравявах като истински днешни български будители. Исках да го зарадвам и с направената първа, макар и малка крачка към популяризиране на творчеството му в България, но уви, не успях.
Жалкото е, че бай Живко Серафимовски - Аджия си отиде от тоя свят, без да види своята книга издадена в България, без да почувства истински, че тая негова изстрадана България се грижи за чадата си, останали поради политически обстоятелства извън нейните днешни предели. Наш дълг е да поправим грешката и да направим така, че творбите му да се срещнат с българския читател и да бъдат оценени от него. А авторът да заеме полагащото му се място в редиците на българските писатели.
Поклон пред светлата му памет.