ЗАВЕКИ
ЗАВЕКИ
Отиде си от мене моя ден.
Изпратих те. И от тъги смутен,
Изплаших се - съдбата може би
Сега завеки сбогом ни тръби.
На моя празник ти ми беше дар,
Царица бе ми ти, аз бях ти цар.
Един при друг… А между нас е плач -
На радостта ни острия палач.
Изпратих те. И тръгнах за дома.
Под мен звечи замръзнала земя
В нощта ми, като погребален звън…
И мислех си погребват ни на сън -
Ти будна, топла мисъл в тоя мраз:
До мене ти - до тебе сложен аз.
Големи свещи в нашите ръце.
Любов всевечна в нашето сърдце…
Вървях. И злобно блъсках крак след крак -
С камбани да изпълня целий мрак.
Тимянен облак нашия ковчег
Понесъл бе свободно за далек…
И пак вървях, и удрях крак след крак,
С камбани да изпълня целий мрак -
И мощ на нощ да носи всеки звук -
И двама нас един до друг.
Да… Ние бяхме, ние, аз видях,
По бързий трепет вярно се познах.
Примираше ми цялата снага…
Така блажен не съм бил до сега.
Събудих се, раздрусан от тъга,
Че пак намерих своето Сега.
Да, ето ме, отивам си дома,
Под мен звечи замръзнала земя,
Но моя гняв я по-силно заби -
Съдбата вечно сбогом ни тръби.
Кикотят се вампири по леда.
Кумините изригват над града
Вихрушки, призраци, а гаржи грак
Със мен проклина светлина и мрак.
Звезда отрони кроткото небе…
Това не нашата звезда ли бе?
Ти блясък на нощта - ти пак си тих,
И в тебе стене моя влюбен стих,
Утеха с отчаяние преплел…
Звезди, звезди - безкрай е вашия предел,
От вас не ще достигне нивга вест
До наший малък, наший свят злочест!
Любов, любов - и ти си тъй далеч,
Аз никога не ще те чуя веч.
ХИСАРЯ
Неусетно тръгна влака. С шапки
От перона махат ми другари.
Сам съм вече.
Глухо прилепи сноват край стряхи,
Месец зад Хисаря си отива -
На Хисаря раснат стари кули
Всред изплашени звезди. Гръд надига
Крали-Марко.
Спи от века той, изтегнат гърбом
Там на строшени скали. Глава му
В облаци, нозе река му плиска…
Ей, сега ще стане да поемне
Свойта още неизпята песен…
ИСКРИ
Вийте, хали, незавили,
Пейте, зимни самовили,
Пейте там из мрак студен.
Своя път аз веч изходих,
Равно, стръвно - все пребродих -
Ей, огнище грей пред мен.
Искри пръскат на превара,
Таз загаря, таз догаря,
Пак избухнат те на рой.
Пак зацъкат, пак запръскат,
Пламенни езици съскат -
Сякаш дяволи са в бой.
Ей я тая, кръв се пука,
Над огнище помъждука,
Току във кумин се свря.
Их, пък ти пък, луда млада -
Горе, долу, скача, пада -
Писна, пръсна, прегоря.
Друга, кротка, срамежлива,
В пазвата ми се прикрива -
До сърдцето - и мълчи.
Теб ти опустяло име!
Сляпа ли си? Ослепи ме…
Цъка - цъка и в очи!
Искри пламъка унесен,
Вили, хали - мойта песен
Издалеч зад вас ехти…
Де си, де, ах, чудна младост,
Пръвни грижи, пръвна радост -
избленувани мечти!
МЕЖДА
Вървим. И мисля аз, и мислиш ти,
И всеки в радост някъде лети,
Опиянен от лятното поле,
Отпуснат тъй на своите криле.
Вървим. Туку задрямали нивя
Внезапен вихър в зноя разлюля,
И съснаха зазрели класове.
И шепнат милиони гласове…
Ела, ела ти по-близо до мен!
Аз виждам, виждам - веч духа смутен…
Веднага нека блясне твоя сръп,
Да покоси и да премахне тая скръб.
Но знам ли? Що се спря на таз межда?
Дали от радост? Или от беда?
Мечта ли да остане тоз живот?
Мечтите вечен ли са наш кивот?
И пак вървим. Тъй. В мисли. Аз и ти.
Пак всеки сам се мъчи да лети.
В безкрая на досадното поле
Едва ни носят капнали криле.
БАЛКАНСКИЯТ СИРАК
Народе, нищо тебе не разбива.
В борбите със заклети врагове
Ти възмъжа. Духът ти не унива -
През бури твоят идеал зове.
Ти вред до паметна Чаталджа пръсна
На свободата милите лъчи;
При Вардар вероломниците блъсна
Със молнията на гнева в очи.
И гордо твойто чело да се дига:
Неволята не бе за тебе срам…
Сирак - сирашка те съдба постигна:
В борбата сам - и в подвига си сам.
МОЕТО СЪРДЦЕ
Сърдцето ми е тънък нежен лист,
Най-леки лъх веднага то разбира:
Съгледа облака на свода чист -
Преди да гръмне бурята замира…
АВТОБИОГРАФИЯ
И мраз,
и жар;
и роб,
и цар;
и гроб,
и ден;
и лъв,
и мек -
за всеки час!
Такъв
човек
съм аз.
1906
