Таньо Клисуров

ИЗ „ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА”

Иван Мирчев почина през март 1982 година. Отиде се стожерът на старозагорските писатели, живата ни връзка с голямата българска литературна традиция, маестрото на перото, до когото и ние, по-младите, се докосвахме с трепет. С Иван Мирчев от Стара Загора си отиде нещо невъзвратимо. Мисля, че след него тя престана да бъде в истинския смисъл Град на поетите.
Има личности, които конюнктурата на времето сякаш не досяга. Някои други триумфират временно на гребена на вълната, после потъват забравени от поколенията. Иван Мирчев е от първите. Той през целия си живот е бил своеобразна мярка за талант, за всеотдайност към изкуството, за лична позиция. И никога не е бил забравян. И няма да бъде.
Казвал съм го и друг път: Иван Мирчев е моят втори университет. Това, което съм научил от него за литературата, за живота, е не по-малко значимо от наученото в Алма матер - Великотърновския университет.
При бай Иван нямаше лекции и упражнения, изпити и колоквиуми. Имаше школа, която по един неповторим начин вряза в съзнанието ми уроци за цял живот. И най-важното от наученото, за което съм писал, са трите критерия, по които определяше една стойностна поетична творба. Старият поет посочваше, че без яснота, новота и вълнение нито едно стихотворение не може да се нарече истинско и няма да докосне дълбоко душите ни.
Вярно е, десетки пъти съм го изпитвал в своята литературна практика. Неясният текст препятства внушението, което авторът иска да постигне. Няма ли нещо ново в творбата, остава ли тя в рамките на познатото, тръпка у читателя няма да се получи. А липсва ли вълнението - всичко друго си е само намерение.
Ежедневната литературна работа бе друг принцип на Иван Мирчев. Не всеки ден ще се роди талантливо стихотворение, но всеки ден трябва да се живее с литературата - да четеш, да наблюдаваш, да се опитваш да осмисляш преживяното. Влизал съм в кабинета му - на втория етаж у тях по витата дървена стълба. Спомням си ясно пожълтелите листове за пишеща машина, изпълнени с красивия му почерк на банков служител. Сякаш патинирани от времето още преди да са се родили върху тях творбите. А те се раждаха явно с упорит всекидневен труд. И дарба, разбира се.
Като учител и като редактор Иван Мирчев проявяваше възможно най-голяма толерантност към другите. Това също е урок за онези, които прибързано са готови да отхвърлят чуждия труд с „не става”, с „ще трябва още да се преработва”. И за най-слабите автори бай Иван казваше прословутата си фраза: „Ще му се развие развитието, не бързайте!” Така той даваше кураж на онези, които бяха дръзнали да го занимават с прощъпалните си опити да пишат.
Помня, че някаква поетеса от град Шипка идваше в Стара Загора през седмица, „отсядаше” в литературното кафене „Пегас” и чакаше Иван Мирчев, защото знаеше, че тук около обед той редовно си пие кафето. Търпеливо и без да щади времето си, бай Иван четеше писанията й, като нито веднъж не я обезкуражи, за което имаше от наша гледна точка достатъчно причини. Когато си тръгваше авторката, старият поет поощрително, сякаш повече на себе си, казваше: „Има напредък в сравнение с миналия път”. Търпение и толерантност - това научих като редактор от него.
Уроците му имаха и чисто житейски аспект. Писателят да не се обвързва с чисто партийни каузи. Защото нито една партия не може да изчерпи с идеологията си богатата човешка душевност, а партийната дисциплина е най-неприемливото нещо за длъжния да мисли самостоятелно поет.
И друго научих: творецът по-малко трябва да се стреми да попада в обектива на общественото внимание. Иван Мирчев не обичаше камерите, президиумите, показността.
Един ден, когато прочетох стиха на Пастернак: „Да си прочут е некрасиво. Не то ни дава висота.”, разбрах по-добре позицията на Иван Мирчев.
Големите си приличаха. И бяха прави, защото публичността, суетата, постоянното показване отклоняват творческата личност от нейната най-важна задача - да твори.
Имаше тънко чувство за хумор. В последните години от живота си казваше, че трудно чува. В едно писмо до мен от София , там той прекарваше зимите при дъщеря си, пише: „Ако дойдеш, не звъни, а думкай силно по вратата на апартамента! Нали знаеш, че съм малко глух…” Тази своя „глухота” той използваше за разни каламбури и смешни преиначавания. Някой каже: „Така мислим ние в момента”, а бай Иван току го разбере като: „Хайде да пием по една мента” или нещо подобно, което предизвикваше взрив от смях. Но ако пък се опиташ да кажеш нещо, което не искаш, старият поет да чуе или си сигурен, че глухотата ще му попречи да чуе казаното, изпуснеш някоя неточност или не дай си боже, употребиш чуждица, бай Иван винаги чуваше и уж между другото - бързо те поправяше.
Бай Иван умееше да се шегува на първо място със себе си. Срещам го да речем в старозагорската градска градина по кестеновата алея. Нещо си говори сам на себе си. Обяснява ми, че разговарял с някого си от съзвездието Орион. Предизвестявал го, че скоро щял да му отиде на гости. И се усмихва на думите си, които на хората биха се сторили малко тъжни.
Друг път сме в прословутото кафене „Пегас”. Там любимата напитка на бай Иван беше чаша вино, която той обявяваше като „чаша аликанте” и въздъхваше, цитирайки познат стих за неизкопани диаманти и нецелуната жена. Но ежедневната му поръчка беше турско кафе. Като на онази стара фотография в кафенето до Ески джамия, където е редом с Иван Хаджихристов, Лилиев и критика Георги Константинов. В последните години извикваше на барманката в „Пегас” учтивата поръчка: „Госпожица Мима, дайде ми, ако обичате, едно мокро куче!” Скоро разбрахме, че зле съхраняваното тук кафе, овлажнено, миришело според бай Иван на „мокро куче”. Така той деликатно отправяше и своята критика към заведението.
Обичаше творческия въздух на кафенето. И напълно разбираемо. Бяха си отишли от света старозагорските му приятели - едноименникът му Хаджихристов и бай Бойчо, ресторантьорът, приютявал десетилетия поетите. Сега в „Пегаса” край Мирчев сядаха Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Неделчо Ганев, Ганко Славчев, журналистите Динко Динев и Йордан Стоев, критикът Петър Тонков, колеги от вестник „Септември” и Радио Стара Загора. И ставаха интересни разговори, научаваха се неща, които нито можеш да чуеш другаде, нито да прочетеш някъде. Слушахме със зяпнали уста, както се казва, за срещите на ветерана с Гео Милев и Дебелянов, с Багряна и Дора Габе, на която според признанията на бай Иван той при едно зимно пътуване до Казанлък за литературно четене, кавалерски свалил ботушите от измръзналите крака и разтрил ходилата й. Обичаше да си спомня за срещите си с Лилиев и обичния им приятел Хаджихристов, за издаването на списание „Хризантеми”, чийто редактор бай Иван е бил. Разказваше ни как се издавали книги по негово време, как еди кой си продал бакъра на баща си, за да плати на печатницата и си вземе отпечатаната книга. Чудна работа, мислехме си тогава, но доживяхме подобни времена.
В кафенето Иван Мирчев общуваше преди всичко с млади хора. Споделяше, че не обича да е в компанията на връстниците си. Сигурно се е зареждал и той с енергия по този начин, сверявал е „Часовникът на стареца” /заглавие на една от книгите му/ с младежките.
По едно време, когато си счупи за втори път крака на стълбата в къщата си и трябваше да престои в болницата доста време, разбрах колко му е липсвало литературното кафене. А всъщност общуването с останалите старозагорски писатели, между които имаше шест съюзни членове през 1980 година. Помоли ни с Неделчо Ганев, когато го изписаха да го заведем не у дома му, а в „Пегас”.
Още не можеше да върви, та се наложи, кръстосали ръце „на столче”, да го пренесем от колата до кафенето. Там старият поет живна, засмя се с обичайната си усмивка, изпи поредното „мокро куче”.
За поетите съществува мнението, че са небрежни към външността си, неопрятни бохеми. Напротив, Иван Мирчев се движеше винаги с лъснати като стъкло обувки, с кадифено жълтеникаво сако, а през хладните месеци - с барета и шал. Опитах се в едно свое стихотворение да го нарисувам точно така: „с барета, шал и очила”. Имах и такъв стих: „С бастуна си ритмично чука, шепти си строфа от Верлен.” Рецитирах стихотворението на представянето на втората ми книга „Най-скъпото” и така исках да поздравя учителя си в поезията, да му засвидетелствам уважението си. Хората стояха прави в книжарница „Христо Смирненски”, само за Бай Иван беше донесен стол, за да седне. Когато чу стихотворението, усетих, че не остана съвсем доволен. После деликатно споделил с едного, че ритмично може да чука с бастуна си само слепецът. Още един творчески урок за мен.
Общуването с големия поет беше рядък шанс за нас, неговите съвременници. Ние получихме от него уроците му - артистични и строги, полезни и необходими. Но аз си мисля за днешните поколения поети и читатели, а и за идните. Дано, когато разтворят книгите на Иван Мирчев, да усетят аромата на тези уроци - от пластичния му, мускулест и задълбочен стих, от човечността и обичта, които лъхат оттам.