Иван Мирчев

НА УЛИЦАТА

Излязох от къщи, когато на двора
се бяха разгукали сивите птици.
Преминах на пръсти и мълком притворих
вратата след себе си с плаха десница.

Зад прага остана кристалната ваза
с цветя, една стара разтворена книга,
часовникът, който неточно показва,
и въздухът, който почти не достига.

Широката улица сбрала бе сили
за новия ден и изтласкваше вече
живота по свойте опънати жили…
И светлият ручей от хора потече…

Настанал бе час, в който всичко се хвърля
напред и започва свой пристан да гони,
свой глас да издига в огромното гърло
на нашия град, засиял от балкони.

Тук беше зидарят, жътварят, миньорът,
плетачката, шлосерът, в мисли унесен,
и всички, които високо говорят
и слагат основи на новата песен.

Не бях се измамил, че толкова рано
излязох, зарязал старинната книга.
Тук бяха столетие почва, призвано
друг образ да вижда, друг свят да издига.

ПРЕДПРОЛЕТ

Все дъждове и мрак, простор навъсен.
Ни роза, ни трева. Но блясва лъч:
това е разкаяние, но късно,
след вихъра, след гибелния дъжд.

Гърлата на тополите, от химни
задавяни, мълвят от висоти
за сънищата неизповедими,
за пламналия огън от мечти.

Дълбоко в равнините се събуждат
заводите като една душа
на младото човечество, не чужда,
а скъпа нам, под наши небеса.

Открехнати за радост небосводи,
едва задържат в топлия си дъх
туй светло възхищение без отдих,
размесено с предпролетния лъх.

Най-после над полета и градини
усмихва се лазурното лице.
Възправят се заводските комини -
на щастието белите ръце.

ДОВИЖДАНЕ

Да чакам ли до края на свещта,
или да тръгна в сенките нататък?
Свещта ми се смалява пред нощта,
а пътят ми се вие глух и кратък -
откъснатата ябълка, узряла
в ръката на детето снежнобяло.

Като земята в оня странен час
на нейното съзиждане аз тръпна
и мисля, че за мен е недостъпна
короната на вечност и на власт -
и кой ще ми я прати, и защо ли
душата за корона ще се моли?

И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя, детрониран
от собствения ми живот, да мина
в забравата, при своите кумири,
без техните корони и венци -
стар пряпорец, прояден от молци.

И улица след улица предавам
на моите съграждани, че те
оставят върху едрата жарава
на спомена за бедното дете,
съученик, съгражданин, приятел,
какъвто случаят ме бе изпратил.

И къщите предавам, и липите,
огрени като древни знамена
пред моя дом, о който е забола
стрелата си съдбата и заплита
ръцете ми в предсмъртна светлина,
застинала върху стената гола.

Предавам и приятеля си близък,
на по-добри приятели от мен,
облечен в чудотворната си риза
като мъдрец или като елен,
преминал планини неимоверни,
вода за жаждата си да намери.

Предавам всичко, що съм обладал
на тоя свят, защото сам разбрах,
че моята следа е малотрайна -
и не изпитвам в тоя час ни жал,
ни злоба, унижение и страх, -
че моят свят остава скъпа тайна.