Панко Анчев

1.

Великият руски философ Иван Илин точно и вярно формулира смисъла на Отечествената война от 1812 година: „Русия победи Наполеон с тази именно най-съвършена вътрешна свобода…” Срещу „най-съвършената вътрешна свобода” Наполеон, Франция, Европа и буржоазната либерална идеология издигат външната, формалната, показната „свобода”, „свободата на търговията”, както я нарича Маркс, с която налагат своята воля и своя начин на обществено устройство.
С войната от 1812 година конфликтът „Русия - Европа” преминава в нов етап. Тя продължава с други средства, с други личности, военоначалници, държавници и идеолози, но с една и съща цел: ликвидиране на „най-съвършената вътрешна свобода” и замяната й с външната и формалната, т.е. буржоазната. Русия е изправена пред нови, още по-сериозни и тежки трудности и изпитания, предизвикани вече от идейните и нравствени противоречия вътре в обществото, от заразеното с либерални идеи обществено съзнание. Можем да кажем, че е започнала нова епоха в руската а, и в европейската история. Това е епохата, която във втората половина на ХХ век ще бъде наречена „студена война”. Всъщност началото на „студената война” е веднага след победата над Наполеон и продължава в различния проявления почти двеста години. Тя е идейна война, война на принципи между Европа и Русия. Война между два вида свобода, за които говори Иван Илин. „Горещите” военни действия се провеждат на географската територия на Русия, а „студените” - върху руската духовна карта.
В началото на ХІХ век Русия е на кръстовището между европейската модерност и традиционното руско самодържавно своеобразие.. Тук се пресичат два пътя: единият е този, по който трябва да преминават всички народи, общества, икономики и култури, а другият - който руската мисъл е определила като единствен за руския народ, икономика и култура. Либералните идеолози го обозначават като кръстопът „традиция-прогрес” и определят традицията като силно задържащ фактор в развитието на Русия и славянските народи. Русия трябва да понесе изпитанието и да покаже дали е възможно силата на идеята да преодолее закономерността в развитието и да се противопостави на всеобщия ход на историята. Модерният свят изисква ново устройство, ново отношение към всичко. Но това за Русия означава да се откаже от своето своеобразие и от мисията, която Бог й е отредил да бъде хранителка на Православието и защитничка на православните народи. Нейният избор е да се осъзнае „в себе си” или „за себе си”. Тя трябва да заложи или на собствения си егоизъм и да се понесе по течението на модерното обществено-икономическо устройство или да остане в призванието и мисията си. Дилемата е идеологическа, но и практична, политическа и нравствена, основаваща се на избор не само на битие, но и на бит. Историята показа, че не е възможно да се избере само едното или само другото. Необходимо е да се намери „modus vivendi”, за да се запази едновременно целостта на духа и силата на икономиката.
В началото на ХІХ век западноевропейските буржоазни революции избраха Наполеон (в средата на ХХ век те ще възложат на друг; кой ли ще е той през ХХІ в.) да установи нов ред в цяла Европа и да изведе Русия от идеята й за Източната империя и да я включи окончателно в нейната „цивилизация”. Т. е. да я приравни към себе си и да я подчини на правилата на „всеобщото устройство”. А какво е Източната империя? Това е Източната църква. „А какво е Източната Църква?” - пита Ф. И. Тютчев в своята Записка до Николай І по повод руската източна политика. И отговаря: „Това е Вселенската църква”. И продължава: „православният Изток, целият този огромен свят, въздигнат чрез гръцкия кръст, е единен в своето основополагащо начало и е тясно свързан във всичките си части и във всичките си части живее свой собствен живот, самобитен и неразрушим. Физически той може да бъде разделен, нравствено той винаги ще бъде неделим”. Православният Изток, колкото и да е податлив на въздействията на европейската цивилизация и революция, „живее свой собствен живот, самобитен и неразрушим” и пречи за осъществяването на целите, които тази „Европа” си е поставила в Модерната епоха. Наполеон трябва да осъществи този замисъл и да го превърне в реалност. В триптиха, посветен на него, поетът казва за французина:

Два демона ему служили,
Две силы чудно в нем слились:
В его главе - орлы парили,
В его груди - змии вились…

(Буквален превод:
Два демона му служиха,
две сили чудно в него се сляха:
В главата му орли нервничаха
В гърдите му змии се извиваха)

И това е характеристиката на началото, което го е породило и на което той служи.
Ф. И. Тютчев свързва войната на Наполеон с Русия с революцията от 1879 г. Тази революция „е началото на разложението на Запада. Тя разложи самостоятелността на Запада”. Но не само. Нейните последици са радикално изменение на общественото устройство, ликвидацията на духовни и политически опори, върху които се е крепяла Европа. Разрушаването на тези опори преустройва цялата система от европейски ценности, даващи нравствен смисъл на политическата власт и поддържащи своеобразието на народите и държавите. „Революцията унищожи на Запад вътрешната , местната Власт и съответно я подчини на чуждоземната, външната Власт. Защото обществото не може да живее без Власт. Затова всяко общество, което не може да я извлече от своята вътрешност, е обречено по инстинкта си за самосъхранение да я заимства отвън. Наполеон ознаменува последния безнадежден опит на Запада да си създаде местна Власт и този опит закономерно претърпя неуспех. Защото е невъзможно да извлечеш Властта от Революционния принцип.” Модерната епоха и буржоазната революция налагат еднаквост не само във Властта, но и в културата, духа и бита на хората. И те яростно се стремят да унищожат всяко различие, противоречащо на принципа, който прокламират и заради който са влезли в историческото битие.
Срещу тази унификация и разложението на нравите, което тя носи, Ф. И. Тютчев, подобно славянофилите, противопоставя Русия като „свят, който току-що е започнал да осъзнава основополагащото начало на собственото си битие”. Т.е. „Източната Империя, Източната Църква”, както я нарича Западна Европа. Но какво означава това по определението на великия поет и философ? „Това е законната и пряка наследница на върховната власт на Цезарите. Това е пълната и всецяла върховна власт, която, за разлика от властта в западните държави, не принадлежи на какъвто и да било външен авторитет и не изхожда от него, а носи в себе си собствения си властови принцип, но уредена, сдържана и осветена от Християнството.” Срещу този принцип Западът, устроен по модела на Римската църква, не престава да воюва с пълна сила, защото вижда заплаха за собственото си съществуване. Колкото повече една власт е „от този свят”, толкова тя „в зло лежи” и служи единствено на практични цели и за материално благополучие. Абсолютизирането на материалното благополучие изключва нравственото въздигане, състраданието, любовта между хората. Защото постигането му е борба за съществуване, в която побеждава не по-добрият, а по-силният и по-изобретателният. Изключва се вярата от живота на хората. Вярата и Църквата, а това в политическия контекст, очертан от Тютчев, означава, че Русия и Източната Империя са пречка пред светските, „лежащи в зло” амбиции.
Тази идея на Ф. И. Тютчев се родее със славянофилството, но у славянофилите тя е абстрактно-философска. Тютчев е конкретен и реалистичен. Той поставя идеята в контекста на историята и политиката, свързва я с разрешаването на актуални политически проблеми - най-вече на т. нар. „Източен въпрос”.

2.

„Източният въпрос” вълнува не само политиците и държавниците, но и интелектуалните кръгове в Русия през целия ХІХ век. И всеки кръг му придава онова значение и смисъл, заради които смята, че той трябва непременно да бъде разрешен бързо и окончателно. Гледната точка на Ф. И. Тютчев събира различните схващания, като го анализира и оценява в неговата сложност и неделима цялост. За Тютчев той е, разбира се, политически и свързан с възстановяването на руското влияние върху териториите от Османската империя, населени с православни славяни, и освобождаването им от властта на султана. Европа предявява претенции към тези територии и ратува за избавлението на поробените народи от османското иго. Такива претенции тя има още от ХІІІ век, когато прави опит да се установи там чрез редица кръстоносни походи и т. нар. Латинска империя. Припомням, че веднага след падането на България под властта на Османската империя, през 1444 г. Европа прави опит да освободи от османлиите нашата държава и изпраща по българските земи полския крал Владислав ІІІ Ягело. Макар този поход широко да е пропагандиран сред поробените славяни като освободителен, той не намира абсолютно никаква подкрепа от тях (дори в редица случаи българите му пречат открито) и полският монарх загива почти безславно в подстъпите на Варна. Тютчев определя желанието на Европа да играе тук важна роля като опит „да превърне намиращите се там страни в подчинен придатък на Западна Европа”.
Сблъсъкът между Западна Европа и Русия в решаването на Източния въпрос е породен и от различното отношение на двете страни към народите, съставящи и Византийската, и Османската империя. Това е исторически въпрос, събрал знаците на Божия промисъл. Когато гледаме историята през лупата на Източния въпрос, можем да разберем защо православните народи в продължение на цели пет века не измениха на вярата си и запазиха националните си култури и традиции. „Каква могъща душа хиляда години оживяваше и поддържаше чупливото тяло на Източната Империя. Такъв принцип, такава душа бе Християнството, каквото го изповядва Източната Църква, съединила или, по-добре е да се каже, отъждествила се в него не само с националното начало на държавата, но и със съкровения живот на обществото.” Очевидно е, че съзнанието за Империята живее през цялото Средновековно минало на тези народи; то живее и през Възраждането. Благодарение на него се оформя убеждението им, че техен освободител може да бъде единствено „Дядо Иван”, т. е. руският цар.
Така поставен, Източният въпрос изглежда като проблем на миналото, който вече е решен с Руско-турската война от 1877-78 г. и разрушаването на Османската империя. Но за Ф. И. Тютчев, който умира преди тази война, той е изкористяван от Европа с цел да се отслаби руското влияние и се придаде друг смисъл на историческия процес. Европа знае какво е Източният въпрос за Русия и православните славяни и затова непрестанно работи за нейното отслабване и отклоняване от решаването му. Войната на Наполеон срещу нея е един от тези опити.
Източната Империя и Революцията са двата философско-исторически контекста, в които Ф. И. Тютчев идентифицира Русия и нейната роля и място в историята и в съвременния свят.
Революцията е радикална смяна на обществено-икономическата и политическата система. Тя е неизбежна на определен етап от развитието на всяко общество. Но Ф. И. Тютчев говори конкретно за буржоазната революция, която освен обществено-икономическата и политическата система променя изконните ценности на религиозното съзнание. Религиозното съзнание е съзнание на цялото човешко развитие до Ренесанса. Сега то се измества от антирелигиозно, атеистично съзнание, което възлага на човека функции, които преди не е имал и с които Революцията заменя Бога с човека. Подобна революция никога преди не е имало. Тя поставя сложни и непонятни и неприсъщи за самия човек проблеми, които той трябва спешно да разреши, за да устрои по нов начин своя живот. Човешкото аз става или поне трябва да стане новата власт, която налага нов морал в нов тип общество.
В това ново общество, създадено от Революцията, „духа на смирението и самоотречението, съставящ основата на християнството, тя (Революцията) се стреми да замени с духа на гордостта и превъзнасянето, свободното доброволно милосърдие - с принудителна благотворителност, а срещу това проповядваното и възприемано в името на Бога братство се опитва да установи братство, наложено със страх пред господаря народ.” Главното революционно чувство, което се пренася и върху ежедневното мислене в ежедневния бит, е „гордостта на ума”. Това е пълно освобождаване на личността от ограниченията, които Христовото учение й поставя. Тази „свобода” е крайната точка, до която може да достигне човекът в отрицанието на Бога и в самовъзвеличаването си.
Революцията отрича всичките Божии заповеди. Дори и новата заповед, която ни дава Христос - да възлюбим другия, както обичаме себе си. Тя освобождава огромна духовна и социална енергия, а това според Ф. И. Тютчев не носи нищо добро и съзидателно, а само разрушения и беди. „Революцията е болест, изяждаща Запада, а не душа, предавайки му движение и развитие.” „Революцията никъде не може да се надява на управление. И дори да вземе Властта, макар и за един кратък миг, ще породи гражданска война. Т. е. тя ще разреже и разложи обществото, но не може да го овладее като такова, нито да го управлява от свое име. Ето постигнатият резултат. И той свидетелства не само за немощта на Революцията, но и за безсилието на Запада.”
„Гордостта на ума” отприщва човешката инициатива и способностите му да създава материални блага за себе си, но не може да разреши проблема за смисъла на неговото съществуване. Тя задълбочава този проблем и вкарва личността в безпътица, от която той непрестанно търси изход и спасение. Спасението не е в личното аз, защото не човек е творецът на „всичко видимо и невидимо”. Но светът е подчинен на тази човешка „гордост на ума” и видимо сякаш е успял да преодолее опасенията на Ф. И. Тютчев и да опровергае неговите констатации, направени през 1849 година малко след буржоазните революции във Франция, Галиция, Германия и Австрия през 1848 година. Амбицията за самодоказване, стремежът към по-богат и по-лесен живот допринесоха за бурното развитие на индустрията и производството на технологии, извършили истински поврат в развитието на човешкото съществуване. Пазарът е идолът на Революцията, на който се кланя и днес устроеното по либералните икономически и социални модели човечество. Ф. И. Тютчев беше убеден, че това няма да се случи.

3.

И тук аз неволно, но неизбежно, навлизам, без да имам намерение да оставам дълго, в дискусията, която водят С. Г. Бочаров и Б. Н. Тарасов (Вж. Сергей Бочаров.”Тютчевская историософия: Россия, Европа и Революция”, журнал „Новый мир”, №5 2004 и Б. Н. Тарасов „Бог, человек и история, Россия, Европа и революция” в кн. „Тайна человека” и тайна истории”, СПб, 2012) относно това дали Тютчев е недооценил положителните страни на Революцията и последствията, които тя е донесла за човешкото развитие и още повече за силата и устойчивостта на Русия срещу нея. Според Сергей Бочаров прогнозите на Тютчев не са се сбъднали, просто защото не могат да се сбъднат, тъй като противоречат на посоките на историческото развитие на човечеството. Доказателствените му аргументи са като че ли верни и убедителни, защото са взети от самата реалност, в която и днес ние живеем. Тютчев е вярвал, не, бил е убеден, че Русия не може да се зарази от Революцията, тъй като революцията е органически чужда на християнския дух и същност на Русия и славянството. Но Русия преживя революцията и установи след нея откровено атеистична форма на обществено устройство. От друга страна открилите се възможности да се възроди Източната Империя не са използвани, като Русия търпи тежки поражения във войни, които имат в някаква степен и такива цели. Излиза, че пророчествата не се сбъдват и няма да се сбъднат, тъй като времената и условията са други, светът върви в друга посока и либералният „край на историята” е достигнат.
Либералните идеолози гледат на православието като на „консервативна идеология”, изразяваща носталгията по изгубеното минало, напълно провалила се в проверката на времето, понеже не отчита и не се съобразява с историческите реалности. За тях то е в най-добрия случай „романтично мечтание”, ако не е проява на опасен „религиозен фундаментализъм”. За материалиста-либерал „теорията се проверява в практиката”. Практиката показа, че революцията тласна напред развитието, като донесе немислими преди научни и научно-технически постижения - дори и такива, които дават увереност, че е възможно човек да се намеси в природата, да я видоизменя и сътворява. Тези постижения продължиха и облекчиха живота на човека. Въпросът обаче е дали материалното благополучие наистина доказва всесилието на личността и дали личността получи с него повече увереност в собствените си възможности и способности. Т. е. дали революцията е демиург на историята и дали наистина създава необратими обществени изменения?
Ако отговорът е положителен, то трябва да смятаме пророчествата на Ф. И. Тютчев за несбъднати и дори да изключим всякаква възможност за тяхното сбъдване.
Времето в историята обаче не бива да се измерва единствено с мерките на човешкия живот - дори не и с живота на обществено-икономическите формации.
Православният християнин Ф. И. Тютчев разглежда историята като осъществяване на Божия промисъл, а фактите и събитията - като потвърждение на този Промисъл, някои от които са изпитания за народите и човечеството. Те стават с човешко участие, но не по волята на човека. Човешкото участие може да се изрази в противоречие в Божията воля и Неговия промисъл и това противоречие да придобие внушителни размери и някои видими добри резултати. Такива случаи са описани в Светото Писание. Там са описани обаче и последиците от противоречията и непослушанието. Искам да кажа, че Божият промисъл се осъществява въпреки привидните обрати в историята, които изглеждат като негово опровержение и несбъдване на пророчествата. Но не са!

4.

Главната и постоянна тема в творчеството на Ф. И. Тютчев, в поезията, публицистиката и кореспонденцията му е Русия като законната наследница на Византийската империя, като ядрото, около което ще се възроди Източната Православна империя. За него осъществяването на тази Империя ще бъде „краят на историята”, тъй като с нея ще се осъществи окончателно Божия промисъл.
В Тютчевата теория за Източната Православна Империя лежи християнският стремеж към пълнота и цялост на битието, постигането на Бога чрез вярата и делата. Християнска Европа трябва да бъде единна, „за да съществува там целия Свят в своето Начало, здраво свързан в своите части, живеещ свой собствен, самобитен живот”. Светът не бива, а и не може дълго да живее разделен на части, които се борят една срещу друга. Защото Църквата е една, макар и разделена поради изопачаването на Христовото учение в едната нейна половина. Цялото е неразчленимо във „Върховната власт на Цезарите”. „Това е пълната и всецяла върховна власт, която, за разлика от властта на западните държави, не принадлежи на никакъв външен авторитет и не изхожда от него, а носи в себе си единствено своя собствен принцип на властта, но регулирана, овладявана и освещавана от Християнството.”
Империята на бъдещето е наследница на Империята на миналото, осветена от Вселенската църква. А там „където съществува православната Църква, там в различните области на живота се открива присъствието на Русия.”
Проблемът за Империята, оказва се, не е само политически, а преди всичко нравствено-християнски. Империята е много повече от една голяма държава с върховна власт, делегирана на помазания Самодържец, за да държи в подчинение народите. Тя не е просто огромна територия, проливи, военни бази, пазари и пр. Такива са империите от миналото и великите държави от настоящето. Но те не са образецът на Империята, за който ратува Ф. И. Тютчев. Но нито Тютчев, нито славянофилите конкретизират устройството на империята и нейната обществено-икономическа система. За тях това устройство се основава на религиозното съзнание, Православната църква и самодържавието. Структурата на обществото и икономическите механизми ще се установят от само себе си. Те са вторични и са продукт на Империята, а не тя на тях.
Идеалът за обществено-държавното устройство, който проповядва Ф. И. Тютчев, е немислим извън православното християнство и Църквата, независимо че е преди всичко политически проект. Затова и толкова опасни са за него секуларизацията, атеизмът и революцията, които са чужди и враждебни на православието. Идващите от Западна Европа либерални идеи за републиканско устройство, всеобщо избирателно право, парламентаризъм и фалшиво равноправие разяждат не само политическата система в Русия, но и религиозното съзнание и нравствените устои на руското общество, отслабват държавата и разединяват народа.
Безбожната власт не е в състояние да устои на разяждащите Империята процеси. Съпротивата срещу тях е опит да се възвърне обществото към доброто. В писмото си до А. Д. Блудова от 28.ІХ.1857 г. Тютчев формулира причините за наченалата се криза в руското обществено съзнание: „Великите кризи, великите наказания настъпван обикновено тогава, когато беззаконието е доведено до предел, когато то царства и управлява с оръжието на силата и безсрамието. Не, взривът се ражда най-вече при първия рязък опит за възвръщане към доброто, при първото искрено, може би, но неуверено и плахо тръгване към необходимото поправяне.”

5.

Отечествената война от 1812 г. е велико събитие в историята на Русия, неоспоримо доказателство за способността на народите на Русия и нейното общество да се противопоставят на неспиращите опити за разрушаването й отвън. Тя увеличи чувствителността на обществото и интелигенцията към противоборството „Русия-Европа”, стимулира ревизията на Петровите реформи и цялото негово политическо и културно наследство и по новому постави проблема за мисията на Русия.
Но тази война и времето след нея показа нещо, което ще се повтори и след края на Великата отечествена война от 1941-45 г. Европа и враждебните на Русия сили редуват „горещите” със „студени” войни, битките с оръжие са последвани от битки на идеи и идеологии. Когато европейското оръжие се окаже безсилно пред руското (а то обикновено се оказва такова), когато европейският войник не може да победи руския, в действие се привеждат механизмите на студената война. Те задействат социалните „ензими” на нравственото разложение, поразяващи преди всичко политическото устройство и системата от културни и нравствени принципи. Струва ми се, че Русия не оценява в достатъчна степен това. А може би тези „ензими на нравственото разложение” са по-силни от съпротивителните механизми, защото проправят пътя на обективни и задължителни процеси в историческото развитие на човечеството? Ф. И. Тютчев е доловил измененията в руското общество след 1812 г., видял е новите опасности и в писмото си до А. И. Георгиевски от 2/14 януари 1865 г. ги формулира по следния начин: „Не подлежи на съмнение, че противящата се страна за постигането на своята заветна цел, т.е. разрив между царя и Русия, ще употреби всевъзможни усилия, че няма да си позволи при всеки случай да се възползва от всяко увлечение, от всяко недоразумение, от всяка слабост на отделната личност. Руското самодържавие като принцип безспорно ни принадлежи, само на наша почва то може да се вкорени, извън руската почва то просто е немислимо. Но зад принципа има още и личност. Ето какво ние нито за миг не бива да изпускаме от погледа си.”
Самият Тютчев отделя голямо внимание в своята политическа и дипломатическа дейност, както и в своето творчество, на противодействието срещу тази „студена война” срещу Русия. Но неговите усилия срещат слаба подкрепа от страна на властта и общественото мнение. Либералните идеи поразяват бързо и лесно, защото са формулирани просто и ясно и съдържат примамки, на които трудно се устоява. Те мамят със сладостите на лесния живот и неговите удоволствия и изобилие от блага. И трудно се намират противодействия срещу тях.

В историята големите трагедии и нещастия за изпитания за народите, чрез които се проверява тяхната устойчивост и готовността им да изпълняват послушанието на своята мисия в осъществяване Божия промисъл. Такова изпитание за Русия бе войната срещу Наполеон през 1812 година. Тази война провери готовността на Русия да изпълни своята мисия. Проверката бе успешна, слава Богу! Тя провери и устойчивостта и силата на Империята, Революцията и Русия.
Но тази проверка продължава и днес…