Христо Кацаров

БЪЛГАРСКА ЕСЕН

Дете ли те докосна
с детските си устни,
че си така свежа,
ябълко червена!
Как желае ножа
аз да те изпусна
и да ти изреже
тъничката кожа.

Ниво златокоса,
дето изкласиха
моите сеитби
и пръстта полепва
по петата боса.

Сянка от баира
на дърво клонато
с кукувица плаха.
И от облак сянка.
Посред юлско лято
спусната е стряха,
като от забрадки.

И трохите сладки
мравката събира
само аз да помня
до зелена стомна ,
дето е преминал
обеда ми кратък.

Пъдпъдъка падна,
узрял като мъка,
и си взе ловеца
птицата убита.

Ала ти се вдигай,
сестро чучулиго.
Промуши венеца,
дето си оплете
през деня ловеца
с пъдпъдъци мъртви.

От кълбото земно
и от мойте жътви
с песента си дърпай
да не се заплита
повече конеца.

Младост на орачи.
Млади като песен.
В дъждовити нощи
хлябът им е месен.
С младо вино пълня
бъчвите си още -
да не остарява
българската есен.

В СЕЛО

Ще се срещнат стадата ни.
Ще се разблеят. От сън ще събудят
гората и звяра.
Две нощни стъда: на баща ми и моето.
Черно - едното, а другото бяло.
И няма да можем да ги съберем
в една светла кошара
под есенния небосвод,
като радост и скръб, като смърт и живот.

Ще остане баща ми сред мътния залез
на месеца, аз ще поема към Слънцето -
пояс от медни звънчета препасал.
И мляко ще си надоя,
да нахраня момчетата си,
дето рано ще станат
и пак ще ме питат:
защо горчи млякото?
Где съм овцете си пасъл!

ОБЕД

Стъкло запотено. Брилянти -
по гривни и пръстени като звезди.
Светят златни часовници.
Лъскави чанти.
И накити.
Лака по ноктите свети.
А вятъра нафтови туби
търкаля край душни гаражи.
Водата се губи -
не може да се изкачи
до напечените ни етажи.

Зелена растителност не сади
повече! И не плачи
за умрялото цвете
в пръстта, вкаменила се като бетон.
Пази влагата.

Как да те скрия,
тополо, от спомените ми поникнала
и на овчаря добър от тоягата.
Сянка на гълъбите
между къщите с блясък
на тунджански пясък
в мазилката
и на кристали от слюда.

На сърцето ми крехката форма
листата ти имат
и дума ги сепва, дори пеперуда.
Как да те скрия,
тополо пораснала?
Вчера бе колкото ръж
тънкостъблена,
камбанария си днеска,
издигнала се към небето
молитва за дъжд.