Димитър Светлин

ПРИКАЗКА

И случи се това по сенокос.
Баща ми, щом сеното натовари
в приклекналата ритлена кола,
с големите си мечешки ръце
така, без вила, ме изхвърли горе,
че цял потънах като във кресло.

Промяната настъпи изведнъж.
Видях отгоре с изненада:
лежи под мене селският баир,
лежи смалена едрата гора,
и даже моята петровка-круша,
и даже моят планина-баща.
А аз съм царят на полето.

От всичко друго най-високо,
седях в сеното като на престол.
Веднага се намери и царица -
при мене тупна моята сестра.
И вече тежко двата едри вола
понесоха отдолу моя трон
на своите внимателни рога.

И всичко покрай пътя се отдръпна -
да мине тая царствена кола,
в която носеха ни двата вола,
а татко с острата коса на рамо
бе верният телохранител.

Щурци и ветри свиреха широко,
превили се крайпътни прашни клони
даряваха ни с царски с плодове.

Започваше коситбеният празник.
Това се случи толкова отдавна.
Когато аз бях царят на полето.

БЕЛЕГ

От теб душата е ранена,
но, моя ветрена жена,
разлистяш се, цъфтиш зелена
сред снежната ми тишина.

Защо все още те обичам?
Сърцето бори се с ума.
Кръвта по жилите се стича
като по улей на кама…