Стефан Аврамов

Из „Орлите на Бабуна”

Слънцето клони на заник и залива с пламтящото си зарево западните рътлини на планината. Ливадите и поляните приличат на грамадни зелени губери, из които лъкатушат бистри планински ручеи. Мирис на билки се разнася по ливади и поляни, по рътлини и чукари. Сочните кичури на девствената гора са в пълен разцвет. Навред се редят гористи хълмове и висока папрат. Брезите и елхите пред водопада лъхащи в ранно утро приятна прохлада, хвърлят вече дълги, проточени сенки из ливадите, неокосявани от човешка ръка. Далеч окото не може да зърне населено място, нито ухото да чуе стадо да блее, или пък пастир на кавал да свири. Всред лещака и папратта се разнася еднообразното църкане на щурци, чуруликане на птици, нарушавано понякога от чукане на кълвачи или преминаване на летящи ята дивеч.
В насрещната рътлина, всред небрежно разхвърляни каменни блокове, стърчат останки от старинна крепост, с широки зидани основи, които природните стихии още не са доразрушили. Тия неми свидетели на римската мощ, всред горската зеленина и омайна красота на конусообразните чукари, се преливаха в раздиплените картини на планината и едва се забелязваха.

* * *

Харамийски стан всред гъстите усои на Язовирската планина. Стражата бди на своя пост. Малката почивка освежи бродниците. Едни, насядали на зелената морава, пушат лениво, изпущайки гъсти кълбета тютюнев пушек, други се заемат да накладат огън и почистят убито сърне. Войводата Камен наблюдава последните и с весел тон им дава наставления. Дилбер Димко, харамия от старото време, облечен в бяла андартска фустанела, намества голям фес, чиито пискюли падат до раменете му; голям кехлибарен цигарлък, украсен с златна сърма, се вижда в устата му; той смуче с особено възхищение и пуща тютюневия пушек с неприкрито удоволствие, сякаш е някой от най-видните бегове чифликсайбии. В ръцете си държи тамбура. Понатъкми я, извика високо: “Гел кефим, гел!” и вдъхновено засвири: “Диме ле, Диме… Диме… чобанееее… де гидиии, мори, кара ми оглане”…
- Откъде я имаш тамбурата, бре чичко Димко? - запита заядливо Страхил, бързо скочи на крака и се наведе над главата му.
- Добре, че не те чу, - каза войводата, хващайки за ръка Страхила. - Не се заяждай, Страхиле, нека посвири!
- …и тая кучка карамааан… - викна дилбер Димко, подскочи от радост, фустанелата му се размърда и звънчетата звъннаха. - Ей мори, Али аго!… Ако ми паднеш на ръка, я ке свирам на тамбурата, ти ке играеш мори, керата.
- Кой ще играе, чичко Димко, а? - заядливо запита Страхил.
- Жив ке го ловя кърсердарот… жими вера… жими леба!…
- Така… така… един е дилбер Димко, хвала му! Плени Шевкет-аа, взе му цигарлъка и тамбурата, а от кир Яне в Пелистер - фустанелата! - се обади Камен, застанал зад гърба на дилбер Димко.
- …и тая кучка Карааааммааан…- продължи той с луд възторг, гледайки Камена с умиление.
- Селяните казват… че…
- Шо велят селяните бре, будала!… Шо знаят, а?… Кюти вамо, бре кюселак!
- Селяните казват, - продължи Страхил, - че Камен…
- Нищо не знаят, леба ми!…
- Един е дилбер Димко! - каза войводата и потупа стария веселяк по рамото. - С кръв ги взе, с кръв ще ги даде.
- Вака те сакам, войводо!… Ти най-право велиш, - викна дилбер Димко, ухилен до уши.
Дребна катеричка увисна на един клон, като кандило, къпейки се в ярките слънчеви лъчи, сякаш слушаше песента на харамията. Изведнъж тя застана на дебел клон и почна да издава звуци “кът, кът, кът…”, след това зверчето надигна глас и остро викна “мерке… ейй…, мерке…ей…ей…ей…”
Страхил скочи в миг, тури ножа на пушката и извика гръмогласно:
- Ставайте, брей, потерята е близко, не чувате ли, а!…
Дилбер Димко стана, отиде при Страхила, изпъчи гърди, изгледа го с видимо снизхождение и смеешком заговори:
- Я ке се тепам со овия гаджали, биро, а ти… - и прихна да се смее.
Страхил бързо се съвзе, загледа се в буките и зачу повторно: “Кът… кът… мерке… ейй…”, вторачи се наляво-надясно, забеляза катеричката, смути се в миг, но веднага почна да се смее на това дребно зверче, което му причини толкова тревога.

* * *

Боян и Страхил, полегнали под дебела сянка, горещо спорят върху начина на действие в революционните борби.
- Революцията е стихия. Тя не избира средствата си за борба, увлича свободолюбивото и като пороен дъжд помита потисника. Робите край Вардар не трябва да се плашат от пълчищата на ангаларите. Веднъж победени, друг път ще се надигнат и ще пометат ярема, - каза Боян, давайки примери из революционните борби на потиснатите народи.
- Да, робите в Рим, за прищевките на някой патриций, са били хвърляни всред арената за борба с лъвове и бикове, но все пак и те, с потоци кръв, добиха свободата си, - добави Страхил.
- От векове нашият народ е робувал, роб е той и днес, - обади се Камен и застана прав до една бука.
- Тая черна робия ни докара тук в планината, - забеляза Наум и продължи да чисти убитото сърне.
- И тук някога, - продължи Боян, - около тая древна кула, планинците са живели в безправно робство. Върлувала е страшна неволя из пръснатите, като орлови гнезда, по чукарите или край буйния поток селца. От насилията на феодалната епоха днес стърчат само ей тези голи зидове на палата, разрушени от вековете и засипани от буйните ветрове.
- Да не се връщаме столетия назад, Бояне. Да оставим миналото на историята, а да ковем нашите съдбини, та по-скоро да се отървем от ярема на агалъка, - възрази Камен.
- Тиранията на аги и бегове не е по-малка. Нали сега цели чифлици с ниви, ливади, пасбища и гори са тяхна собственост, а народът работи бегови земи на изполица? И днес селянинът е зависим от беговете и техните кехаи! - с нескриван яд допълни Смил.
- Ще се дигне народът като един човек и ще помете аги и бегове! - рече Камен. - Цял народ се готви, мило и драго продава, свобода да види.
- Едно въстание може да докара погром, - добави Силян.
- Пътят е стръмен, но трябва да вървим без страх, - продължи Камен, изтъквайки предимствата на революционната борба всред народа.
- Но все пак сме слаби и не можем да издържим.
- Трябва да подготвим народа и да разчитаме на неговата жилавост. Само така, Силяне, ще можем да накараме аги и бегове да направят отстъпки.
- Щом чифлигарите се приучиха да палят бегови имоти и пожънати по полето снопи, скоро ще пометем ярема на агалъка, - каза Китан и алена червенина покри лицето му.
- Така е, Китане, приближава се с бързи крачки светлия ден, когато от аги и бегове и следа няма да остане, - с луд възторг каза Страхил, сочейки пестник.
- Е… хе… хей!… Край няма!… Стига спорове!… Не забравяйте, че стомахът ми свири и заглушава ушите ми! - се провикна Арсений и с бързи крачки се запъти към Наум.
- Сърнето е почистено, но потърсете още малко сол! - викна Наум, разправяйки с жестове как ще стане печенето.
Климент и Войдан изваждат от раниците си сол и посоляват печивото. Наум взе няколко от по-рано издялани дървета, сглоби ги на чакрък и надяна сърнето. Въртейки чакръка над жаравата, той препече сърнето до зачервяване. Споровете продължават, а Силян обикаля около печивото и не може да удържи слюнките си.
- Е-е-е, по-скоро де!… Стига му толкова!… Ще го изгориш, Науме!… Хайде да похапнем малко… пък и път ни чака! - каза Камен, поглеждайки Страхила и Силяна, търпението на които отдавна бе изчезнало.
- Още малко ще почакате, докато се изпече и от другата страна, - отговори Наум, продължавайки да върти на огъня печивото.
- По-суровичко, по-сладичко!… - свенливо заяви Климент.
- Гладът е лош другар, - замислено продума Войдан.
Наум продължаваше да върти чакръка, не обръщайки внимание на протестите на изгладнелите.
- Прекали го, Науме! - извикаха в миг Страхил и Силян, спуснаха се и, всред протестите на Наума, свалиха сърнето.
- Сега ще се наядем, ще ни стане харно!… А утре какво ще ядем, а?… Трябва да се приучим към глад и да го понасяме леко, - с добродушна усмивка възрази Наум.
- Сега… сега да се наядем, че нещо ми рови в стомаха, пък за утре… ще помислим утре, - му отговори Силян и подскочи като диво козле.
Камен и Наум разделят изпеченото месо, поставят го върху зеленина и всички почват апетитно да ядат.
- Майстор си, Науме!… Голям майстор си за печене, а пък аз… майстор съм на ядене - задавено разправя Страхил, бързайки да пълни устата си.
- Като ми поникнат нови зъби, кея дам по-арно, - каза живо дилбер Димко и изгледа Страхила от главата до петите.
Кръшен смях изпълни планината.
Румената заря бързо догаряше и необятният слънчев диск свободно се наблюдаваше. Леко пъплеше всред гората белезникав полуздрач. Скоро слънцето се скри зад високите гребени на планината и върху златистия небосвод почнаха да се очертават неясните форми на големите сиенитови скали, накацали като орли по планинските чукари. Тъмни сенки запъплиха от висините, като орляци, раздвижиха се из планинските седловини и тежък здрач облече лятната нощ с нова премяна.
След насищане на вълчия си апетит, комитите налягаха из зелената морава, любувайки се на хубавата вечер. Едни се унесоха в сън, други дремеха. Не мислеше да спи само войводата. Той застана на пост и охраняваше спящите си другари. Обичаше Камен с цялата си душа хайдушките поляни на Язовир и Сливополе. Той беше останал малко сираче. С чужда работа го отхрани майка му и още млад стана народен учител. Обичан беше Камен и в училището и във влажните тъмници, в които той скоро попадна. Готовността му да се бори и устои срещу ярема на беговете бързо го издигна сред народа и той бе избран водач. Неуморно броди Камен Сливополе и Язовирската планина със смели набези.
За миг войводата се сепна, нададе ухо, за да чуе по-ясно. Разсмя се той и весела усмивка се очерта по лицето му. На една страна дилбер Димко хъркаше силно, бълнуваше и се караше с другарите си, бъбрейки несвързано, а на друга - Страхил ръмжеше, като кутре за кокал.

* * *

Предпазливо, от рътлина на рътлина, авджитабурът се придвижваше из диплите на планината. В една рътлина се прикри войводата Камен с четата си, наблюдаващ движението на преследвачите. Последните, като ловджийски хрътки, се пръснаха из разни посоки да търсят дирята на комитите. Познавайки и най-дребните гънки на планината, Камен разиграваше войската; щом тя претърси една рътлина и премине на друга, той бързо преминава на напуснатото място и се почва нова гоненица. От тая игра и смело движение на комитите, войската се съвършено изтощи и сама си даде почивка, като цял ден не мръдна от заетите позиции, отгдето следеше комитите.
Спуснаха се тежки мъгли и за миг коронясаха високите чукари, плъзнаха по рътлините, опасаха седловините и изпълниха долините. Мрачна завеса, тежка като олово, забули погледа. Сякаш и планината искаше да скрие от погледа на бродниците своята красота и величие. Настроението на Страхила в миг изчезна. Той почна да роптае против планината, която се оказа така негостоприемна в такова страшно време. Неговата душа се бунтуваше и не можеше да се помири с мисълта, че природата е такава мащеха за своите немирни чеда.
- Не се гневи, Страхиле!… Нима с това ще облекчи положението ни? - каза Боян и прегърна Страхила. - ние сме, братко, немирни деца на майката-земя и искаме да се месим в нейните работи. Не, Страхиле, тя има своите закони и върви по предначертания си път безгрижно. Само че ние, нейните деца, нищожен отломък от бурната й гръд, искаме да и се налагаме.
- Все пак ще й се наложим, Бояне!… - викна Камен, наблюдавайки възбудените си другари.
Небосводът се изясни, бързо се изпъстри със звезди, а луната се показа иззад един планински гребен. Настъпи лунна нощ.
Споровете продължиха, но будното око на войводата разглеждаше от една скала стръмната урва, през където можеше само да се промъкне четата. Ту от една, ту от друга страна той сваляше поглед гневно и търсеше други места, защото неприятелят не бе оставил незаето място. Гладът и жаждата бяха постоянни спътници на бродниците. Дълго време Камен се мъчеше да промъкне четата през засадите, но не сполучи. Така комитите влязоха като врабци в клетка, но Камен не се отчая. Единствената надежда оставаше да измори потерята и с бомбов огън да се промъкне през поставените засади.
- Ако се спуснем по сипея и стигнем “Орляка”, с прибежки ще преминем поляните и навлезем във високата папрат на “Топалица”, ще можем да излезем от обсадата, - тихо обяснява Камен.
- Не бойте се, бре пилци, дилбер Димко е овде!… Пусия ке му курдисам на Али-ефенди! - рече Димко, засука рунтави мустаки, искаше да каже нещо, но в миг се сепна и настроението му изчезна. Той седна на един пън, подпря глава на ръката си и се замисли.
- Привечер забелязах засада около горчивия извор, - каза Боян. - Мъчно ще се придвижим дотам, но все пак единственият път за спасение остава през “Топалица”.
- Да останем тук и да се бием докрай!… Нито един от нас не трябва да падне в ръцете на Али-ефенди, - разпалено предложи Страхил.
- И язе така ке кажем… Али ага с овия ръце ке го фана!… леба! - викна дилбер Димко, а очите му се изпълниха с кръв.
- Да видим що ще каже агата, чичко Димко, - рече Силян.
- Шо ке каже майката!… За гушата ке го фана… леба ми!…
- А ти, Павле, как мислиш а?… Ще излезем ли от клопката? - запита Камен, гледайки добродушния едър планинец.
- Шо велиш войводо?… Язека ли?… Хе-хе-хе… шо знам… како кажете вие даскалите!… - смутено отговори Павле и се загледа в необятното звездно небе.
Добродушието и наивността на Павле внесоха веселост сред изтощените от глад и умора бранници.
- Сттт… тихо! - прошепна Павле, наведе се, залепи ухо на земята и почна да се ослушва. След малко се изправи и посочвайки с пръст самоуверено добави: “Овде наблизу се движат чоеци”.
Настъпи пълна тишина. Вдясно се забелязаха неясните очертания на неколцина войници. Със затаен дъх групата наблюдаваше авджитабура. Прикривайки се зад дърветата и ослушвайки се, авджитабурът премина в гъста гора на пресечената местност.
- По на десетина крачки след мене! - каза Камен и бързо почна да се промъква през шубрака, последван от всички.
Цялата нощ се игра на прибежки и криеница, без да може да се излезе от обръча на поставените засади.
Нощта бавно чезнеше. В миг се скъса черната завеса и зората се сипна. Бели, леки облачета, като диви кози по скалите, заиграха по лазурния небосвод. Ярката зеленина на гората красеше планината. Лъхна свеж утринник и замилва младите буки. На една страна врабци цвърчаха, бореха се, други пъплеха всред храстите. Птичи песни огласяваха планината. Мирис на билки се носеше навред. Безгрижни пеперуди прелитаха от цвят на цвят. Рояк мравки бързаха по грамаден прогнил пън. Кипеше животът в бърза изпревара. Сякаш на подигравка две диви козлета от скалите на Копитото с няколко скока преминаха на отсрещните скали.
Потерята се раздвижи и планомерно стягаше обръча. Групата едва се прикри в една рътлина, вдадена от всички страни сред дълбоки пропасти. Пълзейки между грамадните скали и висока папрат, верига войници зае пътя за отстъпление.
Кърсердарът Али-ефенди спокойно маневрираше, смятайки, че комитите, изтощени от безсъница, глад и жажда, ще се предадат.
А гладът, жаждата и безсъницата се отпечатаха по лицата на комитите. Едва се движеха.
След обяд потерята почна да настъпва. Секна залп, повтори и потрети. Хиляди куршуми, в честа залпова стрелба, изплашиха и животни, и птици. Цели ята хвъркати с крясък отлетяха и се издигнаха над върхарите, а животни тичаха като бесни да си пробият път; ту на една страна прибягваха, ту се връщаха, прикривайки се между скалите. Група глигани, изплашени от зачестилите залпове, напуснаха леговищата си и юрнаха да бягат. Два глигана с див вой паднаха убити от бръмчащите куршуми.
- Свирни нещо, чичко Димко!… - заядливо каза Страхил.
- Ако фана Али-ага ке свирам… Ке пеям… жими Бога!…
- Така… така… чичко Димко, агата в торбата! - рече Камен.
Маузерите продължаваха да пеят жестокия химн на смъртта и куршуми съскаха като оси между буките. Прибягвайки между попадали буки, Павле едва се движеше.
- Павле, свали някоя дреха и размотай някой пояс, та по-свободно да се движиш!… Колко пояса си надиплил, а? Хайде… хайде, докато не е станало късно. Бързай!… бързай!… не губи време!…
- Не са множко, бре Бояне! Имах два, Страхил ми даде един… стават три, Силян - един… стават четири, па и от новите, шо не ги бендисахте, ми се паднаха два - та ми станаха шест… Ама како да го фърля мори… добро ми стегат кръста… еве две недели не ме тресе грозницата… па и Страхил е надиплил три, па и…
Павле не можа да се доизкаже. Огнени залпове се изсипаха от всички страни. Бродниците се слепиха с буките и не мръднаха. Аленееха се фесовете на потеряшите. Стъпка по стъпка те стягаха обръча.
Вмиг залповете стихнаха, спряха.
- Каме бре, ор Каме!… теслим, мори бесно куче, ако сакаш да спасиш глаата!… - прозвуча гръмкия глас на Али-ефенди измежду буките.
Дружен залп прекъсна излиянията на кърсердара.
Прикривайки се между буките, неколцина потеряши наближиха комитите, отстоящи само на няколко метра от пропастта.
- Теслим, ор Каме!… во ямата ке ви набутам, бре!… - профуча отново дрезгавият глас на кърсердара.
- Шо вели кераатията, а?… шо вели?… Теслим… теслим!… Ах мори, Али-аго, ако ми паднеш на ръка, како мечка ке те водя! - викна дилбер Димко, залепен зад една бука, пожълтял като че ли е лежал от тригодишна треска.
Камен се надигна бързо и хвърли бомба. Последва страшен взрив. Оставяйки няколко трупа, потеряшите с див вой избягаха назад.
Прикрит зад една бука и наблюдавайки отстъплението на ранените войници, Камен тихо даваше своите нареждания.
- Един единствен път за отстъпление ни остава. През ямата… ей през тази отвесна скала!… Ако въжето стигне до дупката при “Змиярника”… спасени сме… ако ли не… ще измрем!
- Шо велиш!… - каза дилбер Димко. - от кай го зема въжето, а?
- Приклекнете и свалете всичките си пояси!… Дано и сега щастието ни се притече на помощ!… Щом дам знак, незабелязано по единично ще преминете през папратта и ще дойдете при мен.
- Опасно е, Каме, ако се скъса някой пояс! - забеляза Страхил.
- Шо е опасно, мори?!… Кога бях язе кюселак, пръв се фърлях на агите!… Шо ме пулиш, мори?… - с прибледняло лице тихо ругае Димко, заканващ се на Страхила, който продължава да го гледа с ирония.
- Сттт!… По-спокойно и незабелязано, да не ни усети това куче. Дайте веднага поясите!… Донеси ги, Страхиле, след мене!
- Вака те сакам войводо, - рече дилбер Димко и се залепи зад една бука.
Камен прибра поясите от Страхила, завърза ги един за друг здраво, след това завърза единият край за дряновото дърво, стърчащо над самата скала, а другия край пусна в ямата. Тук поясите на Павле изиграха отлично своята роля.
Между това стрелбата се засили. Рояк куршуми се изсипваха и забиваха по буките. Призракът на смъртта ехидно се хилеше в лицето на младите бранници.
- Бррр!… Отстъпи, гадна смърт, животът иска път!… - кресна Боян, треперещ от маларични тръпки, а от попуканите му от жажда устни потече кръв.
- Шо велиш, Боянчо?… Шо велиш, мойто момче?… Шо блага приказка, а? - запита дилбер Димко и направи кръстен знак, загледан в ясносиньото небе.
- Бояне, изгубени сме, ако не избързаме. Да благодарим на Павле за неговите пояси. Веднага пръв се спущай надолу!… Стискай зъби да не те разтресе повече… Като стигнеш скалата на “Змиярника”, залови се за лещака и освободи въжето… Ако пък не сполучим да слезем долу… погрижи се сам по-нататък. Във всеки случай, сборен пункт “Старото черквище”… Разбрано, нали?
- Ще стискам зъбите си!… но дано издържат поясите за всички ни… - отговори болезнено Боян, раздрусан от марарични тръпки.
- В “Змиярника” ке си наквасиш устата со малце бистра студена водица и ке ти стане по-арно, - каза дилбер Димко, сви попуканите си устни, като че ли се готвеше да си пийне тъй желаната от цяло денонощие вода.
- По-скоро, Бояне!… по-скоро!… - тревожно извика Камен, оглеждайки неприятелското разположение. По-скоро, докато не те е по-силно разтресло.
- Да!… Почвам… ще чакам при “Змиярника”, - каза Боян и вмиг се залюля по въжето в ямата.
- Ха така, мойто момче, сега и язека по тебе!… - каза дилбер Димка с развълнуван глас и направи три пъти кръстен знак, шепнейки нещо тихо.
Боян изпълни добре възложената му задача. Той се залови за храстите, застана върху скалата и подпомогна спущането на останалите си другари. Последен остана Камен. Хвърляйки една бомба срещу неприятеля, той се спусна по въжето и щом стъпи на скалата, подкрепен от Павле и Страхила, започна да дърпа въжето и няколко пояса се откъснаха.
В “Змиярника” се чуваше страшен вой на глигани и зверове. Вмиг Павле, забелязвайки тръпки у Бояна, грабна го на рамене и го понесе напред. С натъкнати ножове на пушките, провирайки се през пресечените зигзаги на пропастта, комитите продължиха своя поход. Отгоре над пропастта авджитабурът на вятъра отправяше честа залпова стрелба.
През страшни урви и змиярници, групата се промъкна до старото черквище в с. Язовир. Оттам комитите чуваха заканите на Али ефенди, който, след едночасово колебание, зае последната позиция на комитите, учудвайки се на тяхната смелост.

* * *

Бавно се разстила полуздрачът в планинските усои със своя сребърен покров. Войската се раздвижи и почна да прави грижливо обиски в Язовир. В една от къщите се бяха настанили комитите. Лумнаха огньове от четирите страни на обсаденото село и огнените езици заоблизваха дървените къщурки. Нямаше жива душа в селото. Подвиваха опашки само няколко едри песа, които с жалостив вой и лай, с чуден ритъм оплакваха съдбата на стопаните си.
Неприятелят усети присъствието на комитите и отправи залпове към къщата. Налагаше се смело и решително действие. Трясъкът на две бомби изплаши османлиите. Маузерите и манлихерите запяха своя жесток химн. Пред призрака на смъртта, ехидно хилеща се в лицето на низамите, една от засадите благоразумно се изтегли от реката и отвори път за отстъпление.
Бродниците не бягаха, а просто хвърчеха сред храстите по посока полето. Луната се беше издигнала високо на небосвода, осеян навред с животрептящи звезди. Буйната балканска река, идеща с бърз нагон, се блъскаше из скалите и разклоняваше на много поточета и ручейчета, шумно разливащи хладните си води по полето. Бистри струи, приличащи на опалови ленти, се влачеха сред ливадите и градините. При обилната лунна светлина, маковите градини в котловината наподобяваха движещи се морски вълни.
При “Бранището” местната чета очакваше с коне.
- Бързо карайте конете, на “Друма” ще чакат наши хора с коне, за да ги смените! - говореше разпалено селският войвода Траян. - Е”то хляб и вода. Качвайте се по-скоро на конете, докато не е стигнала потерята.
Бродниците се разделих братски със селската чета, преминаха реката и препуснаха конете из полето, осеяно с блата и тресавища, по посока на Орляка.
- Мислех, че всичко е свършено. Щяхме да се бием, докато бъдем избити. Когато ми поиска поясите, чудех са защо ти са!… - пръв заговори Боян.
- Ехе-еее-хей!… Не видя ли, биро, како се пулеше Али-ефенди, като зърна пояса над ямата, а? - отвърна дилбер Димко. - ех, майката… и сега ми се изплъзна Али-аго… ама хелбети ке ми паднеш на ръка!…
- Кой? - запита Страхил с ирония.
- Кърсердарот!… - викна дилбер Димко и пропсува.
- Брр… като взех да се спущам от скалата в “Змиярника”, не вярвах, че поясите ще ме удържат, па като се разлюлях, ха - насам, ха - нататък, краката ми се подкосиха. Като че ли мравки полазиха по гърбината ми… и за малко щях да изтърва пояса. Зави ми се свят и едва се хванах за клоните на една леска, - вдъхновено разправя Страхил.
- Ми ойдоха шаренките пояси… па и кръста сега повеке ме наболява, леба ми, - с болка на душа изхлипа Павле.
- Поне един пояс да беше запазил, бре Павле, та всички щяхме да се натъркаляме в “Змиярника”, - с шеговит тон подхвърли Страхил.
- Шо велиш, Страхиле? Шо будала си, а? - запита дилбер Димко и изцъка през зъби.
- Ццццу… цццу…, майката, шо арно ни мислиш, Страхиле, - му отвърна Павле.
- На този кръстопът може да има поставени засади! - каза Камен и премина напред, заслуша се и се върна обратно, давайки знак да вървят по следите му.
- Накъде? - запита Боян.
- Опасно е да минем край Друма. През Босилково е по-добре, а пък и конете ще издържат до Орляка.
Никой не възрази на войводата. Всички тръгнаха вляво.
Далечен звън на разшавало се стадо и остър кучи лай нарушаваше нощната тишина. Небосклонът почна да се прояснява. Тихият ветрец развяваше сребристите листа на младата липова гора, а отсреща - край реката - високите тополи се превиваха на две, сякаш съединяваха небето със земята. Неусетно тихият ветрец, напоен с мирис на прясно окосено сено, липи и билки, прехвръкна високо над върхарите и изчезна в простора.
- Как се сети за поясите? - запита Боян.
- Чичко Димко!… Хитрец е чичко Димко, - отвърна Камен.
- Тъй ли? - запита заядливо Страхил - Те турчин, те беля!…
- Така… така, деца!… - каза дилбер Димко и засука прошарени мустаки . - И сега ми избяга, али-аго, ама хелбет ке те пипна, като Шевкет-аа, викна дилбер Димко, извади тамбурата и тихо засвири.
Кръшен смях звънна из гората. Дилбер Димко отпусна ръце, постави тамбурата на място и вдъхновено запя: “Камене бре, войводо де!”
С вихрен устрем бродниците бързаха да се покачат на гиздавите хълмове, наредени в полите на майката-планина. Навлизайки в подбалканското селце, Камен почука на първата селска хижа. Веднага се обади едро куче, след него друго и в миг цял оркестър от кучи лай огласи тихата нощ. От къщата излязоха двама селяни и след тих разговор, единият отведе конете, а другият преведе комитите през брода на реката и ги отправи към планината. В бегската кула, на другия край на селото нощуваше потеря. Луната се топеше в модросиния небосвод. Сипна се зората. Синият свод на небето заискри от зноя. Едва що се изкачили на първия хълм, облак прах като вихрушка се надигна в полето и бързо се раздвижи по посока на планината. При приближаването, по прашния междуселски път се очерта ескадрон конница. Щом забелязаха, че комитите се катерят по планинските хълмове и са в безопасност, конниците лениво почнаха да се мъкнат в гъши марш. В подножието на планинските предхълмия едни слизат от конете за почивка, а други отиват вляво и пресрещат друга потеря, застанала на километър далеч от ядрото на конницата. Планината с отворени обятия прегърна комитите, притегли ги все по-близо и по-близо в своите пазви, да починат спокойно далеч от чуждо око.